ФотоФабрика 2020: Изпитание и надежда

Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки –
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник.

Борис Христов

Докато чаках на опашката, за да ни пуснат в залите на Националната галерия, без да се превишава броят на посетителите, си мислех за тези стихове на Борис Христов. Как почти целият свят и почти цялото човечество въобще не за кратко беше човекът в ъгъла. Скрит и уплашен. И как и преди, и по време на извънредното положение и самоизолацията продължаваше да бъде тровен с болки и вина, които не са точно негови. Замислих се и как Борис Христов от дълго време живее в Лещен и не би се върнал в София. Как ли се е породило неговото безусловно желание да стои настрана?

А докато си мислех, влязох на откриването на седмото издание на фестивала „ФотоФабрика“. Той започна с Memento Mori, колективна изложба на осемнайсет млади български фотографи, която проследява по колко коренно различни начина може да се запечата времето на това извънредно положение.

С работите на фотографите, както и с кураторския текст по стените, се задават сходни въпроси, подемат се сходни теми. Какво се печели и какво се губи в това време и в тази ситуация? Във фотографиите има хоризонт, празнота, смълчаване, пусто небе, фасади, блокове. Надникнато е в щастието и привилегията да имаш собствен дом, фотографско ателие или студио и да не ти се налага по никакъв начин да го напускаш. Или пък това не е никакво щастие, а категорично признание за трудностите в работата на професионалния фотограф днес, когато всеки снима?

Има я умората от безкрайните Zoom срещи (Светлана Бахчеванова), има го азиатския човек с маска (Стоян Ненов), скръстените ръце в прозрачни ръкавици на анонимна възрастна жена, чието лице може да се разчете по пръстите ѝ (Яна Лозева), смачканите пластмасови бутилки – боклук, който е буквална метафора (Михаил Новаков). Има ги празните улици и усещането колкото за мир, толкова и за постапокалипсис, познат от жанровите хитови филми. Преобладава и опит за любопитство и опитомяване на този нов свят, който всъщност е същият. Времето привидно е спряло, календарите и часовниците те подвеждат с движението си, защото всъщност е никое време, но за Веселина Николаева е и време за преоценка и преоткриване на живота в уют, в минималистичното величие вкъщи.

Гледам снимките, съпоставям своя опит с техния и се чудя как те са се справили емоционално. Как ли се е справило и кучето, заснето от Вихрен Георгиев, стоящо само̀ до празните седалки, ако хората, които са му давали храна, са престанали да се грижат за него. Представям си и как фотографите са гледали и чели новини, как и в момента го правят и какво са обяснявали на децата си. Как са звънили на родителите си. Колко са били уплашени. Или и в момента са. И как са си припомняли кои са важните за тях неща – защото за това е тази изложба. Да се види силуетът в контражур на смисъла и на основното, на стабилната основа, без която не можем. Грижа, човеколюбие, отговорност, защото без тях аритмията на времето, на стреса и на страха ще се усили. Последствията от ненаситността, хиперактивността, липсата на мяра, преизобилието от суета ще станат още по-болезнени и видими.

Следващата изложба от „ФотоФабрика“, съпътствана този път и от фотографска книга, е Palermo. Box. Me. на Фелия Барух. Преди време и след раздяла тя е отишла в Палермо, за да остане сама и на спокойствие, без да познава никого там и без да говори езика. Още тогава вижда как по улиците на Сицилия има практика да се монтират рингове или направо да се тренира на открито и така да се провеждат спаринги и турнири. Учудена е, като се оказва, че боксът може да е по-скоро семеен спорт, който възпитава, учи на упоритост, на спазване на правила и на отговорност спрямо теб и съперника. Помага в това да победиш себе си и уплахата си, а не другия; да контролираш и овладяваш себе си.

След първия си престой Фелия се връща отново в Палермо, решена да работи по проект и да снима, но пак се оказва сама и с много свободно време. Захваща се да учи италиански, а до езиковата школа има боксов клуб, в който се записва. Хората в клуба Suprema Boxe я приемат топло и това ѝ помага да се изправи срещу депресията и самотата и да ги преодолее. Така се раждат настоящата изложба и книга. Текстът в албума е на Веселин Трандов и той, заедно с образите, показва един път отвъд черното и тъгата. Това е лично изкуство и интимен документ, който може да помогне и на други в болката им в това време на минала или предстояща изолация.

Изложбата в „КО-ОП“ ще бъде съпътствана от акция в столичния парк „Заимов“, където със съдействието на Българската федерация по бокс и на Пейчо Багдатов, треньор на младежкия национален отбор, ще бъде поставен ринг. Ще има демонстрации и уроци за всеки, но и специално за деца и младежи в рискови групи.

А в бокса човек тръгва от ъгъла, за да стигне до центъра, и след края на рунда идва моментът, в който да спре да се бори и животът да продължи. Но без да бъде прекаран в ъгъла.

Memento Mori е до 16 август в Национална галерия – Двореца, София, пл. „Княз Александър I“.

Palermo. Box. Me. e от 9 юли до 6 август в „КО-ОП“ в София, бул. „Янко Сакъзов“ № 17 (до Кукления театър).

„Между въжетата: бокс в парка“ ще се проведе на 12 и 13 юли в парк „Заимов“.