На второ четене: „Чуй песента на вятъра. Пинбол“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Чуй песента на вятъра. Пинбол“ от Харуки Мураками

превод от английски Надежда Розова, консултант японист Майре Буюклиева, изд. „Колибри“, 2019

Купувал съм и съм подарявал книгите на Харуки Мураками още от първите му издания на български, но досега не го бях чел. Така се случи, че явно ще го чета хронологично. Между кориците на този том са първите му новели – „Чуй песента на вятъра“ (1979) и „Пинбол“ (1980). Те слагат началото на т.нар. трилогия за Плъха.

Едно от най-интересните неща в тома е предговорът, изпъстрен със съвпадения и синхроничности. В него Мураками конкретно и честно разказва за началото на писането си. Гледайки бейзболен мач, внезапно му хрумва, че ще вземе да напише роман, в който да опише собствените си мисли и чувства – свободно и както му допада. Започва да отделя по малко време всеки ден и да пише. Създава началото на „Чуй песента на вятъра“ на английски. После го превежда – или по-точно „пресажда“ – на японски. Това ограничение му дава фокус и яснота, помага му да открие стила си, неукрасен и неутрален, и да започне да го разработва. Изпраща единствения екземпляр от ръкописа за участие в конкурс и печели награда.

Във фрагментарно написаната книга има потоп от няколко неща. От една страна, фонов и контекстуален потоп – западната попкултура като мрежа от споменавания, цитати и асоциации е наистина гъста. Героите слушат Глен Гулд и Майлс Дейвис. Говорят за какво ли не, от Бийтълс и Троцки до Кенеди и Казандзакис, докато пият бира, ядат, пускат радиопредавания и се опитват да преборят скуката на августовската лятна ваканция.

От друга страна, потопът е интимен и екзистенциален – въпросът е поставен и той е нищо по-малко от „Как да се живее?“. Отдавна не бях чел книга, в която толкова болезнено да е изведено усещането, че е неимоверно трудно да бъдеш човешко същество, да живееш живота си и да общуваш. Да разговаряш както със себе си, така и с други, макар и най-близки хора. По-лесно е да гледаш как животът се случва, тече и изтича, да си страничен наблюдател, но не и участник в него. По-лесно е да си самотен и да играеш пинбол – „игра, която срещу монети ти дава мъртво време“. Да играеш в свят, който не се впечатлява от тъгата. Тя го кара да се прозява.

От трета страна, има постепенно смесване на банален реализъм и всекидневие с изблици на сюрреализъм и фантастични нишки. Смесването е толкова постепенно, че създаденият коктейл не изумява героите, а сякаш е в потока на обикновеното. В реда на нещата е човек да говори с автомат за пинбол, да погребе разпределителна кутия във водохранилище или мъж случайно да срещне момиче, загубило кутрето си по нелеп начин. Или да се окаже, че друг мъж (или същият) е любовник и живее с две близначки, които просто се появяват от нищото – а той даже не знае имената им.

Въображение и реалност съжителстват мирно и така още по-ярко блести отчуждението между хората. Както и хладната безчувственост, която властва, без да се натрапва, но ранява до смърт. Безименният главен герой в „Чуй песента на вятъра“ без излишни сантименти си припомня момичетата, с които е спал. Едно тях е извършило самоубийство и според него може и самото то да не знае защо е отнело живота си.

И двете творби са обсебени от загубата. Настроението е носталгично. От дистанция всичко би могло да изглежда красиво. Персонажите прелистват паметта си и сякаш нищо не се променя. Най-устойчиви са навяваните спомени. Собственото лице, дори в огледалото, не изглежда правдоподобно. Реалността прилича на копие, неавтентична е и с изтекъл срок на годност. Като буцата прежѝвяна от крава трева, която безименният герой в „Чуй песента на вятъра“ пази край бюрото си.

В „Пинбол“ бирата, барът и барманът са същите. Работещият в агенция за преводи безименен разказвач продължава нишката на неопределеността в живота. Той копнее отново да намери пинбол машината, на която дълго е играл в миналото. Накрая тя се оказва част от колекция в зловеща бивша птицеферма, а той води разговор с нея като със старо гадже, но отказва да играе отново. Връща се към четенето на „Критика на чистия разум“ на Кант. И към мочурището на миналото и усъмняването в него – съществувала ли е въобще 1973 година.

Тук отговорът на въпроса как да оцелееш в настоящето е изведен като сентенция – като не забелязваш нищетата му. Но и като помниш белезите по тялото и съзнанието си и се опитваш да разказваш за тях. Като се пробваш да започнеш начисто и изоставиш миналото да зарасне. Героите упорито не могат да съвпаднат със себе си и да се почувстват у дома си. И все пак желаят да имат контрол над живота си. Или поне над възможността за промяна.

Попитах приятелка, която е чела всички книги на Мураками, дали и другите му произведения са толкова наситени с апатия, енигма, секс, необясними загадки и феномени. Тя ми каза, че в някои има повече апатия и секс, а в други – повече загадки и феномени. Съвсем скоро ще разбера.

Даже и в дебюта му се усеща мощен уклон към тайната, стояща в ъгъла, в дъното или зад завесата на очевидното. И както при Дейвид Линч, изследването ѝ е съпроводено от абсурд, безизразен хумор и болка. Историите и описанията на хора, които не си дават сметка в какво са въвлечени, но всячески се опитват да разберат и да разплетат кълбото си от несигурност, привличат магнетично.

Светът след 80-те години на миналия век става все по-объркан и загубен. Затова ще продължа да чета Мураками, за да видя как той е описал лабиринтите на времето, в което се е случило да живеем. И да проумея къде в крайна сметка може да е изходът. Последното изречение на „Пинбол“ дава надежда и за това: „Толкова спокоен ноемврийски ден, че сякаш много скоро всичко щеше да стане кристално ясно.“ Лошото е, че при Мураками надеждите сякаш често са лъжливи.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.