Демографията през прав макарон

Данните за демографското развитие на страната през 2018 г. хвърлиха още дърва в огъня на песимизма, обхванал част от населението. Някои медии, очевидно разочаровани от факта, че едни 39 души осуетиха заглавието „Вече сме под 7 милиона!“, използваха аргумента „ама вече сме месец март, така че…“ и отразиха данните на НСИ по план. И все пак демографската криза в страната не е въпрос на мнение, а обективна реалност. Въпреки това

дори последните данни дават някои поводи за оптимизъм, стига да знаем къде да гледаме.

Ще започнем с очевидното – в условията на сегашната възрастова структура на населението нито доскоро покачващата се, а понастоящем устойчиво висока смъртност, нито ниската раждаемост са някаква изненада. Това са дългосрочни статистически зависимости, които никоя стратегия или политика не може да обърне в краткосрочен, че дори и в средносрочен план. Демографските процеси поначало са бавни и това е една от причините за чувството за необратимост, което данните създават. Механичното местене на датата на изчезване на българския народ ту напред, ту назад в календара обаче не ни дава и грам повече информация, отколкото сме имали година по-рано.

Вместо това фокусът трябва да бъде поставен другаде – върху индикатори, които, макар безсилни в краткосрочен план, могат да доведат до корекция на курса.

Обикновено анализът в това направление се изчерпва с прегледа на коефициента на раждаемост,

който обаче далеч не ни убеждава, че идват кой знае колко по-добри дни. Спадът в този коефициент не е някакво дете на демокрацията, както мнозина твърдят, а започва още през 1974-та. Между 1974 и 1997 г. показателят ежегодно се влошава – спадът за периода е от 17,2 на 7,7 живородени деца на всеки 1000 души население. През 2018 г. в страната са родени 62 197 деца – с 1758 по-малко от предходната година. Коефициентът на раждаемост е 8,9‰ – относително ниска стойност, за която обаче има логично обяснение.

Тъй като коефициентът на раждаемост се изчислява, като броят на живородените деца се раздели на цялото население на страната, неговият продължаващ спад не е някаква изненада, а статистически императив. Влошаващата се възрастова структура на населението означава, че все по-малка част от него е на възраст, в която може (или иска) да има деца.

Това е причината Евростат да използва друг индикатор за проследяване на склонността на хората (и в частност жените) да имат деца –

тоталният коефициент на плодовитост.

Този индикатор показва колко деца средно може да се очаква всяка една жена да роди в рамките на своя фертилен период (между 15 и 49 години), а стойността му за България по последни данни е 1,56 деца на жена, което е в унисон със средното за еврозоната и малко по-ниско от средното за ЕС като цяло (1,59 деца). Вижда се, че в нито една държава в ЕС очакваният среден брой деца на една жена не надхвърля 2, което, наред с ефекта от някои положителни фактори, като увеличаващата се продължителност на живота, е сред основните причини за влошаващата се възрастова структура на континента.

За да илюстрираме повишаващите се нагласи на младите българи да имат деца, ще използваме друг подход –

ще съпоставим броя на живородените с населението на възраст 15–39 години.

Вижда се, че през 2017 и 2018 г. на всеки 1000 души в тази възрастова група в страната са се родили 31 деца, което е равносилно на съотношението при пика от последния „бейби бум“ в страната, а именно 2009 г. Графиката по-долу прекрасно илюстрира ефекта, който доброто или лошото състояние на икономиката може да има върху това решение на младите. В контраст – общият коефициент на раждаемост, който разделя броя на живородените на цялото население (независимо от възрастта му), логично показва намаляващи стойности, поради причините, които изредихме по-горе.

Намалението на коефициента на детска смъртност до рекордно ниските 5,6‰ (5,6 на всеки 1000 новородени) е друга безспорно добра новина, която не се радва на особено внимание от родните медии.

И тук стигаме до основния двигател на негативните демографски процеси у нас – външната миграция.

В България неблагоприятните демографски тенденции не биват омекотявани с приток на чужди граждани, за разлика от много други страни членки на ЕС. Миграцията е напълно разбираема предвид факта, че страната ни остава най-бедната в ЕС – възможността за по-добре платена работа (била тя сезонна или постоянна) и по-добро образование е естествен двигател на населението не само в посока чужбина, но и в рамките на страната. Наред с очевидните минуси за демографското развитие, които този процес носи, от него има както лични ползи (възможност за по-добър живот в чужбина), така и обществени – ежегоден приток на средства, изпращани от живеещите в чужбина обратно към страната (2,4 млрд. долара през 2018 г.).

Дори в данните за външната миграция обаче има някои положителни тенденции.

През 2018 г. в България се завръщат 15 142 души, родени тук и впоследствие заминали за чужбина.

Така е подобрен рекордът от 2017 г. (12 614 души). Ръст има и в заселилите се в страната граждани на други страни от ЕС, които достигат 2562 души. Въпреки тези позитивни данни обаче е рано да говорим за някакво обръщане на нагласите на българите към миграция, тъй като изселилите се през 2018 г. остават над два пъти повече – 30 865 души. Възрастовата разбивка на емигрантите също не е благоприятна, тъй като 54,3% от тях са на възраст под 39 години – точно лица, които биха могли да повлияят върху повишаването на раждаемостта в следващи периоди.

Погледът отвъд неумолимата първоинстанционна инерция на демографските данни показва, че признаци на подобрение в страната ни има. В действителност ако изключим ефекта от външната миграция, България се намира в относително добра позиция на фона на много други европейски страни. Реалността обаче не ни позволява да изключим този ефект, поради което стремежът към повишаване на икономическия растеж, производителността на труда, а оттам и стандарта на живот са незаобиколими бариери по пътя към по-високите нагласи на младите да имат деца.

Заглавна снимка: © John Simitopoulos