Здравей, Нева,

Следя рубриката ти от самото начало. В нея виждам смисъл, който придава още един нюанс на ежедневието. Понякога намирам отговорите и съжденията ти за логични, друг път не откривам себе си в тях, което, струва ми се, е нормално.

С едни приятели открай време имаме спор дали има социално животно (човек), който хем да е умен, хем послушен. Дискусията ни бе провокирана от родителите на мой верен другар в живота, който работи в държавната администрация и веднъж подхвърли, че за да „оцелееш“ и да се „изкачиш“ в някаква си там йерархия, е необходимо да си „умен и послушен“. Та оттогава си задавам и аз въпроса как човек съхранява себе си на подобно място, където „кариерата“ изисква да си държиш езика зад зъбите повече, отколкото свободно да си изразяваш незаядливото мнение. Ако работата на теория ти харесва, но на практика изисква от теб подобни „странни дела“, граничещи с противоречие? Ако не ме лъже паметта, имаше подобна сцена в „Записки по българските въстания“, където Захари Стоянов го наричат „умен, но послушен“ – една рядка комбинация.

Поздрави!
Владислав

„… и от най-доброто дете може да излезе изпаднал скитник…“
Карл Май, „Винету“

„… не всеки, който се скита, е изгубил пътя си…“
Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените“

Здравей, Владиславе, и благодаря! Много се радвам, че следиш рубриката и че се включи в нея. Най-сладкото за мен тук е не да сме съгласни, а да си говорим с удоволствие от съвпаденията, разминаванията и всички произтичащи от тях възможности за душевно раздвижване.

Заинтригувах се от „умен, но послушен“, прерових „Записките“ на Захари Стоянов и не открих подобно словосъчетание. Междувременно обаче попаднах на „Средство да нямаш врагове“, стихотворение от същия период, в което послушанието и умът са поставени в една плоскост иронично:

„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост…

Иван Вазов се подиграва и презира: този „герой“ не спори за убеждения и единственото му правило е да кима пред по-силните… Послушанието, което споменаваш, прилича на неговото – обезличаване. А първите „непослушни“, за които се сетих – дисидентите (букв. „несъгласни“), преследвани от кривите политически режими, или незабравимия Бартълби на Мелвил с прочутото „предпочитам да не“, – ме карат да си мисля, че и аз спонтанно отчитам послушанието като проблем… Почудих се какво точно разбираме под „послушание“ и защо то ни се вижда толкова лошо, че да изключва или опорочава участието на ума.

Синонимният речник го приравнява към „сговорчивост“, „изпълнителност“ и „дисциплинираност“, от една страна, към „кротост“, „смирение“ и „скромност“, от друга, или „безропотност“, „податливост“ и „безхарактерна отстъпчивост“, от трета. А последният ред от статията за „послушен“ в тълковния речник съдържа следните три примера: „послушен ученик, послушни деца, послушно животно“… Вероятно това е обяснението: дисциплината е предимство, смирението е достойнство, но ние асоциираме послушанието с безропотното подчинение на онзи, който няма капацитет да реши сам.

Търсенето на „умен и послушен“ кара интернет да изригне тон страници на български и на руски, свързани изключително с кучета и от време на време – с бебета. Ясно, че именно послушанието като дресировка, като безкритично изпълнение на спускани „отгоре“ команди е смущаващо за зрелия човек, който иска да упражнява правото си на възглед и воля… Но то задължително ли е само това?

Преди петнайсет години учих журналистика в Мадрид. Когато завършихме теоретичния си курс, директорът на нашия „развъдник“ (40 новоизлюпени магистри) ни събра в мазето на „Ел Мундо“, където бяхме изкарали половин година в тренировки на сухо, и обяви, че заминаваме на практика. И че където и да са ни приели – в икономически или спортен вестник, в радио или телевизионен канал – ние, като редници, на всяко работно искане от шефовете си сме длъжни първо бодро да викнем „Да!“, а после да се оправяме с питане и пробване, докато не получим възможно най-добър резултат. Без „не мога“, „не знам“ и „ама как?“.

Нито веднъж като стажантка в elmundo.es, където се озовах, не бях изпратена за кафе, третирана като мебел или подложена на някое от многото дребни и едри други унижения, често срещани, когато си млад и нископоставен (плюс жена и източноевропейка в моя случай). Затова виках „тъй вярно“ и действах, а онези времена още помня с носталгия. „Звънни на някого в Москва – каза един ден шефът ми Синдо по телефона – и вземи изказване за смъртта на Ахмад Кадиров.“ Задачите много пъти се формулираха точно така – без друго уточнение, освен до колко часа колко знака да предадеш. И ние хвърчахме.

Какво искам да кажа? В една добре смазана машина обичам да съм болтче. Когато знам за какво се борим, съгласна съм с принципите на това, в което участвам, уважавам и харесвам другите впрегнати в начинанието, искам цялото да пребъде и съдействам по правилата. Отборната игра е блажено състояние и в нея несъгласията са плюс и част от всеобщото съгласие. И още: мислещият човек е удобен или не, ценен или не там, където се вземат решения. Там, където нещата са рутинни и сами вървят, „непослушанието“ граничи с безсмислица.

Послушанието е понятие, свързано с група и с йерархия: ако групата е заедно по убеждение и съзнава необходимостта от общо действие, а йерархията отразява нивото на опитност и отговорност на участниците, непослушанието би било по-скоро нелепо, по-скоро саботаж… Така де, различните работи искат различно вложение на личност и дозата, нужна за един артист, не е същата, поносима за един банков служител.

Ние имаме нещастието да сме от посттоталитарно общество, което още не е успяло да категоризира пораженията и да потърси стабилност във възстановяването на справедливостта и рязкото отграничаване от миналото. Нормално е, иска се време. Междувременно обаче на всички (дори на родените след промените, по наследство) ни е останал лошият вкус от всякакви колективности, затворническият тик личното пространство да се брани с нокти и зъби, вечното подозрение, че ако се включиш в общото, ще свършиш зле. Останал ни е импулсът за спасяване поединично, за подозрение към властта и усещането, че всяка система е непременно насилие. Може би оттам идва невъзможността да видим послушанието като достоен инструмент за сътрудничество. И усещането за непослушанието като за нещо романтично, смело…

Непокорството може да е много самовлюбено и много зелено, когато „не“-то е заради самото „не“. Има една съвсем ранна фаза на човешкото развитие, в която малките отговарят с „не“ на всичко, което се иска от тях, за да се почувстват собственици на личността си. Прокарват граници. Нещо сходно става и в пубертета, нали се сещаш: ще пушим и ще пием, защото е скучно да си „добро дете“; ще отговаряме грубо, защото са ни казали да сме любезни; ще минем през поляната с табела „Не гази тревата“, защото сме „свободни“ – всички тези криворазбрани бунтове… А истината е, че точно както „да“-то, „не“-то би трябвало да е в стабилни причинно-следствени отношения с дадените обстоятелства. Ако ще променяш или събаряш нещо, трябва да си извървял някакъв път в него, за да го разбираш и да имаш представа какво е по-добро и по-лошо…

Ние, преводачите, обичаме да повтаряме: „Зависи от контекста.“ Фраза жокер, валидна за почти всичко. Умно ли е да се подчиняваш? Глупаво е да се отговори само с „да“ или „не“. Едно време – не съм сигурна ползва ли се още тази реторична хватка, – когато допускахме грешка заради сляпо подражание на някого, възрастните ни триеха сол на главата с въпроса: „Ами ако ти кажат да скочиш през прозореца, ще скочиш ли?“ Е, зависи от контекста. Ако онзи, който ти казва да скочиш през прозореца, е пожарникар, най-вероятно точно това трябва да направиш…

Понякога чувстваш, че е по-умно да си замълчиш, но не бива, така че избираш по-глупавото и се обаждаш. Понякога едно ясно изразено мнение може да вкара средата в такъв стрес, че смисълът на изразяването да се изгуби напълно, затова да е по-ефикасно да се борави със загатвания. В баланса на онова, което имаш, онова, което искаш, и онова, което коства промяната, комбинациите са всякакви…

От време на време, когато се говори за случаи на изнасилване, се чуват коментари: а тя/той защо не се е съпротивявал(а)? Защото когато рискуваш да те убият или осакатят, подчинението може да е най-умният подход, колкото и да е противно. Когато се говори за случаи на хора, вербувани някога от Държавна сигурност, много лесно се скача в същото: а тя/той защо не е отказал(а)? Защото например системата е затиснала с агресивното си туловище цялото ти семейство и неговото съсипване или запазване зависи от способността ти да се смалиш и превиеш… Революционните жестове на отделния човек рядко са осъществими в делника, а делникът най-често е по-голям от всичкото минало и бъдеще, взети заедно.

Моето лично убеждение е, че в условия на мирна, плодотворна нормалност не би следвало да има такава професионална среда, която – за да се закрепиш в нея – иска от теб да си мълчиш, щом има какво да кажеш. Липсата на общуване води до липса на развой и до постепенно изкривяване на отношенията, включително със самите себе си. А това няма как да се съчетае с любовта към професията, струва ми се. Най-трайното справяне с тежкоподвижните системи е с мек натиск отвътре, не с крясък отвън, и послушанието в подобни обстоятелства може да е средство, което да се употребява творчески…

Харесва ми, че с твоите приятели поставяте ума и послушанието едно до друго, защото мисля, че би трябвало и двете да са избор, не даденост (умът постоянно да се подостря, подрежда и насочва чрез образование и упражнение; послушанието да се прилага и изисква, където е уместно и под контрола на будния ум). И намирам за вдъхновяващо, че на български послушанието е свързано със „слушане“. „Да слушаш!“ е чудесна препоръка към всеки, който иска да схване нещо от този свят. А най-доброто слушане е на онзи, който знае, че при нужда ще бъде чут.

Заглавна илюстрация: © Wikimedia

Енрико Мацанти (1850–1910) е първият илюстратор на Пинокио – дървеното човече, чийто нос расте при всяка лъжа и което, докато не става умно и послушно, изпада във всякакви беди. Например тази от картинката: след като Котаракът и Лисицата се опитват да му отнемат в тъмното четирите жълтици, които наивният Пинокио по тяхно внушение е тръгнал да сади в Полето на чудесата, те го обесват на един дъбов клон с надеждата монетите да изпаднат от здраво стиснатата му уста. Любопитен детайл: точно тук, в края на ХV глава и с висналия от дървото Пинокио, Карло Колоди (1826–1890) се опитва да завърши прочутия роман, който отначало се появява на бял свят като поредица от разкази в детски седмичник. Заради бурната реакция на малките читатели и техните родители, авторът дописва историята до вида, в който я познаваме в момента.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.