Салют, Нева,

Не знам защо ми се минава директно на въпроса, без прелюдия. Как се дава и получава критика по конструктивен (и за двете страни) начин? В личен план, в изкуството, в професионален, та дори в социалните мрежи… Има ли как да си честен по фин начин? Защо толкова често се обиждаме при разкритикуване, без значение дали го признаваме, или не? Познаваш ли хора, които наистина не се огорчават, когато бъдат критикувани – какъв тип са тези хора?

Имаш ли наблюдения как по-конструктивно, зряло и ефективно се случва този процес – даване и приемане на критика – в други страни? Тази тема много ме вълнува, защото забелязвам у себе си, пък и у мнозина, едно драстично разминаване между интелектуално знаене и емоционално можене: уж съм толерантна, на теория приемам и разбирам насрещната истина, но това, за жалост, е преди всичко постройка на ума – истински, дълбочинно не съм достатъчно толерантна и приемаща. Пък много искам да не е така!

Поздрав най-сърдечен,
Петя

Здравей, мила Петя, и благодаря. Харесва ми без прелюдии – говоренето по същество веднага ми дава два положителни сигнала: а) вярваш, че ще те разбера без украси, ритуали и „овкусители“, и б) уважаваш времето си, а с него – и моето.

Поради това, че в едното си занимание, превода, силно завися от чуждите поправки и съм свикнала да ги търся и получавам ежедневно, а в другото, културната журналистика, работя с материи, които опознавам в крачка, тоест силно съм изложена на риск от грешки, много съм си мислила за това, което казваш. Та подкарвам и аз без предисловия, с единственото уточнение, че наблюденията по-долу не са някакви универсални правила, почерпани от безспорен източник, а само личните ми впечатления дотук.

Критиката е по определение конструктивна. В нашия тълковен речник пише, че тя е „обсъждане, разбор на нещо с цел да се установят достойнствата и да се посочат слабостите, за да се поправят“, а любимият ми италиански Treccani я определя така: „интелектуална способност, благодарение на която сме в състояние да разглеждаме и преценяваме хората в техните действия и в резултатите от работата им, за да подберем, разпознаем и пресеем истинното от лъжовното, сигурното от вероятното, красивото от не чак толкова красивото или грозното, доброто от лошото или не чак толкова доброто…“

Като вземем предвид и че понятието се корени в гръцкия глагол за „отличавам/оценявам“ (откъдето идва и думата „критерий“, тоест мяра), ето: както и да го погледнем, критичното отношение изглежда като цивилизован път към по-нов стадий на развой. Ако приемем също, че осветляването на нещата ни е нужно, за да ги разбираме, назоваваме и правим по-добре, и че такова едно ориентиране няма много смисъл, ако става поединично, а не в група, в общество, то градивната природа на критиката става видна отдалеч.

Критиката е поначало добронамерена. За мен е много интересно, че обвързваш честността с липсата на финес. С риск да прозвуча като Кузма Прутков, бих казала: ако искаш да си критичен, без да си груб, не бъди груб. Унищожението и унижението никак не са необходими за критиката, тъкмо напротив. Идеята е, че тя търси по-добри варианти за изпълнението на нещата, не по-преки пътища за обезкуражаването или смазването на хората. Прямотата не е равнозначна на безцеремонност, когато хората се срещат в плоскостта на уважението и в опита за взаимно разбиране – аз лично смятам „подслаждането“ на неща, които е редно да се кажат, за обидно (защото предполага, че отсрещната страна ме смята за негодна да се справя с фактите).

Това, че от нещо ни е страх или ни е неудобно, не значи, че то е лошо. Никой не иска да пристъпват към него с нож, ако е отишъл на разходка. Но ако е отишъл на лекар и е чул обосновано, спокойно обяснение на това, което се случва в тялото му, човекът с ножа навярно ще е добре дошъл – в операционната. Лошавината, която сякаш вечно очакваме от критиката, ще е там, ако някой я додаде. Като ненужен „бонус“ („малус“?), който всъщност дискредитира порива на критикуващия към яснота и качество.

Очернянето или подигравката не са критика. В България в журналистическа среда съм чувала „Хубаво си го оплюла“ като комплимент. Или (макар и полушеговито): „Пращам доза хейт по повод…“ На мен косата ми се изправя от такива изказвания. Разликата между хуленето, троленето, мразенето, дърленето, мъмренето, спъването, клепането, от една страна, и критиката, от друга, е от небето до земята. Първото са лесни разновидности на агресията спрямо личности и идеи, второто е свързано с почтено и трудоемко търсене на истината и дори с рискове.

Подигравката, да речем, е страхотен инструмент на слабия спрямо силния и на нападнатия спрямо нападателя, но най-вече на всеки срещу арогантния и самовлюбения. И дори така трябва да се ползва умерено, защото язвителността оставя язви не само у онзи, към когото е насочена: когато деградираш друго човешко същество, неминуемо деградираш и себе си с човешкото в него. Винаги съм смятала, че подигравките, употребени срещу по-слаб, по-неопитен, по-незащитен са насилнически прийом, прийом на хора с дребно мислене, които търсят лесно осъществяване за чужда сметка. Това не е критика.

Критиката не е непременно отрицателна. „В критиката на Х за Y четем…“ – с такова изречение на испански например може да се анонсира текст, който е изцяло положителен, даже възторжен. В съвременния български език „критика“ е добило несвойствен привкус на антипатия и негативизъм: обикновените мърморковци са „критикари“, а „разкритикуването“ звучи като линч. Но не би трябвало критиката да се асоциира с нечия вродена киселост или желание за саморазправа.

В света на публичните отношения (от изкуството до политиката, от пътното строителство до модата) „критика“ е всеки коментар, който обсъжда също публично ефектите на свършеното от артиста, политика, строителя, дизайнера. Ако някой е предпочел от съкровените предели на душата си, където нямаме право да му се месим неканени, да излезе и да се прояви в обитаваните от всички ни пространства на общественото взаимодействие, то не просто може да очаква „разбор и обсъждане“ – трябва да ги очаква.

Критиката е задължителна на ниво общество. Мисля, че всяка общност (дори да е от двама), в която критиката се дискредитира до нещо по същината си криво или безсмислено, вършено от хора, които не ги бива за друго, е опасно склонна към плъзване в мързел, некомпетентност и пагубна ограниченост. Талантът обича остените; обича да не го обичат защото така. Будният човек търси критиката на по-опитни, по-запознати, по-умели, за да се усъвършенства. Който има сили и желание да напредва, не се бои да се върне километри назад, за да преразгледа пътя си. Само диктаторите не понасят да им противоречат, военните машини забраняват преосмислянето на даденостите, хаосът се дърпа с гърч пред опита за подредба, мракът избягва светлината.

Критика трябва да има и в медиите, и в професионалните среди, и в семейството: засичане и чистене на спънките. Обратната връзка следва да е особено ценена, защото осигурява възможности за развитие не на откъснати сектори, а на цялото. В България някак стана по-приемливо да направиш нещо грозно, глупаво или непочтено, отколкото да кажеш „не“ на него. Убийствено е огласяването на нередностите да се идентифицира с нередност. Безкритичността не е любезност; сговорчивостта с кривото не е финес.

Критиката не е непогрешима и еднопосочна. Този, който идва да отбележи недостатъците ти, със сигурност също има недостатъци (макар не това да е темата). И фактът, че вижда нещо, което ти бъркаш, не значи, че вижда всичко, което бъркаш. Нито че въобще тълкува уместно правеното от теб. Критикуващият не е абсолютна отправна точка нито за добро, нито за лошо. Критиката е критикуема. Тя е двустранен процес, не присъда без право на обжалване или прозрение свише.

Съдържанието на критиката, също като нейния обект, трябва да бъде осмислено и от него да бъде усвоено само онова, което е полезно за бъдещето. Критикът не е праведник, критикуваният не е грешник, позициите им са епизодични, не вечни. За мен най-хубавата част от критиката е възможността за спор: онова благородно партньорство в несъгласието, което включва сякаш изтребените по нашите земи търпение, зачитане, вслушване, стройно изразена мисъл и търсене на най-доброто за ситуацията (вместо търсене на надмощие или на сделка).

Критиката не е нито случайно подвикване, нито надпис в мрамор. Всяка забележка трябва да е подплатена със знание и/или с вложена работа, сериозен ангажимент, добра аргументация – някаква гаранция за състоятелност. Едно „това е тъпо!“ от анонимец в социалките не е критика. А и най-дългият, детайлен и отрицателен анализ не е нещо, което тегли чертата за теб завинаги, тъкмо напротив.

Ако строиш дом и едно не умееш, друго бъркаш, трето пропускаш, ще е огромна помощ някой по-вещ или просто по-òправен да помогне. И никоя суета на този свят няма да те накара да спиш без покрив само защото не искаш да признаеш, че твоят не се е получил. Всяко дело е дом, във всяко живее бъдещето. Да приемеш или не чуждото мнение за собствените си пропуски ми се вижда не въпрос на толерантност, а въпрос на практичност (върши ли ти работа? грабвай) и на отношения с истината (вярно ли има по-добро решение? ако да, грабвай и благодари).

Да, познавам хора, които не се огорчават, а изпитват признателност към онзи, който инвестира време и мисъл, за да обсъди направеното от тях, и търсят гледната им точка, и вземат от нея каквото им е нужно. И познавам хора, за които безкритичният комплимент е оскърбление. Един от любимите ми примери е с писателите, които превеждам. За щастие, работя само по текстове, които много харесвам. В тях често откривам грешки, разминавания, шупли от всякакъв характер. Правя списък и го пращам с финалните си въпроси по превода. И именно по списъците ги познавам: хората, които не робуват на ефимерности, се радват на грижата, с която съм ги правила, и благодарят за възможността нещата да се подобрят. Всички печелят.

В по-образовани емоционално (и всякак) общества личните нестабилности се балансират от изповядваното от групата разбиране за право и криво, от налаганите отвън критерии. Не е лесно в момент като този в България човек да влиза в „разбор и обсъждане“ на каквото не върви. Понеже много малко върви, и разборът може да се окаже безконечен, а обсъждането да ти вгорчи живота – и няма какво отвън да те подкрепи. Именно заради това нямане обаче мисля, че трябва да култивираме критиката чрез нейното практикуване. Ако нещо не съществува, а искаш да съществува, почвай да го правиш и изискваш, иначе няма откъде да се вземе самичко.

Заглавно изображение: Статлър и Уолдорф от „Мъпет Шоу“. Двете старчета в ложата са типичните карикатурни критици: гледат отвисоко и макар че не чуват и не виждат като хората, винаги са готови да прекъсват, омаловажават и осмиват. От друга страна, в мърморенето им нерядко се съдържат неудобни истини за това, което става на сцената, така че двамата се превръщат в неделима част от шоуто: неговата здравословна самокритика.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.