Демокрацията не приключва само до урната

В момента, в който гражданин каже за държавните дела: „Какво ме засяга това?“, държавата е загубена.

Жан-Жак Русо

Ако потърсите „пряка демокрация“ в Google, ще попаднете на няколко типа резултати. Едни я представят като панацея за настоящата демократична криза. Други я критикуват като инструмент, с който управляващата класа легитимира трудни решения, но ограничава промените само дотам, докъдето е удобно. Трети пък твърдят, че пряката демокрация е невъзможна, освен в общества утопии (поне представени като такива от авторите), където съществува силна политическа традиция за тази практика.

Разговорът за пряката демокрация е важен, на първо място, поради безпрецедентното обществено недоволство от демократичната форма на управление такава, каквато я познаваме днес. И то не е напълно безпочвено. Истината е, че настоящата ни представителна демокрация е далеч от идеята на древногръцката δημοκρατία, или „управление на народа“; изборът именно на представителна демокрация в този ѝ вид в края на XVIII в. не е случаен и отразява идеята, че най-добрите трябва да водят останалите в името на общото благо.

Класически пример за поддръжници на тази идея са федералистът и четвърти президент на САЩ Джеймс Мадисън, както и Еманюел Жозеф Сийес, който изиграва основна роля за раждането на Френската република. И двамата противопоставят представителната демокрация на пряката с твърдото убеждение, че политиците трябва да бъдат професионалисти, които да търсят златното сечение на различни интереси.

На практика, разбира се, това остава идеал: историята доказва, че „най-добрите“ е синоним на „най-привилегированите“, а общото благо е отдавна развенчано като политически мираж. Едва ли има българин, който смята, че депутатите в парламента са есенция на най-висша мъдрост и компетентност например.

Така излиза, че повече от двеста години по-късно тази философска и политическа концепция за властта е остаряла, а представителните демокрации са се оплели между идеалите на теорията и суровата реалност на (модерната) практика. От това печелят всякакви популизми, които пък залитат в другата крайност – тирания на масата, която в ерата на дезинформацията се ръководи повече от страсти, отколкото от размисли. Пряката и делиберативната демокрация дават възможност за среща по средата, където най-вероятно се намира и истината.

Швейцарска утопия?

Когато говорим за пряка демокрация в България, обикновено цитираме швейцарския модел. По-точна дефиниция за швейцарската демокрация е полупряка демокрация: задължително е провеждането на референдум при промяна в Конституцията, но не и при законодателни изменения.

Швейцарската система разрешава организирането на референдум след гражданска петиция, събрала над 100 000 подписа. Това „политическо право“ е гарантирано от Конституцията. Референдумът е задължителен за смятаните за спешни федерални законодателни проблеми например, за останалите той може да бъде иницииран. Актуално в контекста на епидемията от COVID-19: макар представителните институции да си запазват правото да гласуват закони в извънредно положение, на гражданите е предоставен конституционен механизъм, който позволява отхвърлянето на въпросните „извънредни“ закони.

Въпреки че тази структура предполага гражданско участие, това не означава, че то непременно е факт. Избирателната активност в Швейцария се движи около 45%. Страната е на последните места в повечето класации по процент граждани, които гласуват. Специалистите, изучаващи швейцарския феномен, говорят за „уморен избирател“ и посочват две причини: честотата на гласуване и сложността на процеса. Не само че гласоподавателят няма време да си „почине“ между циклите на гласуване, но и е изправен пред избори, които често са неясни и трудно различими. „Сложните формулировки“ са сред основната причина младите швейцарци да не гласуват.

Но данните заслужават по-комплексен прочит. Макар че четвърт от швейцарците системно гласуват, а друга четвърт – обратното, останалата част от избирателите често упражняват правото си на глас основно по въпроси, които ги вълнуват. Експерти изтъкват, че така се осигурява здравословно цялостно ниво на участие в демократичния процес, което може да се сравнява с това в останалите развити страни. Ако вземем предвид този факт, полупряката демокрация по-скоро работи въпреки проблемните звена.

Примери от Франция и Ирландия

Референдумът далеч не е единствената форма на пряка или полупряка демокрация. Френският политолог Лоик Блондьо подкрепя идеята за „делиберативна демокрация“, която се състои отчасти в интегрирането на гражданите в законодателния процес. Делиберативната демокрация работи в хармония с представителната демокрация, изграждайки структури, които да включват гражданите в политическия процес. Във Франция такива примери са граждански съвети и работилници, бюджети с участие на гражданите и онлайн консултации с тях по различни въпроси.

Гражданските съвети представляват органи, независими от политическата власт и съставени от жителите на определен квартал или област. Те участват с традиционните местни органи в „градски договор“, чрез който се реализират проекти в градската среда съвместно с централизираната държавна власт, местна власт и други партньори. Целта на гражданските съвети е да гарантират зачитането на различните гледни точки на гражданите и да представят интересите им редом с икономическите и политическите интереси, които неизменно съпътстват всеки проект.

Във френския град Реймс например четири квартала, които попадат в рамките на нова програма за градско обновление за периода 2015–2020 г., участват във формулирането и прилагането на градските политики посредством гражданските съвети. Друга интересна характеристика на този съвет е, че част от членовете му се избират на произволен принцип (от представителна извадка на населението, но с равен брой мъже и жени), а останалите са представители на асоциации или местни активисти. Дейността на съветите се финансира от съответната община, а при нужда членовете могат да поискат допълнителни информационни материали или разговори с експерти по определена тема.

Парижкият бюджет с гражданско участие пък позволява на жителите на столицата да се произнесат относно харченето на 5% от инвестиционния бюджет. Сумата се равнява на половин милиард евро. Гражданите предлагат проекти и решения, които се обсъждат и подлежат на оценка, след което се реализират. Сред осъществените предложения откриваме реставрация на културно наследство, освежителни дейности по спортни терени, ремонт и разширяване на тротоари, озеленяване, обезопасяване на публични пространства, създаване на нови зелени пространства…

Още по-смел е ирландският пример на Гражданското събрание. Създадена след предизборно обещание през 2016 г. и трета по рода си подобна инициатива, Гражданското събрание се задължава да разгледа пет важни за ирландското общество теми: абортите, фиксирания изборен мандат, референдумите, застаряването на населението и климатичните промени. По тези въпроси трябва да бъдат изготвени подробни доклади, които задължително се разглеждат от парламента. Членовете на Гражданското събрание се избират на произволен принцип сред представителна извадка на ирландското общество. Председател на Събранието е бившата върховна съдийка Мери Еленор Лафой.

Гражданското събрание заседава през уикендите, общо 12 пъти между октомври 2016 г. и април 2018 г. По време на срещите гражданите изслушват презентации на медицински лица, професори по право, представители на британската здравна система (ирландките масово пътуват до Великобритания, където абортите в първите три месеца от бременността са разрешени), както и дебати на доктори на науката, които подкрепят едната или другата гледна точка. Цялата информация продължава да бъде достъпна в интернет и до днес. Всеки от членовете на Събранието получава и допълнителни информационни материали. Впоследствие членовете заседават и стигат до цялостно решение, след което представят своя доклад.

Много хора пропускат факта, че именно Гражданското събрание играе основна роля за референдума за либерализиране на абортите през 2018 г.

Няма идеално решение

Когато пряката или делиберативната демокрация не работи, причината обикновено се крие в това, че ефективността им зависи най-вече от традиционната представителна власт, която изгражда тяхната рамка. Първото и основно условие за включване на гражданите в политическия процес е политическата воля за промяна.

Не е задължително саботажът да е очевиден: властта може да конструира механизъм за пряка или делиберативна демокрация по такъв начин, че той да бъде на практика неефективен или загуба на време; тя може да дава възможност на гражданите да участват в процеса, но да не им предоставя финансова подкрепа, например покриване на разходите за път и храна или някакъв вид заплащане. Друг вариант е осигуряването на невярна информация, промотирането на псевдонаука или умишлено скриване на факти, които са важни за дискусионния процес. Най-накрая, но не на последно място, властта запазва правото си да слага етикет „консултативен“ на подобни процеси и да си затваря очите за неудобни решения.

Аргументът, че подобни инициативи не биха работили в България, е несъстоятелен. Той почива на широко разпространено обществено убеждение, че българският гражданин е „с нещо по-долу“ от швейцарския, ирландския и т.н. Дефицити в образователната система и различни нива на образование и политическа култура има навсякъде. Не само че гореизложеното твърдение работи в полза на политическото статукво, но и задълбочава нежеланието на българина да бъде актьор в собствения си политически, а оттам и обществен живот. Подобни теории, които предполагат уреждане на обществото според съществуващи привички и митологеми, а не съобразно стремежа към подобряване на средата, обричат българския социум на застой в собствените му слабости.

Делиберативната и пряката демокрация биха постигнали и нещо друго, силно необходимо на българското общество – свързаност и съгласуваност на експертната общност и гражданския сектор с останалата част от обществото. През последните години важни разговори за социалното законодателство, градската инфраструктура и здравето (както и много други) се водят с крясъци и дезинформация, а обществото е системно настройвано срещу онези, които всъщност работят в негов интерес.

Интегрирането на подобни механизми би насърчило диалога, би постигнало така необходимия баланс на властите и най-вече би върнало на демокрацията най-атрактивното ѝ качество, което я отличава от авторитарната и тоталитарната доктрина – свободата на избор и вземане на решения за собствената среда и живот. Цената е време, усилия и развиване на способност за разговор. Политическата цена за онези, които умишлено бавят промяната или злоупотребяват с публични средства, е още по-висока. Но резултатът обещава доближаване до красивата идея за „общо благо“ – не като политическо обещание, а като практика.

Заглавно изображение: „Атинската школа“ от началото на ХVI век на италианския ренесансов художник Рафаело