Човешката роля на учителя ще е незаменима в бъдещето. Разговор с Женя Лазарова

Д-р Женя Лазарова е невроучен и психолог. Защитила е магистратура и докторат в Оксфорд. Дисертацията ѝ разглежда процесите, чрез които мозъкът формира ново знание. Изводите, до които достига, и опитът ѝ с различни образователни системи превръщат в нейна кауза осъвременяването на образованието по начин, съобразен с естествените процеси на учене. 

Работата ѝ като консултант в отдела по обществени политики и стратегии на „Делойт“ – Лондон я прави и защитник на убеждението, че всяка промяна в големи публични системи като образованието трябва да се опре на достиженията на науката, но и да вземе под внимание интересите на всички участници в системата, както и различните експертности, необходими за създаването на ефективни иновации и добри практики.

Може ли системи като образованието да имат развитие, основано на данни?

Аз съм учен и бизнес консултант. Това са две професии, които са 100% базирани на данни – емпирични данни, информация за добри практики, данни къде се намираш, какъв ти е локалният контекст, каква е обратната връзка от потребителите, тоест данни, които непрекъснато трябва да се събират. 

Като невроучен бих започнала с данните, със знанието как изобщо протича процесът на научаване. Мозъкът се учи най-добре чрез преживяване, особено в детска възраст. Колкото повече сетива са ангажирани при натрупването на опит, толкова по-устойчиво знание може да се създаде. Затова абстрактните дефиниции или сухата фактология без предистория, контекст и свързаност са много трудни за запомняне – защото мозъкът не може да ги свърже с никакъв реален опит, оценява ги като ненужни и много лесно ги изхвърля. 

Вие говорите в много свои участия за зазубрянето (или запаметяването на набор от факти) като основа, на която е построено традиционното образование още в Средновековието и която в ХХI век губи своята ефективност. Това обаче продължава да е фундамент на образованието. Не е ли сериозна революция да го отхвърлим?

В моя TED Talk показвам снимки на различни пространства отпреди сто години – как изглежда библиотека преди сто години, как изглежда производствена среда и една класна стая. Между класната стая отпреди сто години и днес няма почти никаква разлика. Докато всички останали аспекти на живота са се променили много – детският труд, достъпът до знание, науката. Образованието е единственото, което се затруднява да преодолее това наследство. 

Образованието днес все още носи белезите на своя произход, които вече отдавна не са ефективни, нито дори полезни. Част от тях са от времето на религиозните и килийните училища – например нуждата от запаметяване на случайна поредица от факти, които понякога дори не разбираш. Който е можел да зазубри Библията на латински или на старогръцки, е бил оценяван като най-умен и нямало да работи тежък ръчен труд.

По-късно се наслагва и стандартизацията като подход. По време на индустриалната революция е трябвало да се обучават работници с идентични знания и умения. И последният аспект, който исторически е повлиял върху образованието, е дисциплината или сляпото подчинение. Те са били необходими на военното обучение, чиято идея не е да формира хора, които мислят индивидуално. 

Тези подходи видимо не съответстват на нуждите на децата в съвременния свят. Стандартизацията унищожава способността за творчество и творческото мислене, както и възможността за развиване на уникалните таланти на всяко дете. Зазубрянето не развива когнитивните функции, дори паметта не развива. А подчинението елиминира възможността човек да развие лична отговорност за действията си.

Казвате, че ученето наизуст не развива паметта? 

Да, категорично. Семантичната памет се базира на взаимовръзки между знанията и тяхната релевантност, които не се формират адекватно при назубрена информация и тя твърде лесно се забравя. Но по-важното е, че този тип учене не развива интелекта. Аз съм работила няколко години в МЕНСА – организация за хора с високо IQ. Много време изучавах различни тестове за интелигентност и с абсолютна сигурност мога да кажа, че няма тест за интелигентност, който да измерва способността за зазубряне. Има тестове за краткотрайна памет, които обичайно са включени в пакет за измерване на различни видове интелигентност – пространствена, математическа, вербална и др., които в по-голямата си част се игнорират от този тип учене. 

Какво е необходимо тогава, за да се развива интелектът, личността?

Необходимо е образование, което подкрепя цялостното развитие на едно дете. Всичките му потребности – на психиката, на развитието на мозъка, на емоционалното и на физическото му развитие. Всички тези аспекти са еднакво важни, за да може да се развие детето като пълноценна личност, да има пълноценна професионална и лична реализация, тоест да бъде щастлив човек в личния си живот. 

И е ключово ученето да е съобразено с особеностите на възрастта.

Различно ли е ученето в различните възрасти?

Много. Различните способности на мозъка се развиват с различна скорост. Сетивата, когнитивните способности, емоционалното и социалното съзряване се развиват в различни етапи, във всяка възраст мозъкът има нужда да развива различни умения и следователно учи по различен начин. Това са много интуитивни концепции и когато ги обяснявам, родителите и учениците ги припознават с лекота.

В ранна възраст децата градят своя база данни от знания чрез сетивни преживявания. Тоест детето иска да вижда, да чува, да пипа. Затова децата са толкова любопитни, имат нужда от стимулация, задават много въпроси, искат да разберат как се свързват всички тези неща, които виждат – как се казва това, дай да го пипна, издава ли звук, как се ползва и т.н. Така се създават връзки, които в един момент помагат на детето да започне да класифицира, да мисли за важните различия, на базата на които определяме и кои са маловажните различия.

Например едно куче не става не-куче в зависимост от това дали лае по-силно, или по-тихо; но ако мяука – това определено го прави не-куче. Много елементарно звучи този принцип, но тук говорим за изграждане на умения, които са много важни по-нататък в живота и които всъщност се измерват с тестовете за интелигентност. В момента обаче образованието не ги развива. 

До 12–13-годишна възраст е много активно имплицитното учене – способността да се извличат общи принципи от конкретни примери. Тоест ако първото куче, което виждаш в живота си, е черно, вероятно ще предположиш, че всички кучета са черни, докато не започнеш да виждаш други цветове и да адаптираш знанието си. Това е и причината децата да учат по-лесно езици, защото, когато детето чуе едно изречение, може да извлече граматическото правило от него неусетно и по подразбиране. В по-късна възраст това учене става доста по-трудно, защото тогава се затварят много критични периоди в развитието на мозъка, включително способността да учим чужди езици като майчиния.

Способността за абстракция идва още по-късно, когато имаш вече голяма и взаимосвързана база данни. 

Може ли да дадете съществуващи примери за съобразяване с възрастта, за да онагледим по-добре за какво говорите?

Например когато учат за Бай Ганьо в седми клас, децата не осмислят напълно иронизирането на този персонаж. Те виждат един герой, който е българин и не се държи добре в чужбина – всички му се подиграват. В тази възраст децата все още учат имплицитно и резултатът е, че приписват характеристиките на Бай Ганьо на всички българи, включително ги приемат в своята собствена идентичност. Един такъв герой не би трябвало да се изучава преди гимназиалния етап, а да се въведе като надграждане, след като детето е достигнало необходимата емоционална и социална зрялост, за да може да го разтълкува и осмисли като критика на определени типажи в обществото. 

Какво означава надграждане? В момента се учи една глава от „Бай Ганьо“ в седми клас, а цялото произведение – в гимназията.

В никакъв случай нямам предвид да се извади една глава от дадено произведение. Конкретно при примера с Бай Ганьо имам предвид децата да са достатъчно социално и емоционално съзрели, за да разбират идеологическите концепции, иронията и да могат да осмислят героя добре, без това да навреди на психическото им развитие и на себеуважението. А за да се осмисли пълноценно този персонаж, разбира се, че е необходимо да се прочете цялото произведение.

Говоря за надграждане на умения по начин, който буквално трябва да е физиологично адекватен.

Знанието не е линейно, нито има универсален път към него. Универсално и линейно е физиологичното и психическото развитие. На тях трябва да бъде базирано надграждането в образователната система. А пътят към знанието трябва да е гъвкав и да оставя възможности за персонализиране според интересите и способностите на детето. Това е изпитан подход, който работи много добре. Има образователни системи, които са силно персонализирани и съобразени с индивидуалния интерес на децата и предоставят много възможности за избор на детето и родителите му. Линейният подход към знанието не отговаря на естествения начин, по който човекът формира знания. 

Каква е връзката между остарелите принципи на масовото образование и академичните резултати на децата?

Ученето има нужда от постоянна и качествена обратна връзка. Академичните резултати не са достатъчна обратна връзка – ние дори не сме напълно наясно какво точно измерваме с тях. 

Вземете например външното оценяване. То би трябвало да измерва качеството на работа на училищата, но на практика измерва качеството на частните уроци или финансовата възможност на родителите да си ги позволят, както и други външни за системата фактори. Така училищата непрекъснато събират някакви данни, но на практика има много малко адекватни измерители. Ние не измерваме до каква степен образованието помага на децата да се развият така, че да станат успешни хора.

В съвременния свят успехът се определя от социално-емоционалната зрялост – както професионалният успех, така и личното благополучие. Има много примери за хора, които на 16 години напускат училище с дислексия, дефицит на вниманието или други особености на невроразвитието. Те не се чувстват успешни в академична среда, но извън системата успяват именно със социално-емоционалните си умения. Всякакви фактологични знания могат да се усвоят по-късно в живота, но социално-емоционалните умения много трудно могат да се наваксат. А относно тези умения не просто не събираме никакви данни, ние изобщо не ги смятаме за принадлежащи към образованието.

Другата обратна връзка – от ученика към учителя и МОН – също липсва. 

Как трябва да учат децата, за да изградят съвременни умения?

За мен има изкуствена разделителна линия между педагогическата наука, от една страна, и невронауките, психологията, от друга. Когнитивната психология, невронауките от десетилетия изследват и развиват познанието ни за това как човек учи – базови науки, на които би следвало да е основана педагогиката. Това е една от големите бариери, които трябва да прескочим, за да приложим научните достижения от последните 20 години. България в това отношение не бива да е на опашката, защото в много системи този преход вече е в ход. Част от моята концепция е, че редица сериозни и дълбоки социални проблеми са вкоренени в образованието ни и може да бъдат разрешени само ако ги адресираме правилно. Но за целта трябва да придобием повече интелектуално самочувствие, че ние тук можем да разработваме добри решения – няма нужда все да чакаме някой да ни ги даде наготово от чужбина.

Чувала съм обаче от учители репликата, че тяхната работа е да обучават, а не да възпитават. 

И аз съм я чувала, да. Но социално-емоционалните умения имат много по-дълбоко съдържание от възпитанието. Възпитанието се е превърнало в нещо като социален лубрикант, имитация на личностна зрялост. Научили сме се да имитираме тази социална зрялост, без наистина да я развиваме вътрешно. Учим децата да казват „благодаря“, но не ги учим как да изпитват истинска благодарност, учим ги да казват „извинете“, но не ги учим да уважават пространството и границите на другите. Развиването на тези умения не може да остане само извън образованието. 

Ако погледнем какво е положението в момента, у нас едни експерти казват, че изграждането или възпитаването на социално-емоционални умения не е работа на училището, а на семейството, други – че то вече се прави в училище, а трети – че е заложено в закона, но не се прави. За да разберем кой е прав, трябва да погледнем данните. В случая това са данните за психичното здраве на децата ни. А те показват, че българските деца и младежи са на водещи места по негативните показатели за ментално здраве, като агресия и тормоз в училище, кибертормоз, консумация на алкохол и цигари, консумация на марихуана и наркотични вещества, ранна сексуализация, тревожност и т.н.

И така, какво ни казват данните за мнението на експертите, които смятат, че социално-емоционалното учене не е работа на училището или обратното – че то вече се прави? Казват ни, че каквото и да се прави в момента, няма резултат. Казват ни, че децата имат някаква огромна потребност, която не е адресирана. Краткият отговор на въпроса чия е отговорността – на училището или на семейството, е: и на двете. Трябва да се случва в партньорство. Според мен това е най-голямото предизвикателство и най-големият приоритет на образованието в момента. 

Това не натоварва ли учителите с твърде много очаквания?

По-скоро променя очакванията към учителите. Вярвам, че в съвременното образование ролята на учителя е да бъде ментор, да насочва децата и да бъде човешкият пример за подражание. Родителят и учителят са най-авторитетните възрастни в живота на едно дете, от тях се възприемат много от тези принципи, които ние се опитваме да изградим у децата като умения за живот. Човешката роля на учителя ще бъде все по-незаменима в бъдещето, защото тя няма как да бъде изпълнена от изкуствен интелект. Голямата част от знанията вече може да се добият от различни източници и учителят няма да е толкова необходим като приносител на фактологични знания. Но ще е ключов за предаване на тези човешки умения, които ни правят хора и които ние трябва да съхраним в децата.

Например един учител трябва да има умения за емоционална регулация, за да научи децата на емоционална регулация. Ако той крещи в час, но може да даде на децата дефиниция какво е емоционална регулация, защото работата му е само да обучава, това ще създаде недоверие и няма да доведе до резултата, който бихме искали да имаме, а именно – децата да придобият умението за емоционална регулация и да могат да го прилагат в правилните ситуации, а не само да назубрят дефиницията за него. Разбира се, учителите също трябва да бъдат адекватно подкрепени в развиването на уменията, които целим да предадем на следващото поколение.

Казахте, че има системи, в които преходът от зазубряне към социално-емоционални умения вече е започнал. Можем ли да черпим опит как да адаптираме системата към новото? Или по-конкретно, как променяме възрастните, които трябва да променят системата?

Това е въпрос за един милион долара. Извън шегата, съществуват много системи, както и неформални образователни форми, в които се наблюдават различни добри практики. Не бих казала, че има една напълно обновена образователна система, съобразена с всичко, което знае науката. Но например в скандинавските държави, в Уелс, в Япония са много напред в прилагането на социално-емоционалното учене. 

Можем ли да извлечем посланието, че не трябва да се страхуваме да променяме образователната система?

Да, по принцип не трябва да се страхуваме от промяната и развитието, но същевременно на нас ни е еволюционно заложено да се страхуваме. Всяка промяна предизвиква естествена реакция на резистентност, защото необходимостта да се адаптираме към новостите изисква повече ресурси. 

Пътят е непрекъснато да търсим начини да преодоляваме тази естествена резистентност и това е задължително във всяка обществена политика, включваща промяна в голям мащаб.

Живеем във време, в което да научиш това, което поискаш, в момент, в който го искаш, е по-лесно от когато и да било преди в човешката история. Въпреки това – или може би имено заради това – формалното образование преживява криза на идентичността. В рубриката „Разговори за образованието“ Надежда Цекулова и нейните събеседници търсят философията, смисъла и формите на онова, което наричаме „образование“, в третата декада на ХХI в.