Австралия продължава да гори. А пожарите подпалиха и медиите. Световните издания и социалните мрежи имат все по-проблематично отношение към фактите – и отразяването на природното бедствие, засягащо цял един континент, е ярко доказателство за това. В своя анализ Йоанна Елми дава достатъчно примери, за да се съгласим с разбирането ѝ, че заради лъжи, омаловажаване или преувеличения гори самата ни реалност. Страстта на съвременното човечество по катастрофите – или по тяхното отричане – вече се превръща в заплаха за бъдещето. Но къде е страстта към истината?

Към тъмните измерения на истината се стреми и Анастас Пунев, който обобщава какво се случи в областта на българското правосъдие през 2019 г. Лагерът на „лошите“ е ясен, но какво става в лагера на „добрите“ – и защо техните успехи в борбата за правосъдна реформа са съмнителни, ако изобщо ги има? Защо реформаторските усилия трудно набират подкрепа извън средите на обичайните заподозрени? Какво ще направи дебатите около върховенството на „закона“ и на „правото“ продуктивни? И какво изобщо значи този магически израз – „върховенство на правото“?

В отговор на читателско писмо Нева Мичева пише: „Общуването става по-лесно, когато си изясним ние кои сме и какви ни се падат останалите. Ако допуснем, че сме равни и добронамерени, хубавата изненада е, че ще получим многократни потвърждения за правотата си.“

Всъщност не сме толкова различни, колкото си мислим. И не е чак толкова страшно.

И въпреки това текат реки от кръв. Поточето в реалността става именно чудовищна река в сайта, на екрана, по вестникарските страници… В седмичния си обзор „Вместо новини“ Емилия Милчева ни посочва как българските политици обичат да обслужват страстта на медиите към всевъзможни ужасии, които те истерично представят за цялата истина. Но отдолу бълбука друго. Затова Емилия се пресяга към рафта с голямата литература на Достоевски и Бердяев…

Прочее животът на Ревизоро, новия министър на околната среда и водите, си е чиста литература… Емилия Милчева ни е разказала всичко, което той най-вероятно не иска да знаем за него. Или на Емил Димитров вече изобщо не му пука. Както и на това, което по инерция наричаме медийна среда. Тепърва ще се срещаме с поредния одиозен герой на нашето време…

Ако не дай боже, същият този Ревизоро се разболее, сигурно ще се възползва от привилегията като министър да иде в новата болница, която властта предвижда за себе си. Изобщо, времената на привилегиите, които познавахме от социализма, се завръщат със страшна сила. Но Венелина Попова вижда и още нещо, далеч отвъд социалните неравенства и надменността на властта: охраната на Доган и Пеевски от страна на НСО е не само привилегия – дали дългата ръка на Москва не пипа и тук, а ние просто се самозалъгваме… Времето ще покаже.

На нас ни остава привилегията да обясняваме.

Приятно четене!