„Либералните ценности на Европа са изправени пред предизвикателство, каквото не сме виждали от 30-те години на XX век насам“ и „идеята за Европа се разпада пред очите ни“, предупреждават 30 интелектуалци – писатели, историци, Нобелови лауреати – в публикувания на 25 януари 2019 г. „Манифест на европейските патриоти“. Сред тях е носителката на „Пулицър“ Ан Епълбаум, която няколко месеца по-рано написва едно от най-силните журналистически есета на 2018 г. – „Предупреждение от Европа“. На същата тема председателят на Европейския съвет Доналд Туск посвещава своя реч от края на 2018 г. в Дортмунд, използвайки много по-малко, но не по-слабо въздействащи думи.

Доналд Туск е най-дълго управлявалият министър-председател на демократична Полша (2007–2014) и председател на Европейския съвет за втори мандат (от 2014 г. до момента). Историк по образование, автор на исторически книги, журналист, активист на Студентския комитет за солидарност в Гданск (1977), а през 1983 г. основава нелегалното месечно издание „Политически преглед“, което прокарва и защитава идеите на икономическия либерализъм и правилата на либералната демокрация.

На 16 декември 2018 г. Туск е отличен с почетна докторска титла по политически науки от Техническия университет в Дортмунд. На същата дата университетът отбелязва 50 години от основаването си. По-долу поместваме без съкращения церемониалната лекция, произнесена от председателя Туск по случай юбилея на университета.

Благодарности на Иглика Иванова за предоставения превод от английски език.


За мен е голяма чест да имам възможността да кажа няколко думи в един толкова важен за вашата общност момент и пред толкова прекрасна аудитория. Казах „вашата общност“, въпреки че, разбира се, поне за няколко часа тъкмо сега имам правото и честта да я нарека „наша общност“, бидейки току-що избран за доктор хонорис кауза на вашия – о, простете – нашия университет.

По време на церемонията отправих препратка към максимата на първия в историята носител на почетната титла на Университета в Дортмунд, президента Йоханес Рау: „Помирение, не разделение“, и казах, че Европейският съюз – така, както аз го разбирам – е основан върху позитивно мислене и позитивни ценности. Не би имало наша Европа – и няма да има наша Европа – без помирение, без солидарност и без взаимно уважение. Добавих, че

не е нужно да имаш висше инженерно образование или диплома по архитектура в Техническия университет в Дортмунд, за да разбереш, че в политиката мостовете са по-важни от стените, въпреки че знаем колко по-лесно и по-бързо е да се издигне стена, отколкото да се съгради мост.

И че съм убеден, че тъкмо това е причината да си дадете труда да учите: за да не се поддадете на изкушението да опростявате нещата и да вървите по пътя на минималното съпротивление. Че както в духовен, така и в политически план винаги ще бъдете строителите на мостове, не на стени.

Тези думи бяха вдъхновени от всичко, което съм преживял през живота си и в което – независимо дали съм го искал, или не – политиката винаги е присъствала, с всичките свои най-драматични симптоми и изяви. Всичко започна точно на 16 декември преди 48 години в моя роден град Гданск*.

Беше 1970-та, а аз бях на 13, когато пред очите ми се разиграха трагични събития. Полицията и армията откриха огън срещу протестиращи работници. Много от тях загинаха, стотици бяха ранени, много превозни средства и сгради изгоряха, включително танкове и щабквартирата на комунистическата партия. Улиците на Гданск се превърнаха в училище на живота и ми преподадоха първия ми урок по политика, който никога няма да забравя. Бях много млад, но разбрах инстинктивно какво се случва и кой беше правият; кое беше добро и кое – зло; кой казваше истината и кой говореше лъжи. Беше необикновено вълнуващ урок, изпълнен с емоции, бунт и надежда – всичко в едно.

Именно тогава проумях за първи път, че тези, които са прави, невинаги печелят. Че лъжите и злото могат да триумфират над истината и доброто. Идентифицирах се изцяло с битите и унижаваните. В същото време преживях тези събития, като че бяха някакъв вид ваканция, първото голямо приключение на зрелостта, което за кратко прекъсна ужасяващата монотонност на статуквото.

Много години по-късно, когато – вече като студент – организирах структурите на нелегална опозиция на комунистическия режим, забелязах, че споменът за тези минали събития е придобил характерните черти на мит, оказващ силно въздействие върху въображението на участниците в нашите събирания.

Като млад историк се занимавах по това време с ролята на митовете и легендите в полската политика през 30-те години на XX век и още тогава за мен беше извън съмнение, че емоциите, символите и опростяването на нещата мотивират хората много повече, отколкото рационалните аргументи и програми. Че те могат да бъдат както много полезни, така и много опасни, особено ако митологията започне да доминира в публичната сфера.

Ернст Касирер е писал за това. Според него политиците на Ваймарската република са допуснали съдбоносна грешка, фокусирайки се единствено върху подобряване на икономическия статус на масите, справянето с безработицата и инфлацията. В същото време, бидейки трезвомислещи, рационални личности, те останали напълно слепи за експлозивната сила на политическите митове. Тази огромна грешка довела до катастрофа. Когато политическите и интелектуалните елити на немската демокрация започнали да си дават сметка какъв е залогът, когато започнали да разбират природата на новите политически митове, било твърде късно. Те изгубили битката, преди да осъзнаят, че току-що е започнала.

Нека се върнем към моята история. Легендата за декемврийския протест се оказа много ефективен основополагащ мит за „Солидарност“. Преди установяването на движението, през втората половина на 70-те, всеки 16 декември ние организирахме пред гданската корабостроителница нелегални демонстрации. Това беше времето, по което се срещнах с Лех Валенса – никой не подозираше тогава, че именно той скоро ще се превърне в легенда.

„Солидарност“ мобилизира милиони хора срещу режима, които – въпреки действителността, като например присъствието на Съветската армия – решиха да действат. Те бяха движени от безсмъртното мото на Гданск: Nec temere, nec timide – „Нито безразсъдство, нито плахост“. Синтезът между емоции и разум, синтезът между мит и план, синтезът между символи и прагматизъм е това, което донесе победата.

Разбира се, не самò по себе си. Междувременно в Полша имаше военно положение** и пак на 16 декември, но преди 37 години, комунистите отново стреляха по работници и протестиращи. Деветима стачкуващи миньори бяха убити от полицията в Катовице. В Гданск, въпреки танковете по улиците и сълзотворния газ, макар да се знаеше, че властите отново стрелят по хора, 100 000 демонстранти обградиха корабостроителницата и монумента на жертвите от декември 1970-та, за да отдадат своята почит, да се помолят за тях и да положат цветя. Такава беше силата на легендата за Декември.

Хората няма да се борят с пълно убеждение за начини на действие или за абстрактни идеи. Те ще бъдат готови да бъдат въвлечени в обществените дела и да жертват много само ако емоциите ги озаряват. Тези емоции може да бъдат добри или лоши. Може да се пробудят както в бедни, така и в богати държави. Парите са важни за хората, но не са всичко.

Днес в Европа сме свидетели на вълна от популистка реторика с ксенофобски и авторитарен уклон едновременно в стари и нови демокрации. Тенденцията е видима и не се определя от стандарта на живот на обществата, от тяхната култура и история. Кризата на класическата либерална демокрация – в толкова много територии на западната цивилизация, в т.ч. извън нашия континент, атакувана и успешно омаломощавана от различни леви и (което е по-често срещано днес) десни демагогии – произлиза не само от неикономически, но също от нерационални източници. Тя отразява силата на митовете и символите, които тези демагогии поддържат и използват, за да примамват маси от последователи и дезориентирани хора.

Оказва се, че колкото по-лесно е за тях, толкова по-трудно става да се разграничават лъжите от истината, фалшивите новини от новините. Ето тук откриваме изявата на днешния цайтгайст. Фактите отстъпват пред въображаемите концепции, експертите и академиците – пред крайно находчивите демагогии, по-специално в киберпространството. За съжаление, днес демагозите са тези, които държат властта над емоциите, дори фактите и аргументите да са срещу тях.

Либералната демокрация и Европейският съюз – великите проекти в моралното и практическото измерение – днес не са в състояние да събуждат подобни емоции или да предизвикват чувства така, както националните митове – митове, използвани като арсенал при всяка възможност. Хладното убеждаване, здравият разум и дори икономическите интереси нямат шанс при една конфронтация със страстта.

Онези, които настояват, че необходимостта от митове е неизменна, са прави. Не можем да я заменим с бездушни изчисления. Но не само както моето преживяване разкрива, митовете и символите не служат непременно единствено за лоши каузи. Европейските демократи не бива да капитулират пред фатализма, не бива да позволяват емоциите да бъдат оръжие единствено в ръцете на политическите шарлатани. Те трябва да се изправят пред тях също в митично-символната сфера. Ако единственото ни преимущество е знанието, а тяхното – вярата, ние ще загубим. Това е първият урок, който научих от моя Декември.

Вторият е, че идните поколения няма вечно да приемат статуквото, дори да е несъмнено по-добро от миналото и дори да нямат идеи за по-добро бъдеще. Една от причините да стана бунтовник в младостта си, както вече споменах, бе непоносимото чувство на отегчение. От време на време хората изпитват по-силна необходимост от промяна, отколкото от комфорт. Твърде дълго живяхме във време на grand ennui – „голяма скука“, както каза някой, коментирайки протестите на френските „жълти жилетки“. Не можем да спрем това желание, повтаряйки нашите лозунги за стабилизация. Поемането на рискове дори когато няма рационални мотиви, е вечното право на младостта. Дали резултатът ще бъде деструктивен, или градивен – зависи до голяма степен от качеството на политическото лидерство.

А това е третият урок от моя Декември. Яцек Курон, един от легендарните лидери на полската демократична опозиция, веднъж каза: „Не изгаряйте партийните комитети, изградете ваши собствени.“ Комитетът беше общоприетото наименование на централите на комунистическата партия. През 1970 г. един такъв комитет изгоря в Гданск, наред с други места, което даде на властите претекст за брутални репресии. Като водач на „Солидарност“ Лех Валенса винаги се е позовавал на този декрет. Политиците, които предприемат действие без оглед на последиците от него, винаги са голяма заплаха. Отбелязвайки стогодишнината от края на Първата световна война, си струва да си припомним историята на нейното начало, с всички тези сомнамбули на власт, които – имайки най-добрите намерения и отчайващо слабо въображение – доведоха Европа до катастрофа. Макс Вебер говори за етиката на отговорността. Днес аз бих искал да посветя неговите думи на някои от съвременните лидери от двете страни на Атлантика, и по-специално на авторите на Брекзит.

Днес ние се нуждаем от лидери, които разбират, че тяхната роля не е само да притежават технократично умение и способност да се задържат на власт. Нуждаем се от лидери, които умеят да впрягат потенциала на емоциите в защита на нашите фундаментални ценности. Лидери, които не само проумяват мащабите на заплахите, но са в състояние да ги предотвратяват.

Херфрид Мюнклер написа някога фантастично есе – „Одисей и Касандра“. Касандра, която знаела много добре какво ще се случи, която предупреждавала всички за идващата катастрофа, но никой не искал да я чуе. Днес имаме много политици и интелектуалци, които се чувстват комфортно в ролята да предупреждават за идващото зло, също толкова пророчески както Касандра и също толкова безполезно. И единици като Одисей: умни (така е описан Одисей от Омир), ефикасни и когато е необходимо – безскрупулни и способни на пожертвования. Одисей, практичен до крайност, разбира значението на символите и ирационалните елементи в политиката. Няколко седмици преди построяването на троянския кон, пише Мюнклер, Одисей прониква в Троя през клоаката. Предрешен като просяк, вонящ на екскременти, придружаван от Диомед, той открадва статуята на Атина Палада, целейки да отнеме от троянците последното, което е останало от божествената им защита. Както по-рано предсказва прорицателят Хелен, градът може да бъде превзет единствено ако тази статуя изчезне. Нека се вслушваме тогава в Касандрите, но избираме онези като Одисей за лидери.

Четвъртият урок от моя Декември – най-важният за мен самия – е преживяното насилие, лъжи и самота. Опит, познат на всички, живели на места, където недемократичните сили са отвъд всякакъв контрол. Където можеш да биеш и убиеш човек без каквато и да била причина; където лъжите са вездесъщи; където правата са привилегия единствено на онези, които са на власт; където гражданите имат единствено задължения.

Ето защо, когато днес чуя европейски политици с лека ръка да заличават цялата традиция на либералната демокрация, за които правата на човека, правата на малцинствата, управлението в рамките на закона, върховенството на Конституцията над волята на управляващите и свободните медии са празни лозунги, аз заявявам на висок глас: „Не!“ Защото аз знам какво означават тези принципи, все още носейки спомена за това какво представлява животът на човек, лишен от права, оставен на милостта (или на липсата на милост) на тези, които са на власт.

Европа е най-хубавото място на земята, а Европейският съюз е най-доброто политическо творение в нашата история. Но само докато се придържаме към тези принципи. Това ми диктуват сърцето и умът ми, знанието и вярата ми. И бидейки днес сред вас, аз знам, че не съм сам. Благодаря ви!

*Grudzień 1970 – работническото въстание от 1970 г., което избухва в края на годината в северната част на страната (в крайбрежните прибалтийски градове Гданск, Гдиня, Елблаг и Шчечин) след драстично повишаване на цените на хранителните продукти и други стоки за бита. Равносметката от протестите, потушени от полската Народна армия и Гражданската милиция, е 42 загинали и над 1000 ранени. – Бел.пр.

** На 13 декември 1981 г. е въведено извънредно положение в Полша от държавния, правителствен и армейски ръководител генерал Войчех Ярузелски, който прибягва до мярката, за да се справи с протестите на профсъюза „Солидарност“. – Бел.пр.

Заглавна снимка: © Arno Mikkor

Тоест

Тоест

Интернет медия, финансирана и зависима единствено от вас – нашата критична и любознателна публика. Бавна, обмислена и честна журналистика. Без реклами и платени репортажи. Без подвеждащи заглавия и сензации.