Купуваме билети за Констанца от автогарата в Балчик.
„Ама защо ще ходите, там няма нищо!“, разубеждава ни касиерката.

„За какво да се връщам? Тук няма нищо“, казва най-добрата ми приятелка, какичка от горните класове на гимназията, когато заминава студентка.

Докривява ми, разбира се, как така нищо, нали тук съм аз.

И аз не се връщам. Не за постоянно. Защото няма… е, не нищо, но има все по-малко от това, което съм ценила в своя град.

Няма ги двете кина. Някога пред тях се виеха опашки, а филмите далеч не бяха само блокбастъри. Няма го балетния фестивал, нито анимационния, новооткритата двуетажна книжарница е набързо закрита, прибирам се с две торби книги, Достоевски по 50 ст., после там се продават гащи и чорапи. Езерото в парка е изпразнено, всичко около него изглежда потрошено. Вероятно от мои връстници, които също са решили, че там няма нищо – във всеки случай, нищо ценно.

Казвам на нашите, че не се връщам да живея тук, защото няма работа. Това е универсално, логично, правдоподобно обяснение. Комай основното, за което говорят и кметовете, когато си правят предизборните кампании или отчитат какво са свършили. Инфраструктура, работни места, такива неща. Важни, разбира се.

Но как да кажеш, че не се връщаш, защото градът е погрознял? Че любимите ти къщи са обезобразени? Че ако съдиш по това, което се случва – по новите заглавия в репертоара на театъра например, – градът е изгубил част от човешкото разнообразие, което ти вдъхва надеждата да намериш приятели, любими, среда?

Честно казано, работата ми е такава, че мога да я върша навсякъде. Много съвременни професии са такива, че могат да се упражняват дистанционно – ако щеш, и от село. Но малко хора се решават да го направят наистина. Изборът на място за живот е винаги малко утопичен – избираш мястото, което смяташ, че ще те направи щастлив.

– Аре, глей го тоя, кво търси в София сега – мърмори таксиметровият шофьор, раздразнен от кола с неподходящ номер.

В моя град също гледаха с лошо око на преселците – тези от Северна Добруджа, дошли при размяната на населението през Втората световна война. Едната ми баба е от тях (другата помагала в хартиената буря около потока от хора). „Преселски манталитет“ си беше сериозна обида. В Търново лошата дума за пришълците е „хърцои“, а в Пловдив – „кювлии“. Градът е утопия, която се променя успоредно с идеологията на деня. „Новите елементи“ пречат. Понякога старите също.

В Констанца, където все пак отидохме, старият квартал се оказа пълен с двойнички на бабината ми къща, двуетажна красавица с барелефи на нимфи над прозорците и хортензии в двора. Някога целият център на родния ми град бил такъв, съборили го като твърде румънски и буржоазен, на негово място построили фалшив етнографски комплекс в стил „Етъра“. Румънската история… не бива да я има.

Турската също. От нея, така или иначе, бяха останали няколко имена на местности – там, където паркът се разлива в гора, в нещо невсекидневно. Близкото Гаази Баба (което всички деца тълкувахме през смях като покана за газене на баби), по-далечното Кобаклъка, което още през 80-те беше преименувано на Дъбовете, но никой нормален човек не му казваше така. Сега отново сменят имената на тези места – а с това и паметта за някогашната им история. Други пък отдавна са сляпо петно, защото не влизат в представата как трябва да изглежда един исторически паметник. Не трябва да изглежда, явно, като дервишки храм от ХVІ век, какъвто има близо до Добрич (но никой няма да се похвали с него), нито дори като Никополис-ад-Иструм, изключително запазен римски град, който дори не беше част от кандидатурата на Търново за столица на културата. Тези неща са „външни“ за историята и често биват сметени настрана.

Но история се прави трудно. Град се прави трудно. Как от детския духов оркестър става детска музикална школа, струнен квартет, симфоничен оркестър? Колко време трябва да мине, преди първите ученици да почнат на свой ред да записват децата си, които, пораствайки, да съставят общност? Ами бавно и трудно става. Ако разрушиш стара къща или църква, не можеш на нейно място да вдигнеш друга старинна. Ако закриеш оркестър, дори след десет години да отпуснеш пари за нов, около него няма да се създаде същата традиция. Ако изличиш парчета от историята на мястото, на тяхно място няма да поникнат нови. И ще остане онзи вкус на „нямане“ на жизненоважни неща, на жизнена пъстрота, която децата ти тръгват да търсят в по-голям град или направо в друга страна.

Дядото на авторката (легнал най-отпред вляво) в духовия оркестър на Добрич с Йосиф Душек © Семеен архив на Зорница Христова

Преди няколко години Порто се сдобива с нов кмет, който говори и за неща, различни от „разкриване на работни места“ и „инфраструктура“. Говори за запазване на лицето на града – например като се въздържа да пълни бюджета с разпродаване на общински жилища, а вместо това ги отдава със спонсориран наем на – забележете – хора, които и преди са живели там, но вече не могат да си ги позволят. Говори за обаянието на града – трудна за напазаруване стока, която не можеш просто да си купиш, ако я „няма“. Говори за задържане на общностите, така че богати и бедни да продължат да живеят заедно там, където има съществуващи връзки – вместо да се затварят в луксозни или парцаливи гета, да се раздалечават и намразват. Вероятно това също е утопия, но доста консервативна по своята природа – защото целта ѝ е да съхрани, а не да помита съществуващото, за да разчертае мястото му с линийка и пергел.

Причините да живеем тук, а не там, могат да бъдат праволинейни (добре платена работа, лесен достъп до добри болници и училища), но могат да бъдат и много лични, като носталгията, като усещането за пълнота на живота, за собствена среда, за достойнство на мястото. Иначе рано или късно всички се оказваме преселци от място, където няма смисъл да бъдем, защото там „нищо няма“.

Заглавна снимка: © MrPanyGoff

Зорница Христова

Зорница Христова

Преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги. Съоснователка на издателство „Точица“. Вярва, че нищо не е даденост и за да го има, трябват мисъл, труд и сърце.