Опазването не е непременно музеифициране. Разговор с представители на Die Betonisten

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Die Betonisten е гражданска инициатива, която започва дейността си с акция за спасяване на Кметството на Майнц през 2017 г. Днес кампаниите на Die Betonisten са насочени към преоткриването и опазването на следвоенното наследство на града. В организацията членуват архитекти и изкуствоведи, а в края на миналата година излезе първата им книга Mainz 1945-1970. Die verkannte Epoche des Wiederaufbaus („Майнц 1945–1970. Неоценената ера на обновлението“), подготвена съвместно с проф. Райнер Мецендорф. Слава Савова разговаря с трима от представителите на гражданската инициатива – Максимилан Кюртен, Йонас Грал и Робинсон Михел.

Как се сформира Die Betonisten?

Максимилиан Кюртен: Всичко започна с политическия дебат около намерението да бъде разрушено Кметството на Майнц. В продължение на 45 години градската управа беше игнорирала задълженията си да се грижи за тази сграда. С годините разходите за поддръжка и ремонт нарастваха, поради което бе предложено тя да бъде разрушена, а на нейно място да бъде построена нова. По този начин политиците се опитаха да избегнат отговорността, която носеха за сегашното ѝ състояние. С група колеги решихме да обсъдим случващото се с преподавателите ни от Института по история на изкуството към Университета „Йоханес Гутенберг“ в Майнц и така стартирахме нашата кампания.

Днес опазването на архитектурното наследство все още се инициира най-вече отгоре надолу. Важните решения се вземат на институционално ниво или в редки случаи – от независими експерти, поканени да консултират даден казус. В същото време обаче все по-често чуваме гласа на различни общности извън професионалните кръгове. Може ли да кажем, че тази мобилизация започва да променя баланса във вземането на решения, или динамиката между институции и граждани остава по-скоро непроменена?

Максимилиан Кюртен: В Германия имаме силно институционализиран сектор на опазването, който действа отгоре надолу. Но в повечето случаи тези институции нямат никакъв принос към опазването на следвоенната архитектура и наследство. Едва през последните няколко години се правят опити да бъдат добавени сгради от този период към списъците с паметници. Институциите трябва първо да се запознаят със стойността на предложените нови паметници – и оттук идва проблемът, защото те трябва да бъдат проучени. А много частни организации и компании настояват това начинание да бъде изоставено.

Основното ни усилие сега e да защитим сградите, а в тази посока инициативи и институции вече работят съвместно. Но от друга страна, едно ново поколение, необременено от по-ранните критични нагласи към наследството от следвоенния период, вече работи в областта на опазването…

Йонас Грал: Вече сме по-дистанцирани от времето, в което е създадена следвоенната архитектура, и можем да припознаем стойността ѝ. Понякога по носталгичен начин, понякога… не знам как стигаме до този момент, но това е като патина. Дистанцията на времето провокира интереса и помага за преосмислянето на тази архитектура.

Робинсон Михел: Гражданските инициативи помагат значително в процеса. Но също така включването им е повратна точка за официалните позиции на институциите.

Като че ли винаги има нужда дадена сграда първо да остарее, преди да припознаем стойността ѝ. И разбира се, това е част от дебата за следвоенната архитектура – емблематични сгради непрекъснато се заличават. Защо е толкова трудно да оценим това ново наследство, защо не успяваме да предотвратим изчезването му?

Максимилиан Кюртен: На първо място, това е свързано с недостатъците на самите сгради и липсата на своевременна грижа, което ги прави по-малко привлекателни и дори неизползваеми в някои случаи. И това им създава много лоша репутация. В момента общността, която би искала да ги съхрани, не е голяма. От друга страна, стои проблемът с повишаването на гъстотата на застрояване в градовете. По икономически причини днес може да се строят по-големи сгради на мястото на разрушените. И това прави разрушаването доходоносно.

Голяма част от населението, най-вече по-възрастни граждани с определени политически и естетически възгледи, предпочита определен вид неокласическа или „историческа“ архитектура и точно тази група има голямо влияние върху процесите. Всъщност тя иска да възстанови града такъв, какъвто е изглеждал преди Втората световна война, и по-специално т.нар. Златен Майнц от средните векове. Затова се опитва да се освободи от следвоенните сгради и инфраструктура, за да се отвори място за такъв архитектурен историзъм.

В какъв момент трябва да спрем да опазваме? И кога трябва да оставим събитията да следват естествения си ход? Промяната в градската среда не е ли естествен процес на развиващия се град?

Максимилиан Кюртен: Разрушителните процеси са толкова силни, че ние винаги ще изоставаме. Никога няма да дойде момент, в който да достигнем предела на опазването. И затова е важно да помислим какво означава тази дума. Дали значи, че сградите не могат да се обновяват или променят? Не е нужно опазването да бъде непременно музеифициране. От друга страна, институциите, отговорни за паметниците на културата в Германия, също трябва да се стараят да не загубят подкрепата на гражданите.

Йонас Грал: Какво означава опазване на сграда? Когато става дума за Кметството на Майнц например, ние говорим за материалните аспекти. Не можем да заменим облицовките му с нови материали, защото кариерата, от която са добити, днес вече не функционира. Така че се опитваме да запазим облика на сградата. И това е теоретичен въпрос – как да говорим за опазването в бъдеще време?

Съвместната Ви книга с проф. Мецендорф също ли е част от кампанията Ви за опазване?

Йонас Грал: В тази книга последователно изучаваме кои сгради все още съществуват и кои са изчезнали. Тя представлява гид за следвоенната архитектура на Майнц и в нея се опитваме да разкажем накратко за естеството на сградите, за градския контекст, в който се намират, и какво е характерното за тях. Фокусирахме се върху архивни снимки, в които може да се види първоначалното състояние на постройките, когато всички техни компоненти функционират, за разлика от сегашното им състояние. И това е първата стъпка да стигнем до по-широк кръг от хора – с помощта на добри изображения и интересни текстове да покажем какво съществува като наследство, каква е неговата стойност, и в по-общ план да говорим за архитектурата от 50-те, 60-те и 70-те години.

Максимилиан Кюртен: За нас най-важното е, че се опитваме да създадем общност заедно с местни партньори, като Асоциацията на архитектите и Института за опазване на паметниците на културата, както и с други организации, като Rheinischer Verein, така че да можем да обединим познанията си. А заедно с това – да стигнем и до повече хора.