Електричество ще се намери

Здравей, Нева,

Често се чувствам посредствен човек. Обграден съм от прекрасни хора, на които се възхищавам. Обичам компанията им, а и на тях, струва ми се, им е добре в моята. Но всички мои приятели ме превъзхождат по ум и способности и това ми пречи да общувам с тях без притеснения. Ужасявам се от мисълта, че все някога ще ме прозрат и ще открият колко съм неуместен, неуверен и неадекватен. Повтарям си, че „светът е среден на ръст“, но това не ме успокоява задълго. Не искам да съм среден на ръст, искам да се забелязвам. Как да стана не-посредствен и възможно ли е човек да се промени в средата на живота си?

Димитър

Спомних си за разказа „Естеството на любовта“ на Кристина Пери Роси, който превеждах преди години: в него един мъж е влюбен в една жена, спрямо която се смята за по-низш. Когато тя отвръща на чувствата му с взаимност, той губи увереност и даже респект и се разделя с нея, защото – ако тя е по-горе от него, как може да падне дотам да го хареса? Спомних си за „Когато Хари срещна Сали“ и кошмара, който Хари сънува една нощ: на олимпиада по правене на любов той получава оценка 9,8 от канадците, кръгло 10 от американците, а от майка си, дегизирана като съдийка от Източна Германия – жалките 5,6.

Спомних си за моята приятелка Л., която е великолепна художничка и всеки път, когато рисува нещо, е убедена, че го прави зле. Веднъж ми обяснява как „съсипва“ поредния си проект, а аз възразявам неколкократно, че отново ще се получи отлично. Като вижда, че съм убедена и не го казвам само за успокоение, обидено извиква: „Вярвай ми, де!“

Спомних си как трябваше да пиша материал за Мексико и не можех да си събера главата, а моят издател повтаряше: „Чакам те, пращай“ и отлагаше ли, отлагаше влизането на списанието в печатницата. Десетки пъти обясних: „Не мога. Не става. Лошо ми се получава. Ще те изложа“, а той все: „Чакам, пращай.“ Няма да забравя ледения ужас от гаф и натрапчивия въпрос: защо толкова ми вярва?

Спомних си как Нийл Геймън разказва за едно няколкодневно събиране, на което остро почувствал, че е излишен, защото не е дорасъл да е в обкръжението на такива изтъкнати личности. На втората или третата вечер, както се свирал по ъглите на залата, се заговорил с друг гост, който споделил: „Гледам тези хора и си мисля: какво, по дяволите, търся аз тук? Та те са направили възхитителни неща. А аз просто отидох там, където ме пратиха…“ Това бил Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната.

Спомням си, че първо чух за ефекта на Дънинг-Крюгер, много по-късно – за синдрома на самозванеца, и ги намерих за явно свързани. Първото е, грубо казано, онова понякога забавно, но нерядко и опасно разминаване, при което некомпетентният се смята за компетентен, а компетентният – за некомпетентен (трагична обусловеност: колкото по-малко знаеш, толкова повече си вярваш; и обратно). Второто – склонността да се подценяваш до степен да се чувстваш в позиция на измамник дори когато най-добросъвестно си изпълняваш задълженията, никого не лъжеш и имаш предостатъчна обратна връзка от света, който те одобрява, харесва и иска.

Мисля си, че за определен тип хора йерархиите и състезателните ситуации са добър стимул, а за други – убийствена безизходица. Онзи, който спира да обича, защото обичат него; вътрешният съдия, който занижава бала ти във всеки кошмар; убедеността, че трябва да ти вярват само когато оповестяваш как всъщност не заслужаваш доверие… Всички тези положения имат горе и долу; мерят, класират и шкартират; позволяват ти да си качествен само ако си количествен (с дълга биография, назовими достижения, ефектни фрази или външност и пр.). Скъпи Димитре, струва ми се, че ти си от онези, на които конкурсите, степенуването по „ценност“ и прочее математики само вредят. И ти вредят не защото „разкриват“ нещо излагащо за тебе, а точно обратното – скриват те от собствените ти очи.

Много ми хареса как даваш отговор във въпроса си – това са любимият ми вид въпроси, защото ми се струва, че който ги задава, се бори да е добре. Ето: на твоите приятели им е хубаво в компанията ти (значи не си неуместен). И ето: непосредствен значи неща като близък, спокоен, спонтанен (махай стълбиците и дишай). И ето: искам да се забелязвам може да се чете не като безлична форма (искам да ме виждат другите), а като възвратна (искам да обръщам внимание на себе си). Вероятно това е разковничето: да се гледаш по любящия начин, по който гледаш близките си; да допускаш, че (понякога) може да си недодялан, невеж и дезориентиран, но това е човешко и приемливо; да не допускаш, че за всяко нещо има официален финиш, който по някаква фатална причина е недостъпен само за теб.

Убедена съм, че във всички етапи на живота си можеш да промениш всичко, в което се нуждаеш от промяна, ако разсъждаваш трезво, прилагаш един и същи стандарт за себе си и останалите, обичаш и имаш малко шанс животът да не натиска да правиш друго.

Спомних си за балоните, които пускат в Португалия по Еньовден – ако съумееш да ги разгърнеш и вдигнеш във въздуха, то е успех, но ако се подпалят и паднат в искрящи конвулсии, то е красиво (пък и най-важното в цялото им пускане е груповото усилие и смехът покрай него). Спомних си за две от пожеланията, които получих за последния си рожден ден. Матей, който тогава беше на пет, ми написа: „Гледай нагоре! И гледай надолу!“ А Калина, която е малко по-голяма и е един от най-забавните и смели хора, които познавам: „Ти си носи зарядно, а електричество винаги ще се намери.“

Спомних си за едно рисувано филмче, което преди години се завъртя из Мрежата: мъж в празна стая моли телефонния оператор да го свърже с Бог. Когато се оказва на линия с Него, мъжът му задава въпроса, над който си е блъскал главата: „Защо не мога да си близна лакътя?“ От последвалите междуметия става ясно, че Бог (който по едно време спира пороя навън, за да се чуват по-добре) му обяснява. Нашият благодари, отсреща нещо му заръчват, той се съгласява, разговорът приключва… Димитре, пожелавам ти сам да си решаваш кое е важно, и съм сигурна, че ще се свържеш с когото трябва.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.