Димитър Панайотов и Александър Николов от „Ден“: С лице към фактите

Понякога да направят своя материал им отнема един месец, понякога – шест години. Двамата се срещат с хора и през личното успяват да стигнат до по-големия разказ – за региона, процесите или духа на времето. И макар близо до прословутия Zeitgeist, уловеното от тях няма предвид пряко културния или политическия климат за съответния момент, но в контекста улавя тъкмо тях.

Димитър и Александър изминават хиляди километри за всяка своя история, разговарят с различни хора, нерядко успяват да задействат и обществена енергия, за да помогнат. Не защото сляпо вярват в силата на журналистиката, а защото са се научили да виждат и със сърцето си. Снимките и дизайнът на платформата им позволяват на читателя също да съпреживява, докато скролва движещия се върху фотографиите текст. В отскоро преобразения им подкаст човек може да чуе и непосредствен разговор между двамата за предизвикателствата, нелепите моменти и трудностите на терен или поне да научи институция ли е водомайсторът, или магически персонаж.

Димитър Панайотов (журналист) и Александър Николов (фотограф) са хората, които създават мултимедийна документалистика от нов тип. Запознават се във форум за фотография и всичко започва като мечта, трансформира се неколкократно, обединявайки методологиите на журналистиката и документалното разказване. И ето ги тук и сега, 10 години по-късно те пускат „на вода“ новата си медийна платформа „Ден“, в която ежемесечно представят по една социалнозначима история.

Последният им експериментален разказ е за Добруджа и върви по стъпките на Йовковата проза. Пътищата в старата житница на България все още възвиват към морето – заради онзи живот отпреди сто години, когато най-важен за тукашната икономика е бил скеля (пристанището) в Балчик. Минават през села, в които не е останало нито едно дете, но местните краеведи записват и съхраняват истории. В село Змеево, казват Димитър и Александър, все още има кой да ти покаже Антимовския хан.

В историята за преселенията в Добруджа се оглеждат и днешните ни битки за хуманност и нормалност. Но и онтологията на стари вражди – отколешното недоверие, с което приемаме „преселеца“, другия. Да припознаваме враг във всеки непознат, дори в децата от преселнически семейства, които са се родили и израснали в България – навярно тук се корени част от българската провинциалност, колкото съхранителна, толкова и душна, спарена, недопускаща.

Дългогодишната отдаденост на документалистиката на Димитър и Александър от „Ден“ е опит да бъдем човешки адекватни и граждански съпричастни. Издател на медията им е собствената им фондация „Документалистите“ – не се сещам за по-точно име в техния случай.

Да имаш време за каузите и идеите си ли е най-големият лукс днес?

Димитър: Според мен е лукс, защото живеем във време, в което всичко е много бързо. Това, което ние правим, е опит за социална промяна и активизъм чрез бавна документалистика и задълбочена журналистика. Изисква да се отдадеш, да отделиш време, изисква да активираш мозъка си – както да създадеш крайния продукт, така и като читател да го прочетеш и осмислиш. Не знам дали хората си дават сметка – със сигурност не, а и не трябва, – но една статия обикновено е между 3000 и 5000 думи, което е голям обем за нашето време, но не е чак толкова дълго [за четене – б.р.]. Тя обаче отнема месеци, понякога и години, но във всеки случай най-малко няколко седмици, за да бъде създадена. Много часове са нужни за предварително проучване, след това отиваме на терен. Там е най-сложно, но и най-вълнуващо, понякога имаме 16-часови снимачни дни.

Този огромен обем от информация, който сме събрали, после обсъждаме с консултанти, защото ние няма как да сме експерти по бежанската криза, по донорството или безводието. Затова винаги вземаме едни от най-добрите и реномирани консултанти в областта.

После Сашо обработва снимките и създава мултимедията, която само ние правим. Никой в България не ползва този формат, който е интерактивен и мултимедиен. Всяка отделна история има свой дизайн, специално правен на ръка за нея конкретно.

Александър: От една страна, е лукс за нас да можем да си позволим наистина да правим това, което много харесваме и обичаме. И от друга страна, е лукс за потребителя, който трябва да отдели от ценното си време и да прочете и преживее това, което правим.

Ако трябва да сте фундаменталисти или радикални, в коя сфера бихте били?

Димитър: Чувството за справедливост, защото справедливостта е нещо, което не съществува като физичен закон, тя е измислена от нас, хората, от нашия морал. За съжаление, има всякакви видове несправедливост. Аз съм абсолютен радикал на тема справедливост. Второто нещо са истината и фактите. Защото живеем във време, в което истината и фактите се тълкуват по всякакви начини. От един от моите преподаватели научих, че в журналистиката двете гледни точки не във всеки случай съществуват. Не можеш да покажеш в телевизионно студио двама души, които да спорят дали навън вали. Не може да има две мнения за това, при положение че през прозореца се вижда вали ли. Тук не става въпрос да не спорим за политика или геополитика, религия, възгледи, принципи. А за чистите факти. Не за абстракции. Напоследък виждаме как се изопачава истината по всякакви начини, от всички страни. 

Александър: Каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, на първо място абсолютно винаги сме хора. Трябва да уважаваме хората, трябва да ги разбираме и да подхождаме човешки. Има една много известна снимка на умиращо дете и лешояд – на фотографа Кевин Картър. В тази ситуация ние не оставяме детето да умре, не сме пасивни наблюдатели. Защото ценим човешкия живот, човешкото достойнство и човешките права като цяло.

Но да резюмирам и за фактите. Ние държим на тях. Например когато събарят ромски къщи, не можем да кажем, че тези къщи не са незаконни – те са незаконни. Това е факт, но винаги може да покажем човешката емоция и да попитаме защо властимащите и държавните структури са позволили тези къщи да съществуват. И дори са им отворили партиди за ток и вода. А в момента правят нещо, което ще остави стотици хора на улицата. Това може да бъде голям проблем за града – просто да махнем къщите. Защото къде отиват хората?

Какво пазите в архивите на въображението?

Димитър: Сблъскваме се с най-различни теми, произлизащи от хората, които срещаме на терен, от разговорите помежду ни или с наши приятели. Представяме си как могат да бъдат направени, какво въздействие могат да имат върху нас като автори и върху аудиторията, започваме да мечтаем някой ден да ги реализираме по възможно най-добрия начин.

Александър: Една от историите ни беше провокирана от факта, че брат ми стана донор на органи на 21 години. Това се превърна в тема, която отне голяма част от младостта ни. Открихме, че искаме да работим заедно и да разказваме истории по нов начин, като всеки допринесе с това, което може. Например, погледнато от моята камбанария, снимките да не са просто илюстрация на даден текст, а да носят допълнителни смислови слоеве, да могат да доразвиват историята. Димитър се шегува с мен, че голяма част от историите, които разказваме, са свързани със семейството. Например село Гурково, което е една от локациите ни по темата за Йовковата Добруджа – реално там имахме добра входна точка, защото дядо ми и баба ми, които са се заселили в Гурково, са мигранти, били са изселени от Северна Добруджа.

Димитър: Ние малко сме смесили личния живот с нашата работа, даже много трудно обясняваме на хората какво точно работим. Често го правим заедно с приятели. Например с Пламена Крумова – моя близка приятелка, с която сме съученици, после колеги – работим заедно по всички проекти, тя ни поддържа социалните мрежи. С приятели направихме и кампанията за донорство.

Хората около нас се запалват по темите и са съпричастни, помагат ни. Това, с което се занимаваме, е съществена част от живота ни. Били сме изморени, бърнаутвали сме, пътуваме много, но въпреки всичко продължаваме, защото това, което правим, ни кара да се чувстваме смислени – кара ни да горим.

Така се случи, че ние сме софийска фондация, но всъщност реално нямаме софийска история.

Писали сме по много теми, все пак сме професионални журналисти, знаем какво да правим на терен, работейки по социални и тежки теми. Аз съм по-директен, Сашо е много по-мек, по-обран. И двамата обаче сме много искрени, обясняваме какво правим, показваме какво сме направили дотук и каква ни е целта. Добронамерени сме, не правим разследваща журналистика, но не си затваряме очите за проблемите.

Хората, с които говорим, винаги са скептични в началото. Но спечелваме доверието им, често ставаме добри познати и дори приятели с герои от наши материали.

Александър: Именно защото винаги сме искрени, не прикриваме нещо. Хората ни се доверяват, защото разбират какво правим, може би не сме застрашителни, допускат ни.

Виждате ли връзка между документалистиката и емпатията?

Димитър: Много е важна! Аз пиша и влизам в нещата емоционално, докато Александър е по-рационален външно. Понякога аз прекалявам с емоцията, но той добавя баланс, рита ме под масата, докато говорим с някого.

Александър: Ако не се поставиш в обувките на този, с когото говориш, няма как да спечелиш доверието му, да го накараш да ти разкаже историята си и после да го снимаш. Няма начин без емпатия да го разкажеш такъв, какъвто е.

Димитър: В нашите текстове има рефлексия, включително авторефлексия. Примерно, в мултимедийните ни истории – всяка от тях си има героите, обаче всъщност главните разказвачи сме аз и Александър: той – със снимките, аз – с текст.

Александър: Ние все пак, в дъното, говорим за човешките права и за сериозни социални и екологични проблеми. Дали ще е през Йовков, или ще става дума за селата в района на Омуртаг, или за ромската махала от Стара Загора, ние говорим по социални теми.

Искам да кажа и за тъмната страна на емпатията обаче – когато работиш, се сблъскваш с истории, които са тежки житейски и човешки. Това няма как да не ти се отрази психически. И все пак трябва да намираме някакви механизми, с които след тези срещи, дори понякога и по време на разговорите, да успяваме да се самосъхраним. Защото когато се отдадеш напълно, нещата, които чуваш, се превръщат в неотработени травми. Ти ги преживяваш.

Димитър: Вече имаме много механизми и начини, по които се справяме с тежките истории и картини, които виждаме на терен. Но това го научихме по трудния начин. На много млада възраст видяхме брутални неща, които хората не трябва да виждат – операции, трансплантации, майчини сълзи, скръб и смърт. При мен тогава се отключи сериозна тревожност. Възможно е тя да е била в отговор и на неща от личния ми живот. Докато аз си го изкарах с паника и тревожност, Сашо си го отработваше интровертно с някакви свои мисли. Отне ни години да се справим с всичко това. Във всеки случай обаче, научихме се да плуваме директно в дълбокото.

Александър: Но и до днес ни е трудно в следващите няколко дни, след като сме снимали тежки истории.

Вие бяхте на границата още в първата седмица на войната в Украйна. С какви цветове, миризми, звуци асоциирате първите дни на бежанската вълна?

Александър: Мирисът на урина ми остана много, много силно. Когато се прибирахме, взехме едно украинско семейство от Румъния, с малко момиченце, около 2–3 годишно, и то се напишка. И ето, мирисът е нещото, което ми е останало в съзнанието, макар това да не сме го писали никъде.

Иначе, чисто емоционално, всичко това виждаме и сега, след трагедията в Северна Македония – как хората, независимо от своята националност, пол или раса, могат да се обединят. И да работят заедно, да загърбят всички пререкания помежду си, всички политически разбирания, всички предразсъдъци. И наистина да работят за нещо по-висше от тях.

Димитър: Останало ми е цветовото усещане за сиво и червено. Сиво – защото след началото на войната първото нещо, което видях, когато отворих лаптопа си, бяха димните кълба от Киев. Освен това времето беше сиво и мрачно през февруари и началото на март.

Но и червеното – като жилетките на спасителите. И като надежда.

Това беше от най-силните теми, нещо, което никога не се е случвало в нашия живот. Имаше много динамика, ние не бяхме там, докъдето стигна войната, снимахме Румъния и България и въпреки огромната болка, страдание, мъка, това беше от моментите, в които съм вярвал най-силно в човечеството.

Аз не съм предполагал, че българи и румънци могат да реагират по този начин. Всички хора помагаха и даряваха, имаше опашки от доброволци. В Несебър свещеникът отвори църквата за бежанците, навсякъде имаше много надежда, взаимопомощ. И нямаше нищо общо с разделението и омразата, която е в момента. На чисто импулсивно, първично ниво всички реагирахме много човешки. Това се разми с годините, сега остана чисто политическото. И стигнахме до онова клише, че смъртта на един милион човешки същества е статистика. Сега говорим за тази Украйна, все едно е някакъв обект.

Тогава впрочем много спонтанно ни хрумна на мен и Александър, че можем ефикасно да съчетаваме журналистика с активизъм. Ние всъщност си бяхме доброволци активисти, събирахме дарения, купувахме храна и лекарства, карахме хора към границата, взехме семейството на един руснак, който беше и още е женен за украинка. След това на връщане взехме украинка заедно с малкото ѝ момиче и възрастна майка и им намерихме хотел да отседнат безплатно – и това ставаше след полунощ.

Какви са вашите малки спасителни бягства днес?

Александър: Моето е наистина теренната работа, защото тогава аз лично бягам от натовареното ежедневие. Освен че сме създатели на съдържание и концепции, ние имаме и много, много административна работа, която трябва да се свърши. В семейството – също. И буквално си е малко бягство от ежедневието да отидеш на непознато място, където ще срещаш интересни хора и история.

Димитър: С любимата, най-добре на път, много обичаме да караме към всякакви дестинации. С хубава книга или филм. И една добра тренировка с тежести.

Физическото движение – сега си припомних отново колко фундаментално важно е не само за здравето и за фигурата, а и за менталното състояние. Защото ние не просто полагаме интелектуален труд, естествено, ние сме преди всичко журналисти, но сме и милион други неща – отчитаме проекти, оправяме счетоводство, менажираме екипи от хора.

Спортът и пътят се оказаха най-добрият ескейпизъм за мен.