Гражданският процесуален кодекс – в сянката на джуджета

Гражданското правосъдие у нас е орисано да живее в тежка непопулярност и перманентно подценяване на фона на наказателното право. Обяснението може да се търси както в ежедневното екранно време на криминалната хроника, така и в обществената чувствителност, за която приоритетите са ясно подредени: колкото по-близо до живота изглежда, че е нещо, толкова по-значително е за правото и неговото възприемане. Така проблемите, които си играят със „справедливостта“, се оказват по-важни от проблемите, които ни правят по-бедни. Това си има и своите предимства: така например суверенът не би дръзнал да дискутира проблемите на въззивното обжалване по граждански дела със същата стръв и лаическа самонадеяност, с която преди броени дни се изказа за неизбежната отбрана.

Или поне така изглеждаше, преди Гражданският процесуален кодекс (ГПК) да бъде даден на концесия на омбудсмана, който не спира да го прекроява вече повече от година с нарастваща смелост. В сложната българска версия на разделението на властите ГПК, или най-просто казано – законът, който определя как протича едно дело между граждани, е сравнително безопасно оръдие, от което г-жа Манолова, изпратена на поста си с явната помощ на управляващата партия, може да печели дивиденти за себе си, без да пречи прекалено много – който отговаря за правата на гражданите, най-вероятно няма да се занимава с правата на онези, които се държат като повече от граждани. И така един закон на едва десет години, приет след внимателно обмислена дискусия, спонсорирана от Европа, беше подложен на монументално законодателно кърпене. Вредите от липсата на предвидимост на законодателството трудно могат да бъдат изчислени, поради което най-лесно е да се неглижират.

Кой ще им даде пари?

Вярно е, че кърпенето започна още от влизането в сила на ГПК през 2008 г., и до голяма степен може да бъде оправдано заради необходимостта да се отстранят противоречия, неясноти и недомислия. През последната година и половина обаче той се превърна в боксова круша, върху която всеки може да си излее мъката, може би защото законът е някак ясно отличим външен враг с публично лице.

Една от любимите теми, която все по-често пронизва гражданското правосъдие, е как да се намери баланс между кредитор и длъжник, или по-точно как добросъвестният кредитор да не страда заради образа на злодея („изедниците“, „монополистите“, „колекторските фирми“) и в същото време добросъвестният длъжник да не страда заради андрешковския манталитет да не си плащаш сметките. По дефиниция законът приема и кредитора, и длъжника за абстрактни фигури, без да може да влиза в детайли относно намеренията им. От своя страна общественото пространство се напълни с две равноотдалечени и непримирими мантри – тази за „осъдиха ме, без да разбера“ и тази за „правосъдието ни е най-бавното на света“.

В действителност и двете са напълно погрешни – никой не може да бъде осъден, без да разбере, ако процедурните изисквания на ГПК се спазват, и в същото време правосъдието по граждански дела в България е – цялостно погледнато – сред най-бързите, като големите изключения в столицата са пример не за сгрешен закон, а за сгрешено управление на съдебната власт. По този начин обективният текст на закона се трансформира в чадър, под който се скриват напълно различни и често противоречиви проблеми. Без претенции за изчерпателност, към тях се числят порочните практики на ВСС при кадруването и атестирането, мързелът на някои отделни съдии, грешките в работата на съдебната администрация, алчността на определени групи субекти, както и естественото недоволство на загубилата страна.

Безспорно, намирането на баланс се затруднява от факта, че в историята няма много добри герои. Ако се върнем на „изедниците“ и „андрешковците“, постоянният призив за спасяване на бедните длъжници от банките и подобните им докосва най-чувствителните струни, но нека да мислим прагматично: ефектът от популисткия щурм е обратен. Ако от името на клетите потребители (без значение колко клети са всъщност) се обяви война на банките, така че да не могат да си съберат дължимото сравнително бързо, единствената възможна реакция на банките ще бъде да увеличат лихвите по кредитите, от което най-пострадали ще са именно потребителите.

Част от последния омбудсмански пакет промени обаче ще доведе точно до това: предвижда се напълно излишно забавяне на процеса със спирането на сроковете през съдебната ваканция (15 юли – 1 септември). Още по-пагубно е, че съдът ще бъде залят с нова порция дела в случаите, когато е издадена заповед за изпълнение, но длъжникът не е намерен лично на адреса си. Дори да не се взираме в самите текстове, самата идея да се трупат политически ползи през редактиране на закон и да се насажда вражда, без оглед на конкретния случай, е пример за опасна и погрешна законодателна техника.

… и къде всъщност са парите

В същото време много по-реалният проблем на гражданските дела у нас, около който реформаторите на гражданския процес би трябвало да се обединят, продължава да съществува, и това е цената на самото гражданско правосъдие. Докато в спора между кредитор и длъжник заемането на позиция неминуемо води до дисбаланс, то високите държавни такси и пълната липса на гъвкавост при определянето им са проблем за всички – този проблем е едновременно битов, но и конституционен, защото засяга основна ценност, каквато е достъпът до правосъдие. Високите разноски спират кредитора да търси защита, а в същото време могат да натоварят длъжника до пълно разорение, без това да е адекватно на спора между страните.

У нас всичко, което може да се оцени, а това изглежда да е почти всичко, минава под ножа на свещените 4% такса върху материалния интерес (без фиксиран таван!) и тяхното задължително внасяне, преди да започне процесът. В същото време гаранции за възстановяването на разноските след края му почти липсват, освобождаването от държавна такса се допуска в много редки хипотези, а преценката за размера на таксата понякога е изключително трудна, което действа като предварителна преграда. Доказателство за значението, което разноските внезапно придобиха, е, че самият Върховен съд, вместо да се занимава с най-възвишените проблеми на правото, се произнася все повече по въпроси за разноските. Спокойно може да се каже, че едно от най-печелившите предприятия в България е гражданският съд, защото, макар и да има независим бюджет и по дефиниция да се субсидира от държавата, успява да си припечели милиони на година само от държавни такси за „публичната“ услуга, която предоставя, при това със спорно качество.

При висока съдебна такса всеки по-екзотичен иск, който би могъл да разчупи консервативната ни съдебна практика, изглежда обречен, защото рискът не си струва парите. Освен това самото доверие в съда като източник на решение по спора се подкопава, защото едно решение, което е всмукало огромен паричен ресурс, често невъзстановим, е несправедливо дори когато е правилно.

В това отношение може дори да се опрем на любимата стратегия на законодателя – оправдаването с чужд законодателен опит. Във Франция например със закон отпреди 40 години е установен принципът за безплатно правосъдие по граждански и административни дела. В най-богатите държави, като Швеция и Дания, изрично е записано, че разноските трябва да са „разумни“; в Швеция таксата по почти всички дела е 48 евро. Дори в Германия е налице база от едва 1,5 % за пресмятане на таксата, при това с предвиден таван.

Подобни сметки и паралели обаче звучат сухо и недостатъчно ударно, за да влязат в полезрението на lex manolova или някой друг с разрешение за законодателна инициатива.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia