Добре дошли в края на поредната бурна политическа седмица. Надявам се, че сте оцелели по пътя – да поспрем за секунда на това стъпало на спираловидната стълба на историята и да си кажем защо нищо не е същото въпреки всеобщото усещане, че всичко се повтаря отново.

Хронологията накратко: разбрахме за корупционните схеми на ГКПП Капитан Андреево, благодарение на които повече от 10 години няколко частни фирми държат монопола върху най-печелившите дейности на границата. „Договорите са дългогодишни, подписани на тъмно. Опитът на държавата да спре потока на пари доведе до реакция, която напомня на война“, пише Генка Шикерова в обстойния си текст за „Свободна Европа“. Междувременно, както се очакваше, „македонският въпрос“ се разду до пълна нелогичност в най-уязвимия за правителството момент, когато ИТН използваха Северна Македония като предлог за излизане от властта.

„Четирийсет и седмият парламент се записа в историята – не успя да преодолее политическото противопоставяне, но събра политическите противници, за да вдигнат ветото за Северна Македония“, пише Емилия Милчева в политическия си анализ тази седмица. Какво обаче следва? Всичко сочи, че България е изправена пред четвърти избори за година и половина. Възможно ли е да бъдат предотвратени от компромиси? Какво ще успее да свърши парламентът, преди да се разпусне след близо месец?

Северна Македония е напомняне, че вътрешнополитическите проблеми се намират в контекста на външнополитическите, най-сериозният от които остава руската инвазия в Украйна. Европейският съюз има сериозната задача да намали зависимостта си от руския газ и това е една от основните теми, разисквани при посещението на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в Израел и Египет.

В своя материал по темата дипломатът Мирослав Зафиров пише: „Процесът на постигане на нулева зависимост от руските енергийни източници вече е в ход, но неговото успешно приключване няма да е в мандата на настоящата Комисия, a пътя към тази независимост ЕС ще трябва да извърви заедно с партньорите си от Източното Средиземноморие. Един регион, който е доказал, че може да бъде крайно непредсказуем и зависещ често от обстоятелства, които нямат нищо общо с европейските приоритети и дневен ред.“

Непредсказуемостта пък на източноевропейския регион и в частност на България се дължи не само на вътрешно- и външнополитическите особености, но и на експлоатирането на важни теми от манипулативни медии и източници, които подкопават общественото доверие в институциите и размиват дебата. В „Тоест“ посветихме специална поредица за изследване на темата за манипулативното съдържание и тази седмица публикувахме втората част, в която проследяваме местата и механизмите на неговото разпространение.

Подобна сериозно експлоатирана тема е „София прайд“. Сега обаче ситуацията беше различна, разказва ни Светла Енчева. „В сравнение с предишните години едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието, телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти, нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата“. Според Светла това се дължи на нажежената политическа обстановка в страната. „Когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява“, коментира тя.

Между текста на Светла и първата препоръка на Зорница Христова в рубриката „По буквите“ има тематична връзка, защото става въпрос за романа „Самотен мъж“ на Кристофър Ишъруд (ключов писател за гей общността в англосферата), който според Зорница отказва да влезе в много от днешните рамки на дискусията: „Впрочем Ишъруд – ако вярваме на героя му Джордж – се интересува не толкова от разликата между расите, нито от сексуалната ориентация. Интересува го повече разликата между поколенията, и по-точно онова, което си представяме, когато мислим за по-старите или по-младите от нас.“

Другите ѝ две препоръки са албумът „Деца на въображението“ на художника Греди Асса и книгата „Раковски супергерой“ на Марин Бодаков, особено важна и актуална днес, когато много политици се представят за национални герои в общество, което сякаш не си е отговорило на въпроса какво всъщност означава да бъдеш герой.

За завършек на този бюлетин ми се иска да ви кажа нещо неформално, все едно разговаряме помежду си – вероятно защото именно в такива тежки лични разговори тази седмица усетих умора и отчаяние от ситуацията в страната, едно чувство на обречена повторяемост. В рамките на същата седмица властта в САЩ прие взаимно противоречащи си закони в отговор на зачестилите масови убийства с огнестрелни оръжия. Паралелно текат изслушвания, които доказват, че бившият президент Доналд Тръмп активно се е опитвал да използва системата, за да получи втори мандат неправомерно. А в петък решение на Върховния съд на САЩ елиминира конституционното право на аборт, което ще доведе до почти пълна забрана на абортите в приблизително половината щати. До редакционното приключване на този бюлетин девет щата – Алабама, Арканзас, Кентъки, Луизиана, Мисури, Оклахома, Южна Дакота, Юта и Уисконсин – вече въведоха незабавни закони, които криминализират абортите.

В същото време крайната десница във Франция спечели рекорден брой места в Парламента, което ще постави сериозно предизвикателство пред управлението на Еманюел Макрон, спечелил преди два месеца втория си президентски мандат. В този контекст политическата ситуация във Франция става все по-поляризирана. Това не са нови явления, а по-скоро хронични тенденции, които тормозят дадено общество и като лош рецидив се проявяват с вариации през годините.

Дори двете най-стари демокрации не са имунизирани срещу абсурда, жаждата за власт, корупцията. Най-важната характеристика на демократичната форма на управление – която я прави и най-ефективна за момента – не е липсата на препятствия, а свободата да ги преодоляваме заедно. Тази свобода е крехка и не може да бъде подарена – както показа и Украйна. Тя се отвоюва, понякога на висока цена.

България, за щастие, не е Украйна. С течение на годините страната ни се е присъединила към геополитически сфери, които не са съвършени, но всячески се стремят да гарантират именно свободата за отвоюване на свобода. С взаимно съгласие, без кръв. Затова и в демокрацията най-важни са не партиите и политиците, а гражданите. Ако някой отнеме гражданската роля, ако някой реши да упражнява гражданската власт вместо гражданите – тогава има проблем. Защото ако властта не е у гражданите, значи над тях се властва. Такава централна роля в политиката идва с много отговорност. Въпреки умората, въпреки привидните крачки назад.

За пръв път България е от правилната страна на историята. И това, скъпи читатели, не е никак малко. Заслужаваме още повече. И от нас зависи.