И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.


Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Това, че Юлия се е запалила, ми беше обяснимо. Няма режисьор, който не би се заразил от хумора и артистичните изпълнения на Рангел. Нужен е само автор – Радичков. Така се ражда идеята и се оформя триото. Но едно е да седят около маса и да си разказват истории, а съвсем друго – да захванат обща работа. А че Рангел и Юлия бяха несъвместими, за мен нямаше съмнение, както и че това сътрудничество ще бъде катастрофа.

Една от любимите шеги на Рангел беше да играе как колежките му работели – постилали сцената с черги и ковьорчета и с това се изчерпвала цялата им режисура. Накратко, Рангел не признаваше жените в режисурата, без изключения, и горката, нищо неподозираща Юлия Огнянова се беше поддала на актьорското очарование и обаяние на Рангел и лекомислено беше влязла в този уж „брак по голяма любов“.

Но защо Рангел се беше съгласил? Рангел със своя усет за хора ли не знаеше с кого си има работа и че тази жена не е като останалите? Той ли не беше разбрал, че тя е човек с характер, и то какъв! Но обичаше страдащите хора, хората с комплекси, защото, както казваше, са двупланови. И Юлия, и Рангел бяха не двупланови, а многопланови.

И двамата бяха минали през страданието по различен начин, но въпреки него бяха запазили способността си да гледат на света, все едно го откриват за първи път. Който не е виждал очите на Юлия и Рангел, когато срещнат нещо наистина талантливо и изненадващо, много е изгубил – очи на деца в телата на възрастни. Това не може да се опише! И затова тази авантюра беше достойна за уважение.

Не познавам друг, който би се наел да пренапише „Лазарица“ на шопски, което означава да ѝ придаде друг дух, друга виталност, и след това да изиграе моноспектакъла. Едва ли щеше да е в състояние да го направи и Рангел, ако не обичаше предизвикателствата. За други подобни обстоятелства, а те не бяха малко в биографията му, казваше:

Каквото и да се случва, при мен винаги има някаква увереност, че ще удържа. Жилавост на шоп. И упоритост – въпреки всичко да издържа.

Юлия беше пълна противоположност. Стихията ѝ беше в говоренето. Говореше, говореше, обясняваше на актьорите до безкрай и малко бяха тези, които можеха да поемат словесния ѝ водопад. А как този толкова пъргав, интуитивен, лесно възбудим, гениален импровизатор Рангел щеше да понесе лекциите ѝ? Ако тя не го усмърти по естествен път с режисьорски монолози, дали той няма да ѝ скочи и да я убие по време на репетиции?

Тази работа няма да свърши добре, си казах, и отидох да гледам една репетиция. Лошото беше започнало – вече не можеха да се понасят и всичко беше по-отчайващо от самодейно театро. Появата на един доброжелателен зрител и посредник в контакта им ги съживи. И двамата поотделно ме помолиха да ходя на репетициите. Зарязах всичко и по цял ден стоях в театъра. Ако не можеш да помогнеш с друго, поне дай рамо или стискай палци. И това понякога върши работа.

Не спестих упрека към Рангел, че се отнася лошо с Юлия. Щом е приел да бъде актьор и тя да му е режисьор, да се държи с нея като актьор с режисьор. Стана му криво, но не каза нищо. А на следващия ден – пълно преображение. Ласкав, внимателен, търпелив, закачки, смехове. Смаях се. А Юлия беше сразена. И работата тръгна. Репетициите бяха вече радост, Рангел се запали, въображението му беше в стихията си, измисляше, изиграваше хрумване след хрумване. И актьорът доволен, и режисьорката дваж повече, че не е сбъркала, като се е захванала с него.

Кризата в отношенията им беше преминала и вече се усещаше, че представлението започва да се изправя. Мислех да се оттегля, когато се случи нещо непоправимо. Денят беше пълен с вдъхновение, Рангел беше неудържим – предлагаше и опитваше едно, второ, трето. И така, както беше в полет, Юлия започна да говори, да говори, да говори дълго и уморително по стар навик, забрави, че има пред себе си не ученик или начинаещ актьор, а колега, при това роден актьор и режисьор, който разбираше от половин дума, от поглед, от интонация. Беше факир на пластичността. Беше като глина. Можеш да изваеш от него всичко, стига да знаеш какво.

Последователен в новото си поведение да уважава режисьора, Рангел не я прекъсна, продължи да я слуша, но взе да се спихва, спихва, седна уморено и безжизнено, скапа се, посивя и изгуби желание да играе повече. Тя не забеляза това, забила поглед в режисьорската масичка, увлечена от потока на съзнанието си. Верен на таланта си да вижда и изобразява смешното във всяка ситуация, Рангел ме погледна и избели очи към тавана. В този момент Юлия вдигна глава и видя „кающата се Мария-Магдалена“ насреща си.

И о, богове! Юлия прие този поглед за жестока обида и изпадна в истерия. Взе да крещи, но не на Рангел, а на мен. Ако на нейно място беше някогашният ѝ съпруг, режисьорът Вили Цанков, щеше да си го изкара на шапката, щеше да я хвърли на земята и да скача върху нея, да я тъпче, докато му мине. Но Юлия не носеше шапки и си го изкара на мен. Известен режисьорски трик.

„Щом е така – казах, – оправяйте се сами!“ И напуснах залата. Уж не ми пукаше, а едното ми око се затвори и заприличах на циклоп. Звъняха от театъра, молеха да се върна. Когато прогледнах след три дни, реших да продължа да ходя на репетициите.

И с двамата бях общувала дълго. Не една нощ мозъкът ми беше изключвал по време на безкрайните ни разговори с Юлия, докато правех „Тетевенска 24“. Там тя е герой зад кадър, защото не искаше да се знае, че е същата Юлия, за която се разказва във филма: как е била изтезавана в РО-2, разузнавателен отдел на полицията преди 9 септември 1944 г. Обичах я и я разбирах.

А с Рангел ме свързваха два негови филма – „С любов и нежност“ и „Лачените обувки на незнайния войн“. Помнех онзи урок по време на „Лачените обувки“:

Ти не бива да страдаш, да се чувстваш онеправдана, защото никой от тези, които са те обидили, не е почувствал страданието от обидата. Не обръщай внимание. Хората грешат, те са егоистично настроени. Не мисли защо са постъпили така или иначе. Приеми философски нещата, всеки може да сгреши. Но ценното ще бъде това, което ти ще преживееш. Те никога няма да го разберат, а ти ще имаш памет за емоцията.

Бях приятел и на двамата. А истинското приятелство може да преглътне обидата, особено ако е и незаслужена. Не можех да ги изоставя в толкова тежък момент и се върнах в театъра. Всички си простихме, но след няколко дни Юлия замина за Смолян да прави друга постановка. И Рангел остана без режисьора си. Както и да е, докарахме го до премиерата.

Не знам на кого му хрумна глупавата идея в следобедните часове преди премиерата да покажат представлението на Радичков и съпругата му. Беше първото представление пред публика, макар от двама души. Рангел игра вдъхновено, даде всичко от себе си, Радичков хареса шопския вариант, смя се много, не проревнува, разчувства се дори. Всички бяха радостни и вече бяха уверени в успеха. Но премиерата започваше само след час и аз бях изпълнена с лошо предчувствие, че емоциите са били в повече, Рангел вече е много уморен и едва ли ще му стигнат силите за още една игра.

Юлия Огнянова се появи на вечерното представление. Залата беше пълна с елитна публика – артисти, режисьори, журналисти, музиканти, медийни експерти и театрали. Представлението се очакваше с интерес. „Лазарица“ в изпълнение на шопа Рангел Вълчанов, под режисурата на легендарната Юлия Огнянова. Да, ама не! Актьорът беше изцеден от предишното представление, направо изчерпан, присъствието на толкова придирчива публика го досъсипа. Беше актьорски дебют на сцена на 70-годишен човек без рутината и издръжливостта на театралните актьори. От вълнение стъпи невярно в началото, усети фалша, опита се като удавник да се хване за нещо, та дано поправи грешката. Но в театъра не е като в киното: „Стоп! Втори дубъл!“ Няма стоп, няма дубъл. Караш нататък и си повтаряш: „И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!“

Залата безжалостно мълчеше, но като че ли разбра двусмислието на тази реплика на героя и прояви леко съчувствие. Слава богу, не умря и представлението свърши. Юлия скочи, развика се възмутено, че това не е нейният спектакъл, и сърдито напусна залата. Публиката се изниза, дори близките и приятелите му.

Отидох в гримьорната. Рангел седеше много разстроен и огорчен, направо отчаян. Мой ред беше да го успокоя, както навремето той ме успокояваше при някоя неудача: „Нищо страшно и необичайно не се е случило. И за много опитни артисти да изиграят моноспектакъл два пъти един след друг би било изпитание и почти сигурно е, че едното представление ще бъде под нивото на другото. Прибери се, наспи се, а утрешната премиера ще бъде успешна.“

Така и стана. На следващата вечер беше блестящ. В края на представлението Юлия Огнянова скочи възторжено – това вече било друго, нейното представление! Всъщност представлението беше само и единствено на Рангел и трябваше да се нарича „Рангелица“:

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Заглавна снимка: Рангел Вълчанов в постановката „Лазарица“, стопкадър от едноименния документален филм 

Малина Петрова

Малина Петрова

Кинорежисьор главно на документални филми, сред които Пантеон, Реката, Сърцето умира последно, Приключено по давност, Заличаване. Обича темите табу и „битите“ каузи. Вярва, че смехът е като китайската капка.