Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност, пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който е във фалит от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh