Януари почти мина и замина, а с него и първият ретрограден Меркурий – феномен, за който не чухме нищо от нито един правителствен астролог. А скептиците казват, че нямало промяна.
Всъщност в някои вселени наистина няма: например в тази на БСП, където времето сякаш тече различно. Миналата събота партията проведе, оказа се, второ заседание на своя 50-ти Конгрес. Интересно е да се обърне внимание на това число, тъй като летоброенето на левицата е малко… неясно.
Както Столетницата с гордост твърди, тя е наследница на създадената през 1891 г. на връх Бузлуджа БСДП, обособена през 1903 г. в БРСДП (тесни социалисти), която пък по-късно е преименувана на БКП. Според информацията в „Уикипедия“ през 1919 г. БРСДП (т.с.) провежда своя ХХII конгрес, който става I конгрес на БКП. За цялата си 71-годишна история БКП провежда общо 14 конгреса, последният от които е през 1990 г. Два месеца след него БКП се преименува на БСП. Излиза, че в Българската социалистическа партия броят и конгресите преди БКП, а за 32-годишната си история дотук е провела още 14 конгреса, за да стигне до това число 50… На което, изглежда, „забива“, понеже още през септември 2020 г. левицата отбеляза този юбилей.
Встрани от метафизиката – не съществува промяна, която да застигне председателката на партията Корнелия Нинова. Ако Хераклит ни бе съвременник, вместо да гази в реката и да се чуди дали водата е една и съща, можеше просто да посети някое n по ред партийно мероприятие и да се увери, че в живота някои неща наистина са константа: българското партийно лидерство е вечно непоклатимо дори пред другата константа – политическите провали. По този повод Венелина Попова ни предлага задълбочен анализ относно лидерството и миналото на БСП, както и прогноза защо партията ще продължава да губи електорална подкрепа.
Но не всичко е толкова тъжно и потискащо. Съдбата най-сетне даде почивка на скъпите ни нерви, опънати от задълбочени спорове в социалните мрежи в какво точно се състои световният заговор. За по-малко от денонощие получихме възможността да докажем своята експертност по международно военно дело, стратегия и геополитика и да се впуснем с отдавна познатия нам плам да бистрим отношенията Русия–Украйна–САЩ. И за да се спасим от информационно удавяне, Йовко Ламбрев избра да зададе най-важните въпроси на политолога с докторска степен по международни отношения Димитър Бечев, който не очаква мащабно нахлуване в Украйна, но има други опасения относно сложната ситуация.
Ако това ви успокоява, много тенденции сочат, че не е нужно да стигаме до Украйна, ако искаме да се готвим за война. Такава вече се води за умовете на българите, и то от години, а плодовете ѝ жънем днес, смята Емилия Милчева. В своя анализ тази седмица тя припомня генезиса на антидемократичната пропаганда в България, както и политическото безсилие пред нея и я обвързва с настоящите събития в Украйна и със закъснялата позиция на българските власти.
Емилия задава множество въпроси, които вероятно ще останат без отговор, като например каква е нашата външнополитическа позиция спрямо българското малцинство в Украйна. За да продължи промяната в това направление, трябва най-първо да имаме промяна. В противен случай разполагането на натовски контингент ще бъде употребено, също както и робската енергийна зависимост от Москва, ненарушена от никое правителство досега, пише Емилия.
За вниманието на българската онлайн и офлайн „експертна“ общност се надпреварва и друга тема: отношенията между България и Северна Македония. Ако не сте чели статията на Александър Малинов по темата – препоръчвам я от позицията на човек, който е запознат с политиката в региона единствено по линията на националната си принадлежност.
Светла Енчева също следи темата и миналата седмица разгледа някои от актуалните опорни точки. Тази седмица тя отговаря на една реплика на президента Румен Радев, с която той коментира разни права по такъв начин, че няма как човек да не се запита какво всъщност е искал да каже. Светла идва на помощ и ни превежда през зараждането на концепцията за индивидуалните права, обяснявайки как те се свързват с правата на определени групи, а впоследствие – и с правата на цялото общество. Дано един от най-важните държавни мъже прочете… ама надали.
Да, в „Тоест“ сме големи любители на загубените каузи, като се почне от модела ни на финансиране, през отказа да ви провокираме със сензационни заглавия, та чак до опитите ни да събираме ценно съдържание, което ще остарее добре. Много критици ще кажат, че сме напълно заблудени, но на нас ни се ще да вярваме, че просто сме големи романтици. Защото кой друг, ако не някой романтик би ви подбирал книги с обич и с надеждата, че ще успеем да почетем във време на дигитална какофония?
Зорница Христова идва на помощ с препоръки от Албания, Щатите и с една специална книга, която събира света в себе си. От усещането за безтегловност на Стефан Чапалику в романа му „Всеки полудява по свой начин“ за Албания от 70-те до гангстерската история „Харлемски рокади“ на американеца Колсън Уайтхед, която засяга расовите проблеми през 60-те – сякаш с препоръките си в рубриката „По буквите“ Зорница ни показва надеждата в трудните истории от миналото, предлагайки ни шанс за бавно осъзнаване и внимателно вглеждане поне от сигурността на настоящето. Да, хубаво е да знаем, че и друго страшно е отминало.
Разбира се, такива сюблимни моменти на прозрение траят кратко, прекъснати от поредната нотификация за поредното бедствие. Зън! Но преди това не пропускайте да се разходите из колекцията от предмети на Екатерина Петрова – българска преводачка от английски език, която дебютира като автор с книгата си „Нещотърсач“ и съвместно с художничката Люба Халева ни е подготвила също толкова привлекателно, но пък много по-позитивно изживяване от т.нар. doomscrolling.
Макар и през януари да прекарах в социалните мрежи повече време, отколкото ми се искаше (личи ли си от бюлетина?), успях да посветя по-голямата част на разговори с приятели и четене на интересни източници, като се възмутих силно едва пет пъти, при четири от които дори си замълчах! Препоръчвам ви да направите същото и да внимавате много какво четете, защото съвсем скорошно проучване на катедрата по комуникации в Амстердамския университет показва, че частично невярната информация е много по-трудна за поправяне в ума ни от напълно невярната. Остава препоръката да разчитаме на надеждни източници, а също и да избягваме „необратимата предубеденост“, по думите на д-р Георги Керемидчиев в това чудесно интервю.
За интересуващите се от американска политика и от история изобщо препоръчвам силното есе на Джон Гринспан и Питър Мансоу за това колко е важно как учим, запомняме и интерпретираме историята. Потърпете още малко студа и нека ви сгрява мисълта, че предстои едно много хубаво литературно лято. Ако ли не, скарайте се с някого във Facebook, колкото да не е без хич. Винаги може да се оправдаете с ретроградния Меркурий – не сме се променили чак толкова.