Светът е пред края си, а аз ям маслини. Отначало идеята беше да е пица, но когато влязох в супера и видях празните стелажи, ми просветна, че нито тесто ще ме огрее, нито доматен сос. Попитах жената на бързата каса, възрастна госпожа, която си скайпваше през телефона с някого на испански, а тя отговори, без да вдига очи от дисплея. Изглеждаше съкрушена.
– Всичко изкупиха – промълви, – останаха дамски превръзки и туршии.
На рафта с туршиите се мъдреше самотно бурканче с маслини с чушлета вместо костилки, любимият ми вид.
Докато се върна на касата, жената вече се обливаше в сълзи.
– Като топла питка е той – каза, – милото ми внуче. Никога повече няма да го видя, никога повече няма да си подуша момченцето или да го гушна.
Вместо да отговоря, оставих буркана на лентата за покупки и от джоба си извадих петдесетачка.
– Няма нужда – казах, като видях, че не посяга да вземе банкнотата, – не ми трябва ресто.
– Пари ли? – подсмръкна тя. – Светът всеки момент ще свърши, а вие ме занимавате с пари. Какво по-точно да ги правя?
Свих рамене.
– Много ги искам тези маслини. Ако петдесет не стигат, готов съм да платя каквато кажете цена…
– Прегръдка – прекъсна ме разстроената касиерка и отвори обятия. – Цената е една прегръдка.
Сега си седя на балкона вкъщи, гледам телевизия и ям сирене с маслини. Зор видях да изнеса телевизора отвън, но щом сме я докарали дотука, най-добре да посрещна края със звездно небе и евтина аржентинска сапунка. Върви 436-ти епизод и нямам представа кой кой е на екрана. Те са красиви, те са емоционални, те се надвикват за нещо си на испански. Субтитри няма, така че е трудно да се разбере какво всъщност викат. Затварям си очите и се пренасям при касиерката в магазина. Когато се прегърнахме, аз се постарах да се смаля и да стана по-топъл, отколкото съм обикновено. Постарах се да ухая така, сякаш ей сега съм се родил.
Няма нищо по-старо от вчерашния вестник, твърдят патилите журналисти, за които всяка публикация трябва да съдържа днешна новост. Понякога обаче няма нищо по-зло от злободневието, така че, когато седнахме да подготвим няколко бързи въпроса за израелския писател Етгар Керет, решихме те да не са актуални. За да не остареят до утре, когато и да е утрето.
Вече десета година Етгар е свой и в България – тук са издадени почти всичките му книги („Момичето на хладилника“, „Изведнъж на вратата се чука“, „Седем добри години“ и др.), срещите му с читателите на живо са редовни, интервютата за българския печат – десетки. Преди две години той ни гостува задочно в Литературен флашмоб, за който прочете в оригинал историята „Хранителната стойност на сънищата“. „Маслини…“ е най-новият му разказ – още топъл и публикуван досега само в италианския вестник „Кориере дела сера“.
Какво беше първото Ви голямо откритие в детството?
Фактът, че мога да си измислям неща. Способността да си въобразявам едно или друго, което не се е случило в действителност, направо ме отвя. Затварях си очите и се опитвах да си представям несъществуващи животни или да фантазирам цветове – това ме караше да се чувствам една идея по-малко маймуна и една идея повече Бог.
Кога открихте себе си като човека, който сте сега (и кой е този човек)?
Май не ми се ще да обличам в думи този, който съм, дори да можех да го направя. Защо да се фокусирам върху дефиницията на моята личност, вместо просто да бъда?
Какво беше най-голямото Ви откритие, свързано с писането?
Онази зона, в която си едновременно и автор, и персонаж. Усещането, че не си нито реален, нито измислен, те хвърля в безтегловност – сякаш се носиш в открития космос.
Какво бихте искали да откриете, ако отпуснете въображението си в този и онзи свят?
Струва ми се, че ако човек знае точно какво иска да открие, най-вероятно вече го е открил.
Какво е най-неочакваното Ви откритие от последните дни?
Цял живот ме е било страх от скуката и съм препускал насам-натам колкото се може по-бързо, само и само да се отърся от нейното ужасяващо и отвлечено бреме. За последните няколко седмици открих, че незнайно как, дори нищо да не правя, то не съществува. Да, още се боя от това нищо да не правя, но когато наистина нищо не правя, въобще не ми е скучно.
Попита и преведе: Нева Мичева
Заглавна илюстрация: © Люба Халева, специално за „Тоест“
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни