Двойното дъно на властовите привилегии

Премиерът на България реши, че е добре властта отново да има своя болница.

И то само година след като поиска болница „Лозенец“ да не се нарича правителствена, защото това го дразнело. Да, но раздразнението му явно вече е преминало и той е размислил – видите ли, било напълно в реда на нещата здравето на най-важните хора в държавата да бъде отново в специален режим на обгрижване. Но въпросното действие трябва да бъде законово регламентирано и съответно финансирано. Затова в бъдеще лечебното заведение за властта ще се определя от Министерския съвет по предложение на здравния министър и ще получава допълнително финансиране от държавата. Но ще бъде в списъка на държавните болници.

Дали „Лозенец“, която неуспешно искаха да превърнат в детска болница, ще си върне статута на правителствена, или ще изберат друга – Военномедицинската академия например, няма особено значение. Проблемът не е коя болница ще бъде избрана, нито дори в това, че държавата ще налива допълнително пари в нея, освен средствата от НЗОК, за да осигури комфорт и високоспециализирана медицинска помощ за висшия ешелон на властта.

Проблемът е, че държавният и политически елит намира това за нормално, а гражданите – за омерзително.

Съвсем пресен е случаят с контузията на Цвета Караянчева по време на пътен инцидент – заради счупена ключица председателката на Народното събрание бе транспортирана до столицата с правителствения хеликоптер, сякаш е душа беряла. Тези хора – от президента и премиера до останалите надолу в йерархията на привилегированите – имат всички възможности да се лекуват, като изберат най-добрата болница, специалисти и медикаменти. И не само у нас. Но това не им стига. Те искат да бъдат едва ли не кастово отделени от „простолюдието“.

В същото време всяка година стотици деца умират от различни редки и тежки заболявания, защото родителите им нямат средства да ги лекуват в чужбина; стотици хора угасват с надежда да получат шанс за живот чрез трансплантация на органи; домове за деца и възрастни с умствени увреждания приличат на концлагери; болници източват Здравната каса със скъпи медикаменти, а цените на някои от тях са по-високи, отколкото в други страни по света. Затова приходите на участниците във фармацевтичния пазар от публичния и частния сектор в България достигат милиарди левове (през 2017 г. само продажбите на лекарства по цени на едро, без аптечните надценки от около 15–20%, възлизат на 3,164 млрд. лв.), а разходите за фармацевтични продукти и изделия у нас са 43% от публичните средства за здравеопазване – доста над средното за Европейския съюз.

Хората от властта винаги са получавали специално внимание и грижи не само в правителствената болница. Но такова лечение може да има и всеки простосмъртен, който може да си го плати. Защото здравеопазването в България е превърнато със закон в търговска дейност и никой, поне на този етап, не възнамерява да промени това положение, независимо от недоволството и на пациентите, и на голяма част от лекарското съсловие. Нещо повече – в дните между Коледа и Нова година Министерският съвет е приел поправки, които след гласуването им в парламента ще узаконят доплащанията за болнично лечение. Така ще свалят и последните кожи на недоубитите от болести пациенти.

И понеже разговорът е за привилегиите на властта, особено внимание заслужава „забележителният“ проект на ДПС за промени в Закона за Националната служба по охрана (НСО).

Поправките предвиждат началникът на службата да предлага нови имена в ограничения списък на лицата, които могат да бъдат пазени от държавата, а министърът на финансите да разпише тарифа, по която клиентите на НСО да заплащат охраната си. Тоест сме свидетели на опит да се наложи моделът на публично-частно партньорство в специфичната и важна сфера на националната сигурност.

В края на миналата година бригаден генерал Красимир Станчев, шеф на НСО, също постави въпроса за необходимостта от промени в закона, приет само преди пет години, и посочи, че много от подчинените му служители са демотивирани и обезкуражени – заради възнагражденията, материално-техническото осигуряване и липсата на достатъчно обществена подкрепа за работата им.

Истина е, че НСО не се ползва с високо обществено доверие въпреки добрите оценки, които службата получава за обезпечаването на сигурността по време на посещения в страната – например това на папата или на държавните глави по време на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Но за това си има причини. Гражданите нямат информация за качеството на кадрите, за техния функционален капацитет и култура и единствените случаи, в които вижда резултатите от работата им, са множеството инциденти по пътищата, които никога не са по вина на държавните охранители. Тяхното арогантно поведение, използваната често без причина звукова и светлинна сигнализация на автомобилите на НСО, притискането и безцеремонното отнемане на предимствата на останалите участници в движението – всичко това създава негативни нагласи на хората към охранителите на властта.

Но най-голямо недоумение и възмущение предизвиква държавната охрана на Ахмед Доган и Делян Пеевски.

Мотивите, че посегателството спрямо тях като лица, свързани с националната сигурност, би подронило, отслабило или създало затруднения на властта, са описани в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната служба за охрана. Въпроси за това кой застрашава живота и сигурността на двамата поставят не само гражданите, но и представители на управляващите, като Валери Симеонов. Само че междуведомствената комисия, която решава кои извън определените от закона лица имат право на охрана, не отговори напълно на въпросите на вече бившия вицепремиер. Тя посочи само, че охраната на почетния председател на ДПС датира от 2009 г. Всяка друга информация „би улеснила планирането или извършването на опити за терористични действия или друго посегателство“, се казва в отговора на НСО.

В обществената дискусия сега се включиха и президентът Румен Радев, и бившият шеф на службата ген. Димитър Владимиров – и двамата изразиха категорично мнение, че Ахмед Доган и Делян Пеевски не трябва да имат държавна охрана. Защо тогава управляващите нагнетяват допълнително напрежение и недоволство срещу себе си, като разрешават НСО да охранява един от най-спорните политици на Прехода, както и най-одиозния депутат в Народното събрание? Защо освен частните им охранители, и държавата е впрегнала ресурс да не падне и косъм от главите им? Най-баналният и най-лесен отговор, внушаван и от почетния председател на ДПС, е, че тази прекомерна защита е свързана със запазването на етническия мир в страната, чийто гарант се явява той.

Но Пеевски? Гарант на какво е той и как евентуално посегателство срещу него би застрашило националната ни сигурност?

И дали това не доказва подозренията, че Ахмед Доган и Делян Пеевски са част от руската резидентура в България, която изигра важна роля в прехвърлянето на властта и промяната на собствеността у нас след падането на комунистическия режим?

В началото на Прехода тази резидентура заедно с Държавна сигурност съдейства националното ни богатство да премине в ръцете на няколко десетки комунистически фамилии, а процесът бе съпроводен от кървави показни убийства, включително и политически. А чрез масовата приватизация част от руските активи у нас бяха прехвърлени в компании, управлявани от български мениджъри. Според доклад на Центъра за изследване на демокрацията делът на руските инвестиции в България към 2014 г. е около 10% – инвестиции в стратегически компании, като големите рафинерии, мрежите за продажби и разпространение на горива, газопреносните мрежи и газохранилища и телекомуникационни дружества, тоест говорим за управлението на милиарди левове.

За прокарване на своите геополитически интереси в България резидентурата на Москва не можеше да заложи само на БСП. Затова създаде ДПС като пета колона у нас и като балансьор в българския политически живот. А освен това във всеки момент може да извади етническата карта и да предизвика политическа и управленска криза.

Покушението срещу Ахмед Доган с пистолета играчка бе повод той да бъде отстранен като лидер на ДПС заради изхабяването му и загубата на влияние сред турско-мюсюлманския електорат. А властовият център в партията се премести към офисите на Делян Пеевски, който започна да я управлява като корпорация дори и по време на избори. Задкулисието се погрижи да запази ореола на Доган като философ и политик, който не се занимава със злободневните теми, а прогнозира дългосрочно. Затова всяка година в речите му се вторачват и ги коментират доксан-докус анализатори, политолози и журналисти. Заедно с това почетният председател на ДПС получи и апетитни порции от държавната пица, за която преди години се хвалеше, че раздава.

Доган и Пеевски са видимата част от паралелната власт, която става все по-силна от официалната.

Господарите им очакват от тях да им осигуряват свежи капитали от държавния бюджет и европейските фондове – чрез обществени поръчки, в които участват техни фирми; чрез подаръци от държавата като десетките милиони, които взема тецът на Доган за т.нар. „студен резерв“; чрез големи енергийни проекти и т.н.

За миналото и настоящето на Доган и Пеевски знаят и в Европа, и в САЩ, и в Турция. Неслучайно Турция наложи забрана за влизане на двамата в страната заради заетата от тях „проруска“ позиция, след като Анкара свали руски изтребител, навлязъл във въздушното ѝ пространство. Това бе само поводът, а всъщност Ердоган предприе този ход тъкмо заради зависимостта на Доган и Пеевски от Москва и връзките им с олигархичния руски капитал, който се опита чрез контрабандата на цигари в Турция да разпростре пипалата си и там.

Ето затова Борисов ще пази Доган и Пеевски. И не атентати срещу тях ще разклатят националната ни сигурност, а ако бъде успешен опитът им да овладеят НСО чрез предлаганите от ДПС поправки в закона. Тогава всеки може да се досети какви възможности ще отвори това пред руската резидентура, която води хибридна война от години в България. И далеч не само в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Николай Стайков от 2013 г.