Участието в обществения разговор е част от длъжностната характеристика на учения

Димитър Илиев е доктор по старогръцки език и главен асистент във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Той е също така автор и инициатор на отвореното писмо на университетските преподаватели, които подкрепят исканията на протеста за оставка на кабинета „Борисов 3“. С него разговаря Венелина Попова.

Миналия петък 30-ина университетски преподаватели стартирахте подписка за оставка на правителството. За няколко дни се присъединиха още над 90 Ваши колеги, а сега вече има и нова подписка – на над 230 учени и специалисти от БАН, които в своето отворено писмо правят дисекция на корумпираното управление. Ще бъде ли пресилено, ако наречем тази реакция на академичната общност в България бунт срещу автократично-мутренския стил на управление? И как ще обясните този своеобразен феномен?

Да, списъкът на подкрепилите писмото преподаватели се актуализира постоянно с нови имена от различни институции. Към момента на нашия разговор подписите са вече над 120. Освен представители на различни български висши училища (СУ, НБУ, УАСГ, УНСС, МУ – София, НАТФИЗ, МУ – Варна, ПУ и др.), отвореното ни писмо подкрепиха и преподаватели от Университета на Северна Каролина, Университета на Торонто и Университета по приложни науки в Хамбург. А появата на сходна позиция, подкрепена от колегите от БАН, показва, че в нашата прослойка има сравнително широка подкрепа за исканията на протеста, и това е окуражаващо.

Въпреки това има хора, които дори принципно да подкрепят изразената в двете писма позиция, не биха се ангажирали с активно присъединяване към нея по различни причини – от притеснение да заявят публично мнение до скептицизъм относно ползата и смисъла от такива жестове. Но според мен смисъл винаги има, независимо колко масов е откликът. Когато интелигенцията в едно общество е политически активна и изразява открито своята позиция, това е добре за обществото като цяло. Не разбирам защо у нас някак през годините се оформи виждането, че хората на мисълта би следвало да са аполитични и да обитават някакви стерилни селения на духа отвъд злобата на деня, която е недостойна за вниманието им.

Тази погрешна нагласа, от една страна, маргинализира допълнително представителите на тези прослойки у нас, които и бездруго като че ли не се радват на толкова голям публичен престиж, колкото би трябвало, и не са приоритет в политиката на нито едно управление. От друга страна, изключването на учените, интелектуалците и артистите от обществения разговор с нищо не помага за подобряването на неговото качество и адекватност. А участието в този диалог и формулирането на кохерентен разказ какво се случва в обществото и накъде трябва да върви то, според мен влиза, така да се каже, в длъжностната характеристика на учения.

Мисля, че през целия Преход за първи път университетски преподаватели се изправят открито с имената си срещу властта – жест, който трябва да бъде аплодиран. Сред тях виждаме личности, които и досега са изразявали публично своите позиции. Но как мислите – има ли риск за бъдещото кариерно развитие на участниците в подписката?

Не за пръв път университетски преподаватели протестират и открито искат оставката на властта – това се случи и при управлението на кабинета „Орешарски“, случвало се е и в началото на т.нар. Преход, да не се връщаме към дисидентството на учени и интелектуалци по времето на режима преди 10 ноември 1989 г. В историята му все още има недостатъчно проучени и неизвестни на широката публика страни, макар и, за съжаление, България никога да не е била като Чехословакия на Лудвиг Вацулик и Вацлав Хавел.

Колкото до риска за професионалното развитие – наистина не искам да мисля, че в ХХI век в страна от Европейския съюз можем да си позволим да мислим в такива категории. Ако сме стигнали дотам – или по-точно сме се върнали пак там, където вече сме били, – това означава, че нуждата от активна съпротива е още по-належаща. Съществува ли опасност за кариерата ти на учен по съображения, различни от научните, значи борбата срещу това е въпрос на самосъхранение и трябва да се мисли като единственото разумно поведение, а не като извънреден акт на героизъм.

Освен това не обичам героичната патетика, придружаваща настоящите и всички предишни протести у нас през последните години. Правилната нагласа според мен е, че протестираш, защото не можеш да не протестираш – просто ти си такъв и ситуацията, в която си поставен, е такава. Но не защото очакваш от това да произтече нещо за теб – било то награда или мъченичество. Една малка щипка отрезвяващ здравословен цинизъм винаги е добре дошла в такива моменти, понеже героиката бързо изхабява, а това е маратонско бягане, не кратък спринт с мигновена победа.

Като човек, който се занимава с Античността, не гледате ли с ирония на постоянното повтаряне на историята?

Иронията може да бъде спасителна в напрегнати моменти като настоящия. Няма как историята в някаква степен да не се повтаря, но човешката природа, откакто имаме писмени свидетелства и те ни дават да разберем какво са мислили и чувствали хората в отдавна отминали епохи, очевидно не е претърпяла съществено развитие през хилядолетията.

Най-ироничното за мен обаче не е връщането много назад в историята, а сравнението с предишната протестна вълна от 2013 г. Недоволните тогава понесохме много критики, че работим за връщането на Бойко Борисов на власт. Днес ситуацията е сходна, но позициите на политическите играчи са разменени и други критици се опитват да вкарат протестиращите в оправдателен режим, че не работят за интересите на БСП, Мая Манолова или евентуален политически проект на Румен Радев.

Моята лична цел е: ако може, да излезем от това зацикляне между двете неизбежни политически алтернативи в лицето на настоящото голямо българско „дясно“, което не е особено дясно, и казионното българско „ляво“, което също не е никак ляво.

Вие сте представител на едно поколение, израснало на границата на две епохи в България, което сега е в най-креативния период от живота си – все още сте млади, много от вас са високообразовани, не ви липсва и житейски опит. Готови ли сте да поемете управлението на страната в свои ръце?

Неизбежно е представители на моето поколение рано или късно да започнат да влизат във властта и това всъщност вече се случва. Дали ще се справим с управлението на държавата по-добре, или по-зле от поколенията, които вече са отминали зенита си, ми е трудно да прогнозирам. Тъкмо фактът, че сме израснали на границата на две епохи, може би ни дава ценно предимство – знаем достатъчно добре какво е да живееш в тоталитарен режим, видяхме как се разместват обществените пластове в периода на т.нар. Преход, преживявали сме глад и недоимък, лъгани сме достатъчно много. А днес сме в състояние да се възползваме пълноценно от предимствата на новите технологии и информационното общество, защото времето, в което израснахме, ни даде възможност да придобием достатъчно дигитална грамотност.

Лошото е, че част от предимствата, които изброих по-горе, могат да бъдат разчетени и като травми. По-младите все още нямат нашия опит, но не са и обременени с нашите травми. От друга страна, те имат пред себе си достатъчно време да развият свои собствени травматични симптоми, защото времето, в което са израсли, на пръв поглед по-спокойно и благополучно от нашето, също крие своите тъмни страни, които може би ние не разбираме достатъчно добре.

За разлика от 20-годишните, които отрицават партиите изобщо, Вие знаете, че няма друг легитимен начин да се участва в избори. Не Ви ли притесняват, да не кажа отчайват социологически проучвания, които дават преднина на партии като тази на Слави Трифонов –поредния политически популистки проект еднодневка?

Не съм много сигурен доколко политическият скептицизъм е изключителна отличителна черта само на днешните 20-годишни. Дефицитите в публичния дебат, отчасти свързани и с ниското ниво на медийна свобода у нас, водят до залитане в лесни, но изцяло погрешни посоки. Има много какво да се желае от гражданската и политическата култура на всички поколения. Както интелигенцията, така и политиците, които претендират да са автентична опозиция на статуквото и изразител на протестната енергия, дължат на обществото формулирането на достатъчно смели и същевременно достатъчно осъществими антисистемни, но не популистки решения.

Слави Трифонов е поредният проект, създаден да отвлича и канализира протестен вот и да бъде патерица в някое бъдещо коалиционно управление на някоя от големите партии на статуквото. Но той е само върхът на айсберга. Повече ме притеснява това, че много хора виждат изход от създалото се положение в неща като намаляване на броя на депутатите, премахване на партийните субсидии, ново Велико народно събрание и подобни. Днес изразител на подобни спорни идеи е Слави, утре за такъв може да бъде назначен някой друг.

Не е ли неизбежно след следващите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни, да влезем в една спирала от избори, докато се създадат нови политически субекти, които не са свързани със старите системни партии и могат да предложат нови идеи и нов политически хоризонт за България?

Това е развитие на нещата, което ми се искаше да беше станало реалност още след оставката на Пламен Орешарски през 2014 г. За съжаление, протестната енергия се уталожи, част от недоволните припознаха в Реформаторския блок своето представителство и започнаха да чакат неговите депутати и министри да убедят Бойко Борисов в належащата необходимост от реформи. Заради тази наивност изгубихме време, но по-добре нещата да се случат късно, отколкото никога. Процесът трябва да се катализира, докато автентичното гражданско представителство с нагласа за дълбоки реформи не получи решаваща подкрепа на избори. Дотогава продължавам да твърдя, че всяко управление у нас е заченато в грях и протестите срещу него по дефиниция и по подразбиране са правилни и заслужаващи подкрепа, независимо от тактическите и стратегическите подробности (защо еди-кои си протестират рамо до рамо с вас, какво ще стане после и прочее).

Има ли риск енергията на този протест да бъде изразходвана напразно или да бъде насочена в грешна посока?

Такъв риск винаги има във всеки протест, но съществува и възможността протестният натиск да доведе до действия на властта, които да го подхранят отново. Тактиката на управляващите доскоро беше да се опитат да оставят протеста да се изчерпи от само себе си. Но видимо изнервени, те започнаха да реагират и действат неособено адекватно. Това окончателно делегитимира настоящата коалиционна конфигурация и оставките оттук насетне са само въпрос на време. Дали те ще дойдат като пряко следствие от протестните действия, или от други събития, които тези действия косвено са провокирали – предстои да видим.

Заглавна снимка: © Димитър Цанков