И лицето, и опакото

Мила Нева,

Страхувам се, че остарявам, че не съм направила нещата, които исках да направя, или не съм ги направила както трябва. Страхувам се, че може би не ме бива. Или че ме е бивало, но съм си пропиляла способностите. Като в онзи разказ на Селинджър, в който Есме пожелава на войника „да остане с непокътнати способности“. Правя нещо и поглеждам – а можеше… Или не е могло?

Страхувам се и да вложа всичко в нещата, които правя. Че така ще навредя на децата си, които искат внимание (най-естественото на света). Страхувам се, че ще жертвам нещо важно за тях заради един талант, дето може и да го няма. Че съм просто суетна. Мъчно ми е, че не мога да им осигуря елементарни неща.

Страхувам се, че когато се усмихвам, единият ъгъл на устата ми все отива надолу. Искам да бъда весела и стабилна, за да давам кураж на хората покрай мен. Дълго време го можех, какво стана? Страхувам се да не стана мрачна и огорчена бабичка.

Криво ми е, когато работата ми не получи признание, тогава мисля, че въобще не е трябвало да се хващам. А когато получи, все едно не е за мен, все едно хората го казват от учтивост или са се объркали и със следващия си ход ще ги разочаровам.

Чувствам се виновна, когато ми помагат. Като просяк се чувствам – или като бездомник, на когото му оставят подаяние, докато спи. Не понасям да ме съжаляват. Мислех, че съм силна. Че мога. Че съм сторила нещо добро. Гледам как по-добри и по-кадърни хора от мен си отиват, а направеното от тях отминава като хляб по водите. Че моето ли?

Прегръдки,
Нуша

Скъпа Нуша,

Прегръдки и от мен и благодаря за това писмо. От него ми се иска да възкликна както онзи мой приятел психолог, пред когото веднъж надълго и нашироко правих печална житейска равносметка и изливах пълното си объркване и крайното си неудовлетворение, а когато млъкнах, той каза: „Ах, колко си здрава!“

Ами да: признак на добро здраве е да се съмняваш, да негодуваш, да се луташ, да се връщаш пет стъпки назад и да не знаеш сега накъде, да се самобичуваш и периодично да се питаш „Това ли било всичко?“, и да си сигурна, че не е, без да си сигурна какво е „това“ и какво – „всичко“. Единственият проблем, който виждам тук, е, че смущаващите въпроси те връхлитат наведнъж. Защото наведнъж е проблем и при онова, което традиционно приемаме за хубаво: признак на добро здраве е да се смееш, да се храниш редовно, да спортуваш, да разговаряш с близките си… само дето, опиташ ли се да го направиш едновременно, най-малкото ще се задавиш. Бих рекла: първо виж на какво се дължи масовото активиране на безпокойствата, а после пробвай да ги атакуваш с пощипване по фланговете. Генералните житейски неуверености сякаш нямат побеждаване накуп и фронтално, да не говорим пък завинаги – опитай да ги отслабиш с партизански маневри…

Естествената ми реакция – неудържима и вероятно досадна за повечето ми събеседници – е на мига да започна да обръщам тревогите, които споделят с мен, от другата страна. Опакото винаги е интересно и рядко без значение… Щом остаряваш, значи си извадила повече късмет от хората в Мозамбик и Бурунди, чийто шанс да надхвърлят 50 години е почти нулев. Щом имаш деца, за които се вълнуваш, значи успешно си стигнала дотам, където други само копнеят да надникнат (майчинството, семейството, изгледът да се увековечиш в следващи поколения). Щом не си постоянно стабилна, значи няма опасност да се превърнеш в „много стабилен гений“. Ако си правила не съвсем както трябва нещата, които си искала… кой като теб – да прави нещата, които иска? Ако се чувстваш виновна, когато ти помагат, и смутена, когато те хвалят, то около теб има добронамерени хора, които те ценят…

Преди да си помислила (ако си още в настроение да се съмняваш в пълния набор от личните си причини, дадености и следствия), че ето, на всичкото отгоре изглежда, сякаш си неблагодарна за чудесния си живот, бързам да ти кажа, че не изглежда. Не знам какъв е животът ти, но знам, че на никого не му е постоянно лесно и прозрачно; знам, че ако нещо не върви, всичко, което върви, може да помръкне и натежи; знам, че камъчето обръща колата не по-рядко, отколкото сламката спасява удавника. От друга страна, знам също, че няма как хорът на онова, което съставлява твоята личност, да постигне красив многоглас без боботещите усти на бодливите мисли, угризенията и опасенията. И знам, че ти си диригентът на този хор. (Пиша от Латвия, където тази аналогия ми идва първа: в прибалтийските държави периодично се правят най-мащабните хорови срещи и е забележително как един води хиляди в нещо толкова благотворно…)

Всичко, което се боиш, че не се е получило, може и да не се е получило. Нищо чудно да си несъвършена простосмъртна, на която няма да кръстят улица или астероид и чиито най-добри намерения ще постелят път, по който никой не минава. Но не сме ли всички такива от космическа гледна точка? И какво от това? Ако живееш, за да се обезсмъртиш в някакъв вид паметник, не бива да забравяш, че и паметниците са смъртни. Виж, ако живееш, за да се наслаждаваш на живота, е достатъчно просто да помниш, че не си сама. Част от безпокойствата, които изреждаш, биха били огромен проблем, ако светът беше стадион, на който се състезаваме за предно място пред безпристрастно жури. Но журито е непостоянна тълпа от още по-неподготвени участници и всеки тича, скача или плува в своите обстоятелства и по твърде частен сбор от правила…

Мисля си за нещата, които плашат най-много и теб, и мен, и хората изобщо. Миналото и бъдещето са важни, доколкото с опита си от миналото захранваме представата си за малката част от бъдещето, която е под прекия ни контрол. Лошото е, че и двете лесно излизат от тази своя практична употреба и се превръщат в луксозни инструменти за самоизмъчване (луксозни, защото човек трябва да разполага с материално и душевно спокойствие, за да се върти на шишовете им… а и обективността им е илюзорна). Чуждото съжаление може да е проява на така нужната на всички ни емпатия, а може да е и подличко средство да бъдем принизени. Добре са дошли и двете: тъкмо да отсеем приятелите от имитациите и да се облекчим от баласт. Тревогата за децата (и въобще за близките хора) и готовността ни да се жертваме, за да им е по-леко, е тази, която най ме занимава.

В прогимназията ни караха да четем „Клетниците“. Единственото, което се запечата в тогавашното ми 11–12-годишно съзнание, беше майката на Козет, която, за да осигури пари за по-доброто бъдеще на детето си, не само проституира, но и продава косата и предните си зъби. Името ѝ не съм запомнила, но ваденето на зъбите – завинаги. Освен като излишна жестокост от страна на Юго и на соцобразованието, сега го виждам и като символ на жертва, при която средството опропастява целта. Как ще живее Козет с майчината си трагедия на плещите? Моето допускане е, че който желае благото на своите обични, бива да се раздава само до границата, под която спира да съществува като отделно функционираща цялост. И то не само за да опази себе си. Неотдавна научих, че като засадиш дърво, не е добре да го поливаш след първия път – за да могат корените му да се разпрострат в търсене на вода и да го закрепят право. Нещо такова и с любимите хора – винаги може и още, но дали трябва?

Що се отнася до приноса ни към всеобщото добруване, мисля, че си посочила най-добрия. „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ са думи от Еклисиаста, същата прекрасна част от Стария завет, в която се казва, че нищо не е ново под слънцето, всичко е суета и има време колкото за игра, толкова и за тъгуване. Хлябът по водите всъщност никога не отминава току-така – някой винаги се нуждае от него и възможността да го намери пуснат по течението от непознат благодетел е сред най-възхитителните неща, които прави човекът. Всичко от любезната усмивка, през изграждането на каменната чешма или написването на богата на идеи книга, или научното откритие, чак до смислено уреденото общество е хляб по водите. И не е толкова важно с какво сме успели да се включим – с троха или сто самуна, – той непременно ще стигне до някого и ще извърши чудото си.

През 1983 г. „галактическият стопаджия“ Дъглас Адамс публикува със своя приятел Джон Лойд речника The Meaning of Liff (самото „liff“ е обяснено вътре като „широко разпространен предмет или преживяване, за които още не съществува дума“). Принципът му е да вземе някой чудато звучащ топоним и с него да назове познати ситуации и чувства, останали без име досега. Така „чикаго“ е „зловонният повей, който предшества появата на подземната железница“; „мофат“ е „частта от палтото, замислена върху нея да сяда съседът ни в автобуса“; „загреб“ е „непознат, който с изненада сграбчва интимна част от телосложението ни и се преструва, че го е направил, за да не падне“; а „плевен“ е „едно повече или по-малко от изискуемия брой“.

Тръгнах да пиша за речника на Адамс и Лойд, за да ти препоръчам в премислянето на живота си да се пазиш от тяхното „соле“ – „да счупиш нещо на две, докато проверяваш дали си го залепила добре“. Но после, за да те разсея и ободря (понеже миналата година по същото време вече изредих повечето си трикове против тревожност, понеже вярвам само на мъдреците, които се смеят, и понеже мисълта ми е една скоклива коза), реших на изпроводяк да добавя още две британски вдъхновения от любимите си извори. А именно: репортажа на Джон Оливър за Далай Лама, в който незабравимо се смесват първокласна журналистика, сърдечност и хумор и се говори за превръщането на „гнева, подозрението и недоверието в търпение, търпимост и състрадание“. И края на Монти-Пайтъновия филм The Meaning of Life, в който телевизионна водеща делово прочита смисъла на живота: „Ами нищо кой знае какво. Опитайте се да бъдете мили с другите, избягвайте да ядете тлъсто, от време на време четете по някоя хубава книга, гледайте да се разхождате и се помъчете да живеете в мир и разбирателство с хора от всякакви вери и нации.“

Заглавно изображение: © Ан Фам. Защото в плетките лицето и опакото са равностойни участници в крайния резултат – толкова по-топъл, пъстър и интересен, колкото по-малко се свеним творчески да ползваме и двете.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.