„Аз съм просто бременна, а не неспособна“, каза преди време министър-председателката на Нова Зеландия Джасинда Ардърн по повод коментарите, че чака бебе, докато е начело на държавата. „Имам да върша работа и да докажа, че нося отговорността, която съм поела. И това е, което смятам да правя.“ А тази седмица тя заведе тримесечната си дъщеря на заседание на ООН и държа реч, с която призова световните лидери за общи действия и преоткриване на това, което ни свързва. Противопоставяйки се на вълната от национален егоизъм, по която се пързалят доста днешни политици.

И понеже у нас тази тема премина под знака на любопитното и екстравагантното, ние пък я поставяме за водеща за седмицата с материала на Светла Енчева.

Ключовата регионална тема тази седмица безспорно е отминалият референдум в Македония. За разгорещените дебати около името на бившата югославска република, защо голяма част от македонците не гласуваха миналата неделя и какви са възможните последици от всичко това – прочетете анализа на Александър Детев.

Не бива да пропуснем и новината за появата на т.нар. „Българска свободна телевизия“. Но нека името не ви заблуждава, макар навярно това да е целта му. Защото телевизията ще е партийна – на БСП. Уви, у нас е лесно да се наричаш по един начин, а да бъдеш нещо съвсем друго. По-задълбочено по темата от Венелина Попова.

„Вместо новини“ на Полина Паунова отново обобщава болезнените моменти от седмицата. С надеждата, че ще ни заболи до… някаква реакция. Или способните на това просто емигрират, както можем да заключим от изследването на фондация „Фридрих Еберт“.

Новите плочки на площада около църквата „Св. Седмочисленици“ в София ни припомня, че вече сме писали за това – как безвкусицата си я отглеждаме сами. Днес отново, и не нарочно, със Зорница Христова се питаме „Защо трябва да е толкова грозно?“ – този път за българските учебници.

В отговор на читателско писмо Нева Мичева размишлява за признаците дали живеем собствения си живот, или живота, който някой друг очаква от нас. „Обещанието е някакво полагане на себе си в бъдещето – ако другите разберат, че не могат да разчитат на теб, не е добре, но ако сам разбереш, че не можеш да разчиташ на себе си, става страшно…“

И накрая – Марин Бодаков заедно с поетесата Албена Тодорова търсят какво превръща искреността в изкуство, поезията в терапия и родината в метафора. „Искреността сама по себе си не е достатъчна в никоя форма на общуване. Първо, трябва да знаеш какво искаш да кажеш и защо, и второ, трябва да поемеш отговорност за това.“