Докато чакаме здравият разум да се завърне

В началото на седмицата председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън беше в България. Тя се включи в поредица събития, с които професионалистите в сфeрата на правата на децата отбелязаха 35-тата годишнина от подписването на Конвенцията за правата на детето от Общото събрание на ООН. Професор Скелтън е юрист, международен експерт по правата на детето, преподавател в Лайденския университет, Нидерландия, и Университета в Претория, ЮАР. 

Специално за читателите на „Тоест“ с проф. Скелтън разговаря Надежда Цекулова. Разговорът е част от поредицата „Разговори за образованието на специалните деца“, осъществена с подкрепата на „Лидл България“.

Вие заемате най-високия международен пост, свързван със защитата на правата на децата, но в България се знае малко за Вас. Какъв е обхватът на работата Ви?

Аз съм южноафриканка и съм посветила целия си живот на работата за правата на децата. Като млад адвокат в Южна Африка започнах работа по време на епохата на апартейда. След това дойдоха политическите промени и се озовах в много благоприятна позиция – можех да помогна на новото правителство да създаде много закони, политики и стратегии за насърчаване на правата на децата.

В един момент обаче осъзнах, че все още има огромна разлика между това, което правителството обещава, и това, което всъщност става. Тогава преминах към съдебни дела, свързани с правата на децата в Южна Африка. Започнах да завеждам дела заради пропуски между това, което трябва да бъде осигурено на децата, и това, което на практика липсва, или когато имаше очевидни нарушения на правата.

През 2017 г. станах член на Комитета за правата на детето на ООН, а през последните две години съм негова председателка. Това ми даде и възможността да видя правата на децата от глобална перспектива.

Вие сте председателка на Комитета в изключително трудни години за правата на човека и правата на децата в частност. Как изглеждат правата на децата по света в този тревожен контекст?

Виждам регрес – два различни типа регрес. Единия бих нарекла „връщане назад“ – това е свързано с глобалните въпроси, които много трудно се управляват от държавите, като война, климатични промени, бедност, миграция, разселване на хора. Всички тези проблеми са актуални едновременно, което създава изключително трудна среда. УНИЦЕФ го нарича „поликриза“ – множество кризисни фактори, които са паралелни.

Някои от тези неща са извън контрола на държавите, но други са в техните възможности и там попада типът регрес, който бих нарекла „целенасочено отстъпление“. Това е умишлено отдръпване от дневния ред за правата на човека, включително правата на децата. Има държави, които казват: „Не, вече не сме съгласни с това.“

Мисля, че всички можем да се сетим за примери, но бих искала да споделите и Вашите.

Например Конвенцията на ООН за правата на детето е най-ратифицираният договор в света. Държавите бяха много ентусиазирани да я подпишат. Миналата седмица отбелязахме 35-тата годишнина от този акт. Но е тревожно, че проблеми, които смятахме за окончателно решени и разбрани – като това, че децата са човешки същества и следователно имат права също като всички други хора, – отново се поставят под въпрос.

През март 2024 г. Комитетът публикува последните си препоръки за България, но те не получиха широк обществен отзвук, затова ще Ви помоля да поговорим за тях.

В заключителните наблюдения Комитетът винаги призовава държавите да ги разпространяват и да ги правят публични. Ако това не става, има проблем. Означава, че има някакво „връщане назад“ – нежелание да се поставят тези въпроси в публичното пространство.

Тревожни ли са тези препоръки?

Когато разглеждам заключителните наблюдения за България, виждам, че дискриминацията е сериозен проблем. Комитетът отбелязва, че съществува нова постоянна работна група в Комисията за защита от дискриминация, но изразява дълбока загриженост относно продължаващата дискриминация срещу ромските деца, децата бежанци, децата с увреждания, ЛГБТИ децата и други групи деца в неравностойно положение.

Също така обърнахме внимание на проблемите с речта на омразата и расизма и подчертахме, че това са области, в които е нужна още много работа.

В светлината на тази препоръка не съм сигурна дали сте запозната с последните събития, но ще се опитам да обясня. През август 2024 г. беше приета поправка в Закона за предучилищното и училищното образование, която забранява обсъждането на ЛГБТИ теми в училищата. Тази поправка беше гласувана на две четения в един ден, без време за обществена реакция. Сега това вече е закон, а една политическа сила направи списък с учители, критикуващи този закон, и го даде на прокуратурата. Как изглеждат тези събития през призмата на опита Ви на правозащитничка?

Това е сериозен проблем. В заключителните наблюдения изрично беше посочено: „Да се адресират дискриминационните стереотипи срещу бежански и мигрантски деца, деца с увреждания и ЛГБТИ деца.“

Един от проблемите с мандата на Комитета е, че имаме възможност да се намесваме веднъж на няколко години, когато разглеждаме държавата. Нямаме мандат да извършваме разследвания на място, освен ако няма конкретна жалба.

Но заключителните наблюдения на Комитета са вече налични. Хората, които защитават правата на децата, могат да използват международните рамки и факта, че тези наблюдения идват от международен орган, за да подчертаят значението им в своята страна.

Независимо дали става въпрос за парламента, съда, публичния дискурс, или публикуването на статии, целта е да поддържаме тези идеи живи и да припомним, че това всъщност е регрес спрямо предишното състояние на правителството или на държавата по тези въпроси.

В България имаме антидискриминационно законодателство, но проблемът е в неговото прилагане. Същото е и при приобщаващото образование. Законодателството е модерно и прогресивно, но на практика невинаги работи.

Тази тема е засегната в заключителните препоръки. Има цял списък за приобщаващо образование. Например да се предприемат целенасочени мерки, включително участие на децата, за да се елиминират насилието в училище, тормозът и кибертормозът. Тези мерки трябва да обхващат превенция, механизми за ранно откриване, овластяване на децата, задължително обучение за учители, протоколи за интервенция, психосоциална подкрепа за жертвите, системно записване и мониторинг на поведението, свързано с тормоз, както и повишаване на осведомеността за вредните ефекти на тормоза.

Това е много подробна препоръка и ако Министерството на образованието и науката е готово да я използва, тя може да подпомогне по-ефективните действия за приобщаващо образование.

Можете ли да посочите положителен пример за държава, която е постигнала напредък?

Винаги ми е трудно да откроя такъв пример без допълнително проучване. Но наскоро например бях в Шотландия и бях много впечатлена от как работят там. Имат специализиран трибунал, който се занимава със случаи, когато дете с увреждания кандидатства за място в основно училище, но е отхвърлено или възникне проблем.

Начинът, по който т.нар. съдии (това са специално обучени хора, някои от тях не са с юридическо образование) работят с децата и изслушват техните нужди, е изключително впечатляващ. Те се фокусират върху това как да създадат среда, която максимално да подкрепя децата. Това е положителен пример за страна, която не само заявява своята политика, но реално търси решения за трудностите.

Представям си, че за да се създаде подобна политика, първо трябва да се приеме идеята, че детето е равнопоставена личност, включително детето с увреждания. Мисля, че все още ни предстои работа в тази посока.

Да, това е нещо, което се подразбира. Може би причината Шотландия да се откроява като пример е, че цялата Конвенция за правата на детето наскоро беше включена в законодателството на държавата. Там има обществен консенсус около това, приемат правата на децата изключително сериозно и искат да направят Шотландия държава, която поставя децата на първо място. Това показва колко голяма разлика може да направи едно правителство, ако реши правата на децата да станат истински приоритет.

У нас все още се случва деца, които имат особености в развитието и нужда от специализирана подкрепа, вместо това да бъдат подлагани на възпитателни мерки. Освен към ефективността на мерките по приобщаващо образование, това ни отвежда и към друг въпрос, който препоръките към страната ни засягат – детското правосъдие. В тази сфера в България все още се прилага един закон от средата на миналия век.

Това е липса на прогрес в прилагането на предишните препоръки [от 2016 г. – б.а.]. Член 40 и 37 от Конвенцията включват много подробни разпоредби. В допълнение Комитетът издаде общ коментар №24, който ясно показва как трябва да изглежда модерната система за детско правосъдие.

Това, което се критикува в България, е съществуването на закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Идеята зад този закон е, че „не ги третираме като престъпници“, но въпреки това ги задържаме. Тоест децата не получават същите права, които биха имали като възрастни нарушители. Например ако един възрастен не е извършил престъпление, той би бил обявен за невинен. Но в сивата зона на „противообществените прояви“ децата могат да бъдат задържани или наказвани, без да има представени доказателства срещу тях. Именно това Комитетът изрично критикува.

Това е и „допирателната“ с децата с особености в развитието. Тяхното поведение невинаги попада в рамките на социалната норма.

Има два основни проблема. Единият е възприемането на поведението на детето като нещо, което заслужава наказание, вместо като сигнал за нужда от подкрепа и услуги. Вторият проблем е, че децата попадат в системи, които ги лишават от свобода, но не им предоставят същите гаранции, които една правилна система за детско правосъдие би предложила.

Какви стъпки може да предприеме Комитетът, за да насърчи държавите да се представят по-добре?

На първо място, Комитетът издава заключителни наблюдения. Също така в доклада си до Общото събрание на ООН ние изразяваме обща загриженост относно тези тенденции. Това не е само за България; има много държави в сходно положение.

В сегашните времена, когато наблюдаваме отстъпление от правата на детето навсякъде по света, изглежда, че това не е достатъчно. Задавам Ви този въпрос не само като председателка на Комитета, но и като дългогодишна активистка: какво може да се направи? Как могат обществата, неправителствените организации, гражданите и активистите за правата на децата да се справят по-добре?

Да, съгласна съм, че не е достатъчно. Но мандатът на Комитета е ограничен. Той прави каквото може. Затова обикновено насочвам отговорността към хората, които работят на място. Аз например съм южноафриканска адвокатка за правата на децата. На национално ниво бих се заела с работа. Бих използвала заключителните наблюдения и бих се опитала да държа хората отговорни на това ниво. Но разбира се, има държави, където това е по-лесно да се осъществи, и други, където е по-трудно.

Гражданското общество трябва да се обедини и да обмисли какво може да направи в политическата и правната сфера. Трябва да се намерят начини за застъпничество и държане на отговорните лица под контрол.

Но проблемът не е само в политическата воля, а и в самото общество. Забелязваме, че през последните 4–5 години обществените нагласи се променят много бързо и в негативна посока.

Съгласна съм. Имаме сериозен проблем с дезинформацията. Едно от нещата, за които говорихме по-рано, е поликризата – множеството кризи, които се случват едновременно в света. Друг голям проблем е поляризацията, която наблюдаваме навсякъде. Това води до трудности при обсъждането на права, включително правата на децата.

Не знам как да завърша този разговор след такова заключение. Има ли оптимистичен сценарий?

Бих казала, че има сценарий на устойчивост. С други думи, трябва да продължим напред. Да, международното право може да изглежда нефункциониращо, но ако го изоставим и не го използваме, ще бъдем в по-лоша позиция.

Трябва да продължаваме да използваме това, което имаме. От моите студенти чувам същите въпроси, придружени със същата фрустрация, която усещам у Вас. Те често питат: „Какъв е смисълът?“ Но аз винаги отговарям: смисълът е, че трябва да продължим да използваме инструментите, с които разполагаме. Политиката върви в цикли. Възможно е в бъдеще да се появят по-добри лидери или нови сценарии.

Ако обаче се откажем от проекта за човешки и детски права, защото го смятаме за неефективен, тогава ние сме тези, които се предават. Не можем да си позволим това. Трябва да бъдем устойчиви пред лицето на натиска.

Трябва да покажем, че държим линията. Да признаем, че невинаги постигаме незабавна промяна, но ако всички ние – които вярваме в идеята за човешки и детски права – работим заедно, използваме общ език и документи, поне можем да кажем, че играем по правилата. И ще бъдем тук, когато здравият разум се завърне.

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.