Каталуния сред гумени куршуми

Втора поредна седмица продължават гражданските протести в Каталуния, предизвикани от произнесените присъди над политиците, съдействали за организирането на референдума за независимост преди две години. Обвиненията в измяна не бяха доказани и отпаднаха, но тежките продължителни наказания (всяко между 9 и 13 години затвор) бяха присъдени за предизвикване на размирици и злоупотреба с обществени средства. Парадоксално е на фона на изключително мирния характер на каталунското движение за независимост и болезнените спомени за полицейското насилие от 1 октомври 2017 г. над гласоподавателите, в т.ч. и възрастни хора. Това нямаше как да не възпламени каталунците – при това не само тези, които лелеят за независимост.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

https://twitter.com/jetpack/status/914428029618868224

„Няма да забравим. Никога, никога.“

Веднага след произнасянето на присъдите хиляди откликнаха на призива на едно от най-новите граждански формирования „Демократично цунами“, което координира хората децентрализирано чрез Twitter, канал в Telegram и собствено мобилно приложение. Летището „Ел Прат“ край Барселона бе блокирано за повече от 10 часа, което наложи отмяната на повече от 100 полета. Полицията разпръсна блокадата с груба сила. Многохилядни манифестации се проведоха до късно през нощта из централните улици на Барселона и други каталунски градове. Демонстрациите продължиха и през следващите дни, като имаше и инциденти.

В четвъртък полицията допусна крайнодесни неонацистки групи да се сблъскат с протестиращи на две места в Барселона, а в петък, след грандиозна обща стачка, изкарала над половин милион души по улиците през деня, безредици и сблъсъци със силите на реда в нощта срещу събота доведоха ситуацията до хаос. Някои протестиращи са замеряли служители на реда с камъни, бутилки и раници. А полицията използва сълзотворен газ и стреля по хората с гумени куршуми (с приблизителна големина на тенис топки), които са забранени в Каталуния от години, но бяха използвани както през 2017 г., така и сега.

Четирима демонстранти през последните дни са загубили око заради гумени куршуми.

Двама души са в критично тежко състояние в болница: единият е полицай, а другият – протестиращ. След петъчната нощ службата за спешна медицинска помощ в Каталуния обяви, че е обслужила 182 пострадали, от които 18 полицаи.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Междувременно в Барселона: невиждано полицейско насилие над протестиращи.“

На площад „Уркинаона“ в Барселона беше арестуван и фоторепортерът на вестник „Ел Паис“ Албер Гарсия, докато снимал арест на друг демонстрант. Журналистът бе освободен на следващия ден, след като свидетели оспориха обвиненията срещу него, че е ударил служител на силите за сигурност. Полицейското насилие и атаките срещу журналисти бяха критикувани в декларация на комисаря по човешките права в Съвета на Европа Дуня Миятович, в която се цитират 37 посегателства над журналисти.

Испанската полиция обискира и жилището на Гонсало Бойе, адвокат на бившия премиер на Каталуния Карлес Пудждемон и на други бивши каталунски министри. Това предизвика реакция на Европейския център за конституционни и човешки права в Берлин (ECCHR), с която бе сезиран специалният представител за правата на човека към ООН. Тезата им е, че репресиите срещу адвоката целят дискредитирането му. В подкрепа на Бойе реагира и Едуард Сноудън.

Едва през уикенда напрежението започна да стихва, въпреки че хилядите хора по улиците на Каталуния и многолюдните демонстрации на солидарност в други области на Испания не намаляха. През отминалата втора седмица на непрестанни протести инцидентите са по-малко и демонстрациите протичат далеч по-спокойно.

Диалог между политическата власт в Каталуния и тази в Мадрид обаче няма.

Испанският премиер Педро Санчес упорито отказва дори да разговаря по телефона с каталунския си колега. А при посещението си на пострадал полицай в барселонска болница пренебрегна ранени демонстранти с извадени очи, които лежаха в същата болница.

Юлиана живее в Испания вече повече от четвърт век и се смята за каталунка от 2005 г., когато решава да се установи в Барселона. Била е на няколко демонстрации през последните дни и споделя наблюденията си за полицейското насилие от лична гледна точка. Според нея винаги разговорите на хората и полицията са били на по-висок тон, но палежите на контейнери и барикадите са дело на малки групи, които нямат общо с огромните тълпи демонстранти.

„Стоят отстрани, появяват се и изчезват бързо, а в два случая, когато манифестанти успяха да ги обкръжат и изолират, те бяха „спасени“ от полицейски патрули. Любопитно е също и че се появяват там, където снимат журналисти. На демонстрацията по бул. „Меридиана“, на която бях в петък например, е имало 550–600 000 души и нито един инцидент. Но в четвъртък привечер видях това, което описват и някои местни медии:

групи младежи с франкистки знамена да слизат от богаташките квартали „Бонанова“ и „Сариа̀“, полицията ги обкръжава, но като ескорт, а не за да ги арестува.

И когато стигат „Грасия“, се разпръсват на малки групички, за да „ловят индепендисти“. Полицията и Мосос (каталунската регионална полиция – б.р.) не ги възпрепятстват, нито спират, идентифицират, нищо такова.“

Според Юлиана подкрепата за Каталуния нараства и уточнява: „Не подкрепата за независимостта или за върлите ѝ защитници, а солидарността с хората, изразявана все по-видимо с многобройни мирни манифестации в Мадрид, Валенсия, Андалусия, Сан Себастиан, Билбао. Въпреки полицейските репресии и там – особено в Мадрид и Билбао, където е имало бити и ранени от полицейски палки демонстранти. Все повече хора открито подкрепят референдумите, свободното манифестиране и т.н. Макар и една част да искат да постигнат независимост, друга голяма част просто имаме граждански искания и нуждата да предупредим, че Испания се превръща в авторитарна, нискокачествена „демокрация“, която все повече потиска гражданите за сметка на абсолютно безочлива, но доста рафинирана и добре прикрита политическа корупция.“

Нейното мнение е, че политиците съзнателно нагнетяват разделение, за да спечелят по-радикалния вот, но това се обръща срещу тях. И едно от доказателствата е, че през последните две години и след три парламентарни избори не успява да се сформира управляваща коалиция. А в държава, в която 25% от работещите са под прага на бедността, това е политически безотговорно.

Според Юлиана изходът е в мирна политическа чистка на всичко възникнало след смъртта на Франко и последвалите амнистии.

Лиз Кастро е американка, която живее със семейството си в Барселона. През 2013 г. издава на английски и испански език сборник есета „Какво става с Каталуния?“ (книгата е преведена и на български език – б.р.). Лиз не крие симпатиите си към движението за независимост.

С нея коментираме, че в сравнение с преди две години правителствата в Мадрид и в Барселона са други, но разлика в отношенията помежду им няма. Според Лиз ситуацията е даже по-лоша, защото правителството на Педро Санчес само на пръв поглед изглежда отстъпчиво и диалогично, но в действителност не прави нищо. Обещанието на Санчес, че ако стане премиер, първото нещо, което ще направи, е да се обади на Карлес Пудждемон и да започне диалог, не е спазено, нито пък сега приема обажданията на новия премиер на Каталуния – Ким Тора.

Лиз заключава, че Испания се страхува, и обяснява защо: „Демонстрациите през тази седмица, организирани до голяма степен органично, но от десетки различни групи, се оказаха невъзможни за контрол и вероятно няма да спрат скоро. Показват ниво на предизвикателство, каквото не сме виждали след референдума от 1 октомври 2017 г. Много каталунци също са изморени от собственото си правителство, което не изглежда способно на полезна реакция или да поведе гражданите. Затова обикновените хора отново поемат нещата в свои ръце, настоявайки да имат думата за собственото си политическо бъдеще. Каталунците са много находчиви, много активни, много мобилизирани и много упорити. И им е писнало да не бъдат чувани.

От суровите присъди научихме, че законите в Испания не се прилагат еднакво, а следват политически зависимости, затова нямаме стимул да ги следваме.“

Според Лиз Кастро полицейското насилие не е случайно. „Полицаите са инструктирани да всяват страх и вярват, че са над закона. Заплашват младежите с убийства, с изтезания, използват една и съща снимка като доказателство, за да обвинят шестима различни души. Има задържани без присъда и без възможност да излязат под гаранция. Американец е бил задържан само защото си е поискал знамето, след което е обвинен в тероризъм, джихадизъм и трафик на хора и сега е заплашен от екстрадиране. А всичко това е наистина жалко, защото повечето хора са доста разумни и просто искат да могат да гласуват. В една демократична държава това е разумно очакване.“

Въпросът ми дали насилието на полицията не е провокирано от самите демонстранти, искрено я ядосва: „Мисля, че истинските провокации са тежките присъди над нашите лидери, които винаги – и имам предвид наистина винаги – са настоявали за абсолютно ненасилствено движение за независимост. И мисля, че по-голямата част от населението е съгласна с тази стратегия. Видяхме как полицията повдига обвинения на млади хора, които седят спокойно на земята – това ми се струва много провокативно. Виждали сме полицаи да насочват пушките с гумени куршуми директно към хората. Това също ми изглежда много провокативно. Искрено мисля, че Испания би искала ние, каталунците, да допуснем насилие, за да могат да ни смажат. Само така знаят да действат. И това е единствената територия, на която ще бъдат по-силни от нас. Докато не проявяваме насилие, те не могат да победят.“

Питам Лиз каква е стратегията сега и дали разчитат на помощ отвън? Отговаря ми, че целта им е да накарат Испания да преговаря и че настояват за политическо решение, което вероятно трябва да има три части: оттегляне на испанската полиция от Каталуния, освобождаване и амнистия за всички политически затворници и обвиняеми и накрая договорен референдум за независимост на Каталуния. „Само така можем да продължим напред. Имаме нужда хората по света да оказват натиск върху своите правителства да не приемат испанското отношение към мирно протестиращите.

В условията на демокрация е позволено да се мобилизираме, да протестираме и да искаме промени в правителството. Това не е престъпление и не може да бъде престъпление.

Би било полезно, ако други хора и техните правителства притиснат Испания да седне на масата за преговори и да изслуша жалбите на Каталуния. Един от основните хаштагове в Twitter е #SpainSitAndTalk.“

Според Лиз Кастро подкрепата сега е много по-голяма от преди две години, защото голяма част от хората казват: „Не знам дали искам Каталуния да е независима, но не можеш да пребиеш съседите ми, че искат да гласуват.“ Кой иска да живее в страна, в която хората са в затвора за десет или повече години за провеждане на референдум? Или за участие в мирна демонстрация?

Питам събеседничката си какво мисли за т.нар. „тихо мнозинство“, за което се твърди, че е против независимостта, но тя отговаря, че има по-скоро „тихо малцинство“ и доказателство за това са гласовете, които събират на изборите от 2012 г. насам, както и малките демонстрации, които са успели да организират. И допълва: „Често ще видите оценки за подкрепа на независимостта в масовите медии, които се колебаят около 50%, но всъщност никога не сме имали официален референдум (без полицейски саботаж). И има значение как задавате въпросите. Ако попитате хората в неофициална анкета или по телефона, не е същото, както ако ги питате на официален референдум. На въпрос: „Ако Каталуния и Испания са добри съседи, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“, ще получите много различен отговор в сравнение с въпроса „Ако ви изгонят от Европейския съюз, ако сте потопени в икономически хаос, ако има гражданска война или животът ви е заплашен, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“. Това е краен пример, но разбирате идеята.“

„Каталуния има икономика в размер на 200 милиарда евро и множество (некаталунски) икономисти настояват, че тя е напълно способна да съществува самостоятелно. Би желала дори да продължи да подкрепя Испания. Така че въпросът е дали можем да работим за решение, което е в полза на всички и отразява желанията на населението, а не само на един вкоренен (и често корумпиран) политически елит.“

Накрая питам Лиз дали хората в Каталуния като убедени привърженици на ЕС се чувстват предадени от европейските институции? И тя твърдо заявява: „Да, каталунците бяха изключително разочаровани от ЕС. На 2 октомври 2017 г., когато мнозинството в Европейския парламент застана на страната на Испания и заяви, че полицейското насилие пред урните по време на референдума е „вътрешна работа“, хората тук бяха шокирани. Не вярваха, че Европа ще ни обърне гръб. Когато Доналд Туск обеща преговори, ако се въздържим да обявяваме независимост, а после се отметна, хората отново бяха разочаровани. Имаше много европейски представители, които се застъпиха за Каталуния и на които ще бъдем вечно задължени. Те са истински демократи. Но много повече са онези, които са ни загърбили. Много каталунци смятат, че Европа не е нищо повече от клуб от държави, които защитават държавите, но не и хората. Европейският парламент и Съветът на Европа правят сериозна грешка, като не защитават демокрацията, свободата на изразяване, свободата на събранията и политическата свобода в Каталуния.“

Днес следобед в Барселона е свикана голяма демонстрация, а утре, 27 октомври, се навършват две години от едностранното прокламиране на независима република Каталуния в тогавашния каталунски парламент.

Заглавна снимка: © Нева Мичева