За неразгърнатия потенциал на ромските общности и един архитектурен проект за „Столипиново“

Давид Николов е от Пловдив. Завършва математическата гимназия в родния си град, след това заминава да учи архитектура в Университета на Стратклайд в Глазгоу, Шотландия. Практикува една година в Рим, а сега довършва магистърския си курс в Глазгоу.

Венелина Попова разговаря с Давид за неговия проект за развитие на пловдивския квартал „Столипиново“.

Вашият проект е формално архитектурен, но се базира изцяло на културната идентичност и характерните особености на ромския етнос и това го прави особено ценен. Как стигнахте до идеята за разработването му?

Аз съм в последната година от магистърския си курс и това е моят главен проект. Имаме пълната свобода да изберем каквито искаме теми, стига да ги разработим от архитектурна гледна точка. Така ни насърчават в бъдещото ни кариерно развитие. Но за да стане един проект добър, в центъра му трябва да стои сериозен обществен проблем, на който не се обръща достатъчно внимание. А проблемите в „Столипиново“ и на ромското малцинство като цяло са именно такива и това ме провокира да започна този проект и да се опитам да постигна най-добър резултат от научна гледна точка.

Докато четох разработката Ви, останах с убеждението, че познавате квартала отвътре, сякаш сте живял години наред там, а всъщност не е така. Само умозрителни ли са представите Ви за пловдивския квартал и неговото население?

Прочел съм всичко, което може да се намери онлайн за квартала, за да си изградя добра база за бъдещата си работа върху проекта и да намеря разковничето на проблемите. Защото, ако темата не ти е достатъчно важна, това издава неуважение към средата, която е обект на интереса ти. За да стане един проект успешен, трябва да си много наясно с проблемите и възможните решения за тях.

Във Вашия проект с изключително интересна графична част предлагате план за дългосрочно развитие на квартала, в основата на който е мрежата, свързваща отделни споделени публични пространства, като училището, пазара, занаятчийските работилници. Бихте ли конкретизирали малко повече тази идея?

Запознах се с много примери за интеграция на малцинства не само в България и Европа, но и в целия свят. В доста доклади и научни експерименти се защитава тезата, че инвестициите само в жилищния сектор не работят за интеграцията на едно малцинство и не са решение за цялостния проблем. Много по-добро решение с много по-малко инвестиции би било създаването на някаква форма на институция за това малцинство, която би насърчила появата на нови образователни и предприемачески дейности и би възстановила инвестицията.

В проекта си твърдите, че културните различия на една малцинствена група могат да бъдат използвани като инструменти за изграждане на адекватна стратегия за интеграция, вместо да се разглеждат като отрицателни качества. Както и че не е честно да се налага модел на живот от една културна група на друга, която има различни екзистенциални ценности. Кога разбрахте, че всички стратегии и мерки, реализирани без диалог с ромите в „Столипиново“, са донесли повече конфликти, отколкото решения, а парите и ресурсите се разхищават, без да допринасят за социален прогрес на българи и роми?

За мен това е доста очевидно. Още в самото начало, когато започнах да търся какви решения са предлагани в миналото, довели до успех, не открих нещо значимо. И когато се задълбочих в темата с примери от различни краища на света, видях, че тази практика е много добре разгледана със съответните статистически данни в страни като Египет и Нигерия, дори и в Германия, която има една от най-добрите политики за интеграция на малцинствата. И когато има опит да се наложи модел на живот на една общност, е нормално той да бъде посрещнат със съпротива. Трябва да сме много самовлюбени да мислим, че нашият начин на живот и нашите стандарти са най-добрите и ромите, които са толкова различни като култура и ценностна система от нас, са длъжни да ги възприемат.

Според Вас стратегията за интеграция трябва да бъде самоустойчива, да позволява свобода на избора и на пътища, така че общността сама да се пребори с бедността. Но възможно ли е това да стане, ако ромите продължават да се маргинализират и декласират социално? Защото виждаме, че въпреки усилията на държавата, децата им излизат от училище неграмотни…

Според статистиката само един процент от ромите в България завършват висше образование, което е доста стряскащо. Проблемът е много сериозен и никой досега не е намерил устойчиво решение за него. Това, което се опитвам да постигна в проекта си, е да върна вярата в образователната система, която сега липсва в общността и в „Столипиново“. В много интервюта и анкети с роми, които прочетох, те открито казват, че не виждат смисъл да изпращат детето си осем или десет години в училище, без то да получи базова грамотност. Това показва много лошото качество на образователната ни система, на институциите в квартала и около него.

И неадекватен образователен модел в ромските училища?

Да, така е. Другото, което забелязах, е, че при ромите са много важни семейната среда и ценности. Затова една неформална среда на обучение би била много по-подходяща, отколкото формалната институция, каквато е училището, в което те биват подлагани и на нападки на етническа основа.

Посочвате, че ромите са намерили начин да изградят собствена икономическа мрежа, която се адаптира лесно и избягва публичните разпоредби в отговор на често дискриминационната политика спрямо тях. Но незаконното жилищно строителство поражда конфликтите с властта, която периодично премахва такива жилища. Как може да се реши този проблем без репресия?

Според мен в структурата и регулацията винаги трябва да съществува ред и това е ясно за всички. Но това не е причина да не се направят по-гъвкави мерки за строителството в „Столипиново“ и в други ромски квартали у нас. В Германия се прилага такава стратегия спрямо пристигналите имигранти от Близкия изток – с по-гъвкави мерки за това как се разрешава да се строи, с какви материали и кой да го прави всъщност. У нас решенията могат да дойдат само по линия на по-честия диалог с ромите, но институциите го избягват. А ромите не виждат смисъл от контакт с институциите, защото опитите им обикновено завършват с неуспех. Но това е комплексен проблем и за него няма едно или две решения. Много неща трябва да заработят заедно, за да бъде той преодолян.

Какъв е ключът към решаването на проблемите на ромите в „Столипиново“ във Вашия проект?

Ключът към проекта е защитаването на тезата, че една общност е способна да развива, прилага и поддържа свои собствени решения на проблемите си по начин, който ѝ позволява да моделира и упражнява контрол над физическата, социалната и културната среда.

Ние сме свикнали с един едностранен образ на ромите – да ги виждаме като некомпетентни и неграмотни, но е факт, че те намират начин да оцеляват и „Столипиново“ е пример за доста хетерогенен квартал със своя собствена средна класа, много бедни и по-заможни хора. В мрежата, която предлагам да се създаде, по-заможните ще дават – дори несъзнателно – част от имуществото си на тези, които нямат нищо. Докато тези, които имат някаква форма на пространство или дори занаятчийски бизнес, могат да го разширят, ако се инвестира в него. Хората могат да бъдат привлечени в този център на занаятчийство и да произвеждат неща, които после да продават на пазара.

Идеята за пазара е доста важна част в ромската култура, но в момента той функционира в центъра на „Столипиново“. При преместването му в периферията той би могъл да се обогати като предлагане с продукцията на занаятчийските центрове и това би провокирало хората около квартала да го посещават и да инвестират средства, които да се възвърнат чрез тази занаятчийска мрежа. Така ще се даде възможност на всеки да произвежда и да се подпомогне икономически.

Тоест Вие гледате на „Столипиново“ като на един град с мрежата от училища, здравни и религиозни центрове, занаятчийски работилници и собствена социална йерархия. А концепцията е коренно различна от затвърденото убеждение, че ромите имат шанс за по-добро развитие единствено ако напуснат квартала, махалата, гетото…

Мисля, че обществото ни като цяло се е фокусирало върху това да мисли своя бит и ценности като единствено правилните и се опитва да накара всички да ги приемат. Смятам, че една инвестиция в изграждането на образователни и предприемачески начинания в самия квартал биха подпомогнали доста семейства. Ние сме свикнали да мислим за ромите като за товар, а не като за част от обществото ни, която още не е разгърнала пълния си потенциал. А от това да ги насърчим да се развиват самостоятелно би спечелило цялото ни общество. В един град мнозинството винаги е отговорно за състоянието на малцинството, защото мнозинството взема решения от името на всички. Но в България този дух на отговорност като че ли липсва.

Залагате на идеята, че най-важното е ромите да излъчат свои лидери от средите на младите и образовани хора от своята общност. Но как да стане това, когато тъкмо образованите и успелите напускат общността, въпреки силно развитото си родово чувство?

Дори и да напуснат „Столипиново“, това също е крачка напред, защото са се изградили хора, дотолкова качествени, че да се интегрират в останалите сектори от обществото ни. Но също така смятам, че ако в една образователна система се акцентира върху възможността за промяна в местната общност, голяма част от хората биха останали. Ето, и аз съм напуснал България и мисля, че има още неща, които искам да постигна кариерно тук, но несъмнено виждам бъдещето си в България. И дори да съм тук физически, мога да съм полезен за страната си.

Мислите ли, че Вашият проект би привлякъл вниманието на българските власти?

Не знам дали властите ще обърнат внимание на проекта ми, но се надявам да провокирам повече хора с него. Във втория ми магистърски проект фокусът ще бъде върху жилищните стратегии за интеграция на малцинствата на Балканите, защото имаме доста общи проблеми.

Заглавна илюстрация: © Давид Николов