Литературата като превод на съкровената ни същност

Словенският писател, поет, режисьор, сценарист, драматург и колумнист Горан Войнович пристига в България специално за пролетните „Литературни срещи“. Срещата с него ще бъде на 6 април от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София, а неин модератор ще бъде журналистът Бойко Василев.

Войнович е смятан за един от най-талантливите писатели на своето поколение. Автор е на няколко книги, превеждани на много езици, и е носител на престижната европейска литературна награда „Ангелус“ и наградата „Кресник“ за роман на годината, която получава три пъти. Българските читатели вече познават книгите му в превод на Лилия Мързликар: „Югославия, моя страна“ и „Смокинята“. Най-новата му книга „Джорджич се връща“ е свързана с дебютния му роман „Чефурите – вън!“, чието издание на български може да очакваме тази есен.

Дни преди гостуването на писателя в София с него разговаря Йовко Ламбрев.

В едно интервю преди точно три години споделяте, че заради времето, в което живеем и в което се обстрелваме със собствените си убеждения, както и заради войната за внимание в социалните медии литературата става все по-радикална. Стоите ли още зад това мнение? И продължава ли литературата да е възможно спасение и лечение, особено когато в социалните мрежи войните отдавна вече не са само за внимание, а станаха твърде реални?

В днешно време да прочетеш книга от петстотин страници със сигурност е радикален акт. Дори книгата да е криминале. Предизвикателство е даже да намериш времето, необходимо за изчитането на толкова много страници без разсейване. Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора. Докато няма реклами, които изскачат от книгата, тя ще бъде нещо странно в този побъркан свят, нещо, което изисква различна нагласа, вероятно различен тип човек. И да, книгите могат да бъдат спасение и лек, но само за тези, които са готови да го приемат. Иначе, не съм оптимист, ако говорим за обществото като цяло.

Вие се занимавате и с кино. Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, чрез киното или чрез литературата се вливат по-лесно лекарства във вените на днешния човек?

Има тънка граница между лекарствата, предписани ни от лекари и купени законно от аптека, и онези, които купуваме незаконно в тъмна уличка от някой наркодилър. Подобна е тънката граница и между това да се наслаждаваме на най-великото визуално изкуство на днешния ден и страданието от пристрастяването към екраните, смартфоните или социалните мрежи, от пристрастяването към стимуланти. Хората често ползват социалните мрежи, за да се чувстват по-малко самотни, да са по-свързани с онези, които обичат, но в крайна сметка се оказват в тъмната алея на дигиталната изолация. Опасявам се, че говорейки за кино, забравяме, че то е било и все още е колективно преживяване. Вие не просто гледате филма на голям екран – това е социално събитие, което няма как да получите вкъщи. Не е същото или поне не е същият вид наркотик.

В новия Ви роман „Джорджич се връща“ войната сякаш малко е отстъпила в ъгъла, но въпреки това продължава да е наоколо като травма от миналото – като призрачно, но постоянно присъствие. Днес има нова война в Европа. Вие като представител на поколение, засегнато от война, към колко поколения напред във времето мислите, че могат да протегнат ръце призраците на войните?

Както виждаме днес, войната не е нещо, което принадлежи на миналото. През последните години неведнъж съм казвал, че в Босна и Херцеговина оръжията спряха да стрелят отдавна, но войната продължава. И една от причините, поради които реших да напиша „Джорджич се връща“ – продължение на първия ми роман „Чефурите – вън!“, беше усещането ми, че на Балканите, особено в Босна и Сърбия, в някакъв момент сме взели грешния завой и сме се върнали към онзи мрачен, безсмислен и разрушителен свят от началото на 90-те години.

Етническото насилие нараства, но още по-показателно беше внезапното нежелание да се говори за войната и военните престъпления в нашите общества. През последните няколко години филмите и книгите за нея редовно бяха атакувани от националистически настроени маси, истерични медии и дори от високопоставени политици. Изведнъж хората вече не искаха да знаят грозната истина, дори и тя никога да не е била тайна; изведнъж всички искаха да бъдат жертви с героично минало, независимо колко нелепо е това в действителност; изведнъж взеха да се карат кой е започнал войната; изведнъж все повече хора се въоръжаваха, за да могат да се защитават; изведнъж една нова война се оказа възможност за мнозина.

От всичко това е очевидно, че през последните трийсет години не сме успели да излезем от този порочен кръг и че хората в Босна, Косово и Сърбия все още живеят в свят, който е формиран от манталитета на войната. Това е истинската трагедия на войната и именно това прави всичко, което сега се случва в Украйна или Газа, още по-ужасно, отколкото изглежда.

Романът Ви е дързък, а езикът – груб и остър. Но разкривате наранената и ранима емоционалност у героите си. Това ли е орисията на балканския човек? Груб отвън и уязвим отвътре. Или след въздишката на „Смокинята“ това е третият Ви вик, както често определяте първите си два романа? Tекстът в огромната си част е написан от първо лице, сякаш Вие сте своят герой.

Върнах се към този груб и остър език, както го определяте, защото имах нужда да изразя гнева и разочарованието си, имах нужда да крещя и да викам. Имах нужда да се върна към Марко Джорджич, главния герой на първия ми роман „Чефурите – вън!“, защото в много отношения той е напълно различен от мен, макар да носи някои мои черти и да произлиза от моя свят. Но за него са непривични каквито и да е колебания. Той вижда света много ясно, почти черно-бяло. И аз имах нужда от неговата категоричност. Може да е много опак и често да не съм съгласен с него, но Марко ми даде възможност да видя този свят, за който пишех, през различни призми или дори отвътре. Марко Джорджич не е просто наблюдател на порочния свят, той е и порочна човешка част от него, наранен и уязвим, но в същото време агресивен, осъдителен и ирационален, изпълнен с отчаяние и гняв. Марко е глас, който принадлежи на този свят, колкото и моят собствен, усещам го едновременно близък и чужд, а мисля, че същото се случва и с читателя. Обичаш Марко и го мразиш заради неговата честност. 

На български чефури не е сред добре познатите думи. Това е обидно название, щедро напоено с цяла палитра негативизъм, но в доста специфичен за Словения и региона контекст. И като имаме предвид, че първият Ви роман „Чефурите – вън!“ още не е превеждан на български, има ли риск читателите Ви от България да пропуснат някой важен нюанс?

Не мисля. „Чефурите – вън!“ вече е преведен на десет езика, от румънски до шведски, и никога не съм имал усещането, че читателите, които не са словенци, пропускат нещо. Точно обратното, бях изненадан колко познат им се струва светът, който описвам, колко универсално е чувството за непринадлежност и как във всяко общество има хора или дори групи от хора, които се усещат пренебрегнати и дискриминирани по много сходен начин като моите герои. Пишех за собствения си квартал, за да открия, че пиша за много други квартали по света. Но точно това е литературата. Тя е превод на нашата вътрешна, съкровена същност, сложна, изкривена и често неразбираема дори за нас самите, превод в думи, изречения и истории, разбираеми за всички някъде там. 

На Балканите, а и не само тук, продължаваме да гледаме на мигрантите с предразсъдъци. Политиците ги използват и като удобно плашило. Но не е ли странно това точно на Балканите, като се има предвид етническият мармалад, който представляваме?

Тъжно е, че нито собственият опит на хората, нито техните етнически, биологични или други лични обстоятелства ги предпазват от страховете и предразсъдъците им. Понякога дори се случва човек да иска да се увери, че и другите са като него. Ние сме сложни същества и причините за страховете и предразсъдъците са толкова, колкото са и хората на тази земя. Като казах това, трябва да добавя и че на Балканите все още подхранваме една анахронична патриархална култура, която е култура на свята принадлежност, култура на ние срещу тях, култура на мъжете и останалите. В нея има един образ на мъжа, в който трябва да се превърнеш, и този мъж има много проста идентичност. Обикновено това е национална идентичност. Ако някой е истински мъж, не му е позволена никаква сложност, никакъв „етнически мармалад“. На Балканите обичаме нещата да са прости. Не можеш да бъдеш привърженик на два различни футболни отбора. И когато си избереш своя футболен клуб, веднага знаеш кой е противникът ти.

Как гледа на литературата съвременното словенско общество, особено в контекста на щекотливи теми като предизвикателствата на глобализацията и културната идентичност?

В Словения обичаме да казваме, че сме нация от поети. Имаме статуя на поета Франце Прешерн на един от централните ни площади, имаме и Национален ден на културата, когато отбелязваме нашите културни достижения с тържествена церемония. Но това е само на повърхността. В действителност хората четат и купуват по-малко книги от когато и да било, повечето родители вече не четат на децата си и става все по-трудно да се намерят статии за книги или литература във вестниците и списанията. Още по-лошото е, че когато някой публично обърне внимание на тези проблеми, често изглежда, че говори сам на себе си.

Имам чувството, че мнозинството словенци наистина не се интересуват от нашата култура и нейната съдба в глобализирания свят. Ние сме силно индивидуалистично общество и много хора виждат в глобализацията само възможност или ползи за себе си по отношение на разнообразието на културното предлагане. Казано иначе, ако утре трябва да избират между Netflix и словенското Министерство на културата, те определено няма да изберат Министерството. За жалост, през последните двайсет години политиците ни имаха подобно отношение към културата и творците. Затова бих казал, че културата ни е застрашена повече от собственото ни невежество, отколкото от каквото и да било друго.

И в крайна сметка... Защо животът преебава и най-коравите пичове? Имате ли някакъв личен и различен отговор?

Всички ние сме смъртни. Малки, глупави и уязвими човешки същества. Без значение на колко издръжливи се преструвате, вашият край идва. Независимо дали сте Путин, или Сталин, или сте просто един словенски писател, в един момент ще трябва да оставите всичките си вещи зад гърба си и да се сбогувате. Някои хора са склонни да го забравят, но това не променя нещата.