„Февруари“: Лято в дълбините на зимата

Остригана детска главица. Куче. Оскъден интериор. Реплики от по две думи. Баир, овце, дядо. Оскъдни диалози. Защо не ме викна? Спеше.

Сушена риба се върти в кадър. Овце. Река. Птица. Пръчка. Разходка по обяд. Изоставена къшла. Паяжини, светлина. Страх. И изотникъде – статуя. На момче с паница храна и орел.

Чакаш действието да се разрази. Не се разразява. Оскъден диалог. Знаеш ли какво видях? Казах ли ти да не ходиш там. Статуята изчезва.

Първата част на „Февруари“ напомня за иранското кино, за децата във филмите на Киаростами и Маджиди. Малкият Лъчезар Димитров играе естествено, приглушено и изразително. Христо Димитров – Хиндо („Мера според мера“) звучи и изглежда като непроницаемите старци по селата, когато са заети с работа. Какво влиза на мястото на почти липсващите реплики? Звуците – удар на пръчка в клон, звук на вода, крясък на птица. Операторският поглед, който е погледът на детето.

Втора част. Служба. Започва със сватбата, през чиито ритуални движения героят минава като през строева подготовка. Като че ли не забелязва разлика между едното и другото. Прави каквото трябва да прави. Не го оставя да ангажира съзнанието му, което е сякаш погълнато от своята сетивност. Оставено на себе си, то иска просто да гледа и да слуша гларусите. Порасналият Петър (Кольо Добрев) не иска да ги изучава, не иска да става биолог, не иска да става и офицер, въпреки че му предлагат, не иска да взема никакви решения да променя живота си. Иска просто да го живее.

В казармената част е второто възможно пропукване на света му – след статуята в къшлата. Негов аскер аркадаш решава да му прочете стихотворение. В сюжетен план това стои леко немотивирано, не става ясно защо точно на него (не е показал никаква склонност), гласът на четящия е от малкото неорганични неща във филма. Стихотворението обаче („Кост от глухарче“ на Борис Христов) е само по себе си толкова силно и органично свързано с темата на филма, че бързо прощаваш. А е свързано, защото четенето му не води до никакъв обрат, също както статуята в първата част – Петър вижда нещо отвъд своя си живот, забелязва го, но не тръгва към него. По средата на стихотворението започва да чува само близкия гларус.

Третата част. Старостта, уязвимостта. Тук за първи път се намесва глас зад кадър, който чете откъс от „Лято“ на Камю и вади на повърхността темата на филма. Може би някой по-ригиден съдник би казал, че не трябва да се обяснява, след като е показано, да не се подценява зрителят и прочее. На мен, честно казано, ми беше приятно да слушам този текст, докато гледам каруцата през замръзналото поле. Иван Налбантов в ролята на остарелия Петър е почти реплика на Христо Димитров като дядото – но реплика омекотена, чувствителна, макар и също тъй мълчалива. Или може би просто все още сме в сетивността на героя, както не сме били в сетивността на дядото. Интересуват ни примерно затоплената на печката тухла и топлината, която тя отдава на премръзналите нозе.

Въпросът за музиката във филм, който разказва за един непропусклив за изкуството свят, е много интересен. Ако в предишния филм на Камен Калев „Източни пиеси“ музиката на Андрония Попова е съзвучна с героите, то тук чудният саундтрак на Петър Дундаков обгръща героя, без да го докосва. Не говори на него, разказва за него: примерно когато той се върти в снежната буря и ѝ се наслаждава, и насладата му напомня на нас и на режисьора за английски барок, за Пърсел, да речем – но не и на самия герой. Самият той предпочита шума от камъче по заледена река.

„Февруари“ е филм, способен да достави удоволствие. То не идва пряко нито от хубавата му направа, нито от майсторството на участниците, нито дори от странджанската природа. Радостта, която носи, е чисто носталгична: типажът на Петър е всъщност добре познат, но малко познаван; почти всеки има в семейните албуми по някоя остригана главица с такова изражение – и обичта, която усещаш на излизане от киното, е обич към конкретни хора. И това е повече от достатъчно.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Февруари“ на режисьора Камен Калев © Waterfront Film & Koro Films