На способността на отделни хора да променят хода на историята се възхищаваме често. Също толкова интересно е обаче как голямата история променя живота на отделните хора, отклонява ги в неочаквани посоки, провокира неподозирани сили или страхове.

Когато през 2015 г. гръцкият остров Лесбос се оказва на пътя на най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам, животът в този средиземноморски туристически рай се преобръща изцяло. Островът е определен за гореща точка на бежанския поток към Европа заради лагера „Мория“ – най-големия идентификационен център в Гърция, който е синоним на всички недъзи на миграционната политика на Европейския съюз. Ситуацията на Лесбос обаче изобщо не е толкова еднозначна – трудностите, пред които се изправят местните жители, раждат едни от най-впечатляващите примери за солидарност, преодоляващи страха и недоверието.

Заради географското си положение в непосредствена близост до турския бряг Лесбос познава много случаи на бежанци, които пристигат по море. С ожесточаването на гражданската война в Сирия след 2011 г. те зачестяват, а практиката е властите да държат търсещите убежище в ареста в Митилини. Капацитетът му обаче се запълва бързо и скоро стотици хора, включително деца, бременни жени и възрастни, спят на пристанището и по площадите на крайбрежното градче. Група местни хора и организации формират солидарна мрежа, която настоява пред управниците хората да бъдат настанени в сградите на изоставен летен детски лагер на име „Пикпа“.

„Не искахме бежанците да бъдат задържани в арест или настанени в някое изолирано от обществото място, а да бъдат посрещнати по достоен човешки начин“,

обяснява Ефи Лацуди – един от главните двигатели на инициативата и управителка на „Пикпа“ и досега. „Някои хора бъркат солидарността с благотворителността, а по онова време дори солидарността с бежанците беше огромна стъпка – всичко се случи в разгара на дълговата криза, която гърците все още преживяват тежко“, допълва тя.

За презентацията е нужен JavaScript.

През 2014 г. все повече лодки с бежанци акостират по бреговете на Лесбос. Един следобед местният рибар Никос Кацурис обикаля магазините за риба, за да продаде пресния си улов, когато се натъква на голяма група хора, току-що слезли на сушата изтощени, мокри и гладни след опасното пътуване през морето. С парите от стоката си им купува храна, сваля дрехите от гърба си, за да стопли няколко души, и решава, че не може да остане безучастен. Споделя за случилото се със съпругата си Катерина, с която управляват малък рибен ресторант. Тя веднага приготвя 40 порции топла домашна храна, която двамата занасят на бежанците. „Започнахме да обикаляме плажовете всяка вечер, след като затворехме ресторанта. Пълнехме двете си коли с дрехи, които събирахме от приятели, с храна от ресторанта и вода.

Прекарвахме часове наред в очакване, защото вече знаехме, че лодките пристигат в малките часове на нощта“, спомня си Катерина.

Регистрационният център „Мория“, в който настаняват пристигащите хора, съществува от 2013 г. „Започнахме да раздаваме храна там, като приготвяхме по 2000 порции всеки ден. Нямам представа как сме се справяли“, смее се Катерина и пресмята, че на ден е пържила по 10 000 сардини, които сервира със салата и хляб. „Рибарите в околността спряха да ловят друга риба, за да ни снабдяват със сардини“, допълва тя. После сменят менюто с ориз със зеленчуци и варени яйца. „Трябваше да белим по 2000 яйца на ден и в супермаркетите наоколо вечно не достигаха яйца“, разказват Никос и Катерина.

Към този момент обаче никой не си дава сметка за това, което предстои – в следващите месеци бежанската вълна към гръцките острови ще се увеличи многократно, като само през 2015 г. през Лесбос ще преминат над половин милион бежанци. В най-трудните дни островът посреща по 10 000 души наведнъж.

Дотогава Стратос Стафилидис води спокоен живот в къща на източния бряг, край летището на централния град Митилини, и заедно със съпругата си движи семеен бизнес с бар, кафене и магазин за дрехи.

„Една сутрин станахме за работа и видяхме десет лодки да приближават към брега. Те бяха пълни с хора – хора като възрастната ми майка и най-малката ми сестра. Колко дни можете да гледате подобно нещо, без да се намесите?“,

пита реторично той и отговаря категорично, че не може да остане безучастен. „Будиш се сутрин, отиваш на работа с лъскавата си кола, вътре е топло, слушаш музика, смееш се със съпругата си… И караш покрай стотици хора, които не са яли от дни, докато ти току-що си изхвърлил закуската си, защото ти е дошла в повече или мармаладът не ти е допаднал… Когато това се случва на прага на дома ти, не можеш просто да продължиш с ежедневието си“, казва Стратос.

Не всички обаче приемат новата ситуация като Стратос. „На този остров подобна гледка буди асоциация за начало на война. Турският бряг е само на около 10 км и тук всички сме израснали с мисълта, че Турция е най-големият ни враг – това се възпитава в семействата и се преподава в училище“, разказва Стратос. Обяснявайки историческите особености на местния контекст, той допълва, че липсата на информация засилва страховете на много от местните. „Властите не обясниха какви са хората, които пристигат с лодките – откъде идват и от какво бягат, защо са тук и колко дълго ще останат. От друга страна, бежанците са буквално заклещени тук, без никой да им казва защо и докога. В това е трагедията“, обяснява Стратос.

„Хората често забравят, че около 70% от населението на Лесбос е дошло от Турция – през 1912 г., 1914 г., 1921 г.

Моят дядо почина в Германия като бежанец и работник във фабрика. Собственият ми баща все още живее в Германия. Аз произхождам от семейство на бежанци. Хората забравят историята на семействата си – държат изключително много на античната история, но забравят близкото минало; изпитват огромна гордост от събития, случили се преди 3000 години, но не могат да се справят с предизвикателствата на днешния ден“, подчертава Стратос.

Собствената му история обаче поема в съвсем различна посока в настоящия контекст на Лесбос. През 2016 г. двамата със съпругата му продават семейния бизнес и той се посвещава на образователния център „Мозайка“ в Митилини, който основава заедно с Ефи Лацуди като продължение на философията зад „Пикпа“. Центърът е посещаван от около 600 души всеки ден – бежанци от 18 националности, както и около 130 местни. В групи от по десетина те участват в безплатни курсове по английски, гръцки, арабски и фарси на различни нива, компютърни технологии, изобразително изкуство.

Стратос Стифилидис

Стратос Стифилидис е координатор в образователния център „Мозайка“. Разказва как функционира ателието по ъпсайклинг (upcycling), където бежанци правят бижута, декорации, картини и скулптури от отпадъчни материали © Десислава Микова

„След кризата от 2010 г. насам гърците изпаднаха в много трудно положение и малко местни хора могат да си позволят да учат чужди езици в частни школи. Затова правим комбинирани курсове – това е изключително полезно за местната общност“, подчертава Стратос. За да бъде „Мозайка“ в помощ на местните, всичко необходимо за образователния център се набавя от квартални магазини и доставчици – от обзавеждането до консумативите, въпреки че това увеличава разходите. Мястото съществува с финансовата подкрепа на няколко германски организации, включително и дарения на три църковни общности.

„Гръцкото правителство ни предложи подкрепа, за да започнем да работим в бежанския лагер, но ние категорично отказваме – искаме „Мория“ да спре да съществува“, казва Стратос.

Регистрационният център на острова е най-голямата от петте горещи точки по гръцките острови, където пристигат бежанци и подават документи за убежище. Тъй като обикновено е пълен много над капацитета си от 3300 души, лагерът функционира с много проблеми и често е определян като най-лошия бежански лагер в Европа.

„Искаме хората да излязат от „Мория“, а не ние да даваме уроци там“, заявява Стратос, като подчертава, че идеята противоречи на философията на „Мозайка“, насочена към развитието и интеграцията на бежанците. „Насърчаваме ги да прекарват повече време в града – няма никакъв смисъл да стоят в „Мория“, там е истински ад“, смята координаторът. По думите му, най-опасно е човек да стане пасивен. „Ако прекараш две години по опашки за храна и баня, губиш достойнство и идентичност“, продължава той.

Затова „Мозайка“ предлага и разнообразни „извънкласни“ дейности, като йога, пеене в хор, уроци по китара. Специално място в центъра е отделено на ъпсайклинг работилницата, където хора с талант и артистични умения правят бижута, скулптури и декорации от различни материали, включително от спасителни жилетки и спукани гумени лодки, с които бежанците преминават морето между турския и гръцкия бряг. „Тук всеки има задачи и отговорности – работата в екип се отразява много добре, а творчеството връща чувството за смисъл на хората“, разказва Стратос.

Когато през 2015 г. лагерът „Мория“ е обичайно пренаселен два-три пъти над капацитета си, по заповед на кмета на Митилини общинските власти изграждат нов лагер за 1300 души в местността Кара тепе северно от централния град. Там настаняват хора в уязвимо положение – предимно семейства. Няма палатки, всички живеят в контейнери, няма и ограда с бодлива тел, нито охрана от полицията или армията. Има бръснарница и салон за красота, кафене „Аман“, където мъжете гледат футбол и играят табла.

„Всички хора заслужават да живеят в добри условия, но по-уязвимите се нуждаят от подкрепа по-спешно. В „Кара тепе“ приемаме гости – не им лепим квалификации“,

казва директорът на лагера Ставрос Мироджанис, поел поста след дългогодишна служба в гръцката армия.

Лагерът „Кара тепе“

Лагерът „Кара тепе“ е дом за семейства в уязвимо положение. Подслонява 1300 души и изглежда като пълната противоположност на „Мория“ © Zsuzsánna Fodor

Още от пръв поглед „Кара тепе“ изглежда коренно различно от „Мория“. Широките пространства, цветните рисунки по контейнерите и чистите алеи създават впечатление за добре планирано и подредено селище. За разлика от други бежански лагери, тук няма разделение според националностите на обитателите, а квартали, които носят имената на известни личности от Лесбос, като поетесата Сафо и историка Теофан. „Да разделяш лагер според националността на обитателите е истинско бедствие, защото го превръщаш в гето, а и означава да дадеш определена власт на представител на всяка общност. В „Кара тепе“ няма такива неформални лидери – тук има демокрация. Няма нужда някой да говори от името на някой друг“, подчертава директорът.

Лагерът „Кара тепе“

В „Кара тепе“ всички са настанени в контейнери, а не в палатки. В лагера има много услуги и занимания за всички обитатели © Zsuzsánna Fodor

Никос и Катерина също не искат да подкрепят модела на „Мория“, като носят храна на място, защото не са съгласни с политиката за задържане на бежанци в такива лагери месеци наред. „Каквото и да дадеш на някого, който живее в подобен лагер, то не струва нищо. Дори да имаш хубава топла храна, ако трябва да се храниш в малка палатка, която протича в дъжда, това вече няма значение“, казва Никос. Катерина допълва:

„Когато се прибирате вкъщи за обяд или вечеря, сядате на стол около масата с хората, които обичате, ядете храната си от чиния и пиете водата си от чаша. Това е толкова просто, че едва ли изобщо се замисляте, но хиляди хора нямат и това.“

Тогава двамата решават, че ще поканят бежанците в ресторанта си. Макар че така могат да хранят само по около 100 души на ден, те са щастливи, че гостите им имат причина да излязат от лагера, ядат вкусна храна, запознават се с хора в нормална среда и знаят, че някого го е грижа за тях. За да изпълнят изискванията на властите, Никос и Катерина се отказват от ресторанта като бизнес и го превръщат в благотворителна инициатива, която наричат „У дома за един ден“. „Преди беше лесно, защото с печалбата от ресторанта покривахме разходите за храната, която раздавахме безплатно“, обяснява Катерина. Сега двамата се издържат с рибарския улов на Никос, който продават в малък магазин край ресторанта.

Историята на Никос и Катерина е разказана във видео, което вече има 3,5 милиона гледания

Гостите идват не само заради храната – ресторантът е място, в което кипи социален живот, има музика, разговори на всякакви езици, игри на карти и „Не се сърди, човече“. Организацията на Никос и Катерина е една от малкото, които имат позволение да помагат на малолетни без придружител (самотни деца) – една от най-уязвимите групи сред бежанците. Децата са настанени в специално охранявана зона в „Мория“ и идват в „У дома за един ден“ със специални придружители – една от редките възможности, близки до представата за нормално детство, която тези деца имат.

В лагера „Кара тепе“ също се стараят децата бежанци да имат нормално детство. Наред с официалната детска градина, уроците по английски, гръцки, математика, география, компютърни технологии и дори цигулка и плуване, там има и футболна програма, организирана от местната неправителствена организация Movement on the Ground с подкрепата на Barcelona Foundation. „Децата се включват още в първия ден, когато се настаняват тук. Постигаме добри резултати, учим се на отборна работа и уважение към противника“, разказва управителят Ставрос Мироджанис, изправен до фланелката на отбора „Кара тепе Юнайтед“, окачена на видно място в кабинета му. Тимът често играе с отбора на местните деца от школата в Митилини. „Печелили сме много пъти, много пъти сме и губили, но винаги се учим от грешките си“, казва управителят.

Ставрос Мироджанис

„Не съм голям футболен фен, но съм най-големият фен на нашия отбор „Кара тепе Юнайтед“, казва директорът на „Кара тепе“ Ставрос Мироджанис © Десислава Микова

Със свръхзаселването на „Мория“ и откриването на „Кара тепе“, „Пикпа“ остава гражданска инициатива и насочва усилия към най-уязвимите бежанци – с физически и психически травми и заболявания, преживели насилие и изтезания. В пика на бежанската криза през 2015 г. в „Пикпа“ работят със средно около 200 души. С помощта на близо 100 доброволци осигуряват храна, ремонтират и облагородяват някогашния изоставен лагер. Три години по-късно там живеят около 80 бежанци. Те се радват на свобода и самостоятелност – фамилните постройки са оборудвани с кухни и всеки готви сам, като продуктите се раздават три пъти седмично. От екипа на лагера настояват живеещите в него да участват в почистването на пространството, като всеки поема отговорности и върши определени задачи. Има тренировки по фитнес, гимнастика, йога, кросфит, дамите могат да шият на няколкото шевни машини в женския кът – инициативи за придобиване на умения и усъвършенстване, които да ускорят процеса на интеграция на бежанците в местното общество.

Ефи Лацуди защитава този подход пред идеята за настаняване в лагери като „Мория“. „Да инвестираме в лагери за задържане не е добро дългосрочно решение. Има нужда от подходящи места за настаняване и мащабна програма за интеграция, за да се създадат работни места и връзки между бежанците и местните общности. Със сигурност коства много пари и ресурси, но си струва, вместо да инвестираме в това да удължаваме човешкото нещастие в „Мория“, смята Ефи Лацуди. „Има нужда от такъв план поне за година напред, но в Гърция понякога нямаме план и за следващия месец, дори и за следващата седмица“, добавя тя.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Ефи Лацуди, която стои зад редица инициативи за солидарност с бежанците на Лесбос. И до днес ръководи независимия лагер „Пикпа“, в който убежище намират най-уязвимите хора. © Десислава Микова

Десислава Микова

Десислава Микова

Журналистка и активистка за чиста околна среда. Чувства се най-спокойна, когато е на път. Вярва в способността на всичко и всички да се променят.