Хуманизмът е голяма хапка

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни преседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА