Честити косове

Около Великден и Коледа винаги си мисля, че имам проблем с определението „семейни празници“. Едва ли съм единствената – има толкова много хора, които нямат семейства, които са отхвърлени от семействата си, и толкова сложни конфигурации на човешките отношения. Тези хора също изпитват болка, когато ги облъчват с послания, че празникът е истински само когато си със семейството си.

Отраснах в семейство, в което най-зрелищните скандали се случваха точно навръх т.нар. семейни празници. Беше си нещо като традиция. Гледаш елхата, мирише ти на мандарини, около теб се ва̀лят подаръци, а крясъците на родителите ти огласят входа. Искаш да се скриеш, но няма къде да отидеш.

От години прекарвам „семейните празници“ сама – като резултат от личното ми решение да бъда себе си дори с цената на отхвърляне и дискриминация. И на нежеланието ми да празнувам с хора, които ме обичат, но при които смятам, че не ми е мястото. Или ме канят от съжаление. С времето свикнах да съм сама на Коледа и Великден, даже започна да ми харесва. Преди си сготвях нещо хубаво и си намислях филмова програма за утешение. Вече и от това нямам нужда. За мен това са просто дни като всички останали. Е, почти.

Мила Нева, ти как гледаш на определението „семейни празници“? Мислиш ли, че е възможно хората да празнуват така, че онези, които не пасват на клишето за празника, да не се чувстват по-самотни и по-отхвърлени, отколкото реално са?

С.

Прелиствам списъка на ООН със „световните дни на…“ и виждам ден на светлината и ден на варивата, ден на джаза и ден на вдовиците, ден на мочурищата и ден на астероидите, ден на солидарността и ден на пощите – и ден има за всяка работа под небето, дето се вика, дори за тоалетните. Или за велосипедите, 3 юни, в който именно ти пиша, мила С., с благодарност за твоето писмо. И който, между другото, при католиците е отреден на ирландския монах Кевин от Глендалох – разправя се, че както се молел веднъж, в дланта му кацнал кос и снесъл яйце, та на Кевин му се наложило да почака, докато пилето не се излюпило (поради което сега е не само светец, ами и покровител на косовете). Същият този 3 юни е рожден ден на някого, имен на друг и сватбен на трети, юбилеен на градове, институции, революции и конституции. Тоест както останалите 364 дни в годината – повод за честване за един или за мнозина.

Гледай само какъв забавен човешки парадокс: от horror vacui сме препълнили календара си с празноти. Защото нали това е идеята на празника – да е луфт, ниша, свободно място и време за почитане, замисляне, отстъпване от битовото и типовото. От друга страна, в секундата, в която се окажем пред поредния „ден на…“, отново в пристъп на страх от празното, най-битово и типово се юрваме да го запълним с ритуали, храна и шум. Фестивалите и карнавалите, манифестациите и награждаванията, премиерите и финисажите са толкова далеч от „неработното и неприсъственото“, за които говори речникът, че са по-точен синоним на „гмеж“, „врява“ и „пренасищане“. (Което може да е и прекрасно, и ужасно, и никакво – празниците са контейнери, не същности.)

Често има нещо трескаво и не съвсем логично в „запразването“; нещо недотам приятно във фиксираните зони за приятност; нещо по-смазващо делнично в предписаната тържественост, отколкото в най-смазващия делник. И то се усеща особено силно по големите празници, възможността за които отдавна се е вкоравила в задължение. В неоползотворяването на възможностите има доза радост, доколкото то е избор, сиреч поле за изява на личността. В неспазването на задълженията обаче неизбежно има вина. И ето че там, където уж трябва да е светло и леко, поникват травми. Писмото ти е за празници, а в него чета за безизходица в детството, за „отхвърляне и дискриминация“, за „съжаление“, „утешение“ и самота – и не се изненадвам. Моето впечатление е, че рано или късно подобно писмо можем да подпишем всички, макар и по различни причини.

Не си ти проблемът, матрицата е безнадеждно остаряла. Разкривила се е и произвежда повече болка и белези, отколкото смисъл и красота. И то не единствено в нашето провинциално, несъобразително общество, вкопчено в миш-маш от вехти идеи поради страх, инерция или пресметливост; почти маниакално поддържащо занижено качество на живот, само и само да не поема допълнителни отговорности; несвикнало да мечтае с размах, но пък с огромен опит в неуважението към мечтателите. Навсякъде масовите празници за огромна част от хората са не толкова почивка или общуване извън баналното, колкото пакет от пречки за преодоляване. На щастието това му е характерното – че е невъзможно за режисиране отвън. А що за празник без щастие?

Мисля, че в „семеен празник“ работят – със скърцане и за чужда сметка – цели две стари матрици: едната за „празник“, другата за „семейство“. Две схващания за „правилно“ пребиваване на света, които почти никой не може да сбъдне, но пък почти всички могат да имитират. Реалността на повечето от нас се отклонява от идеала за задружна, хармонична, винаги функционираща група от близки хора, готови по команда да избухнат във веселие – отклонява се толкова често и толкова много, че в крайна сметка идеалът се превръща в бреме. Питаш ме дали според мен има как да се празнува мащабно, но така, че онези, които не желаят или не могат да споделят празника, да не са принудени да се преструват, да тъгуват, да се срамуват. Разбира се. Когато – след достатъчно разговори и добри примери – идеалите станат по-хуманни и по-адекватни на реалността. Чудесно е да имаш семейство, приятели, любима професия, хоби, енергия, вдъхновение. Но ако не ти се намира едно от тези или всичките: а) никак не е изключено също да бъде чудесно и б) значи ти се намира друго. Толкоз.

Мисля, че системите ни на общуване, съществуване, мислене и така нататък грубо могат да се поделят на системи на изключването и системи на целостта. Първите залагат примамки и те погват да ги гониш, а при непостигането на някакви минимуми наказват. (Говоря не за материи от типа на почтеността или солидарността, тоест базови нужди на съжителството, а за такива, в които няма реално основание човек да приема външен диктат – какво обличаш, кого обичаш, къде ти е добре да бъдеш…) Вторите ползват за гръбнак няколко твърди правила, без които съвместното съществуване не би се получило, а в останалото се съобразяват с човешката необикновеност и я обемат; трупат разнообразие и го поощряват; разклоняват се възможно най-много – като коренова система, която с всяко свое крайче, дори най-финото, черпи сила.

Моята приятелка Силке си измисли празник. Движи го от двайсетина години. Той се казва Никабра и се състои в следното: на определена дата през декември Силке праща на всичките си приятели общ имейл с въпрос и покана. Въпросът е загадка, над която човек да си поблъска главата. Поканата е за творческа интерпретация по дадена тема. Накрая с томбола се избира един от отговорилите правилно на въпроса, както и един от откликналите със стихотворение, рисунка, видео или каквото друго артистично им е хрумнало. Подаръкът е книга или шоколад. Точния ден не помня, както и произхода на името. Понякога се включвам, понякога – не. Веднъж съм печелила (беше нещо за черното куче на депресията), но не помня какво. Ето защо ми харесва Никабра – защото съм винаги канена и никога виновна.

Мисля, че има системи, които с цялото си устройство ти внушават „сам си“, и системи, които излъчват точно обратното – „не си сам“. Първите са не просто вредни, но и естествено противни на човека, така ми се струва. Една добра система ще допусне както да боядисваш яйца по Великден и да се кичиш с колкото мартеници можеш да носиш, така и напълно да забравиш за тях. Както да си легнеш рано на Нова година, без да те буди всеобщата дандания или притеснението с какво да оправдаеш отсъствието си от нея, така и да отидеш на купона у приятели, без да анализираш защо са те поканили. Празникът е истински само когато ти е хубаво. А без да отчиташ коя си и какво чувстваш, не можеш да бъдеш адекватно с другите.

„Аз чествам себе си“ – така започва една великанска ода за живота от Уолт Уитман (прев. Владимир Свинтила), в която няма грам себичност и с парченце от която ще завърша.

Аз просто шавам, стискам, пипам с пръстите си,
чувствам се щастлив да докосвам другиго със себе си –
това най-много бих могъл да понеса.

П.П.: Яйцата на коса са сини, както ми се изясни, докато търсех колко време им е нужно да се измътят. Две седмици. Браво, свети Кевин!

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.