Според келтите разстоянието между този свят и небесния било едва 2–3 стъпки, а на някои места така изтънявало, че сияйното отвъдно се провиждало. Ако прочетете на английски за thin places, ще видите, че хората обикновено говорят за такива, когато споделят преживявания от храмове, пеене заедно, срещи с мъдреци и какво ли още не, включително летището в Хонконг. Ситуации, в които всяко бреме пада от човека и докато времето спира да го подбутва нервно, той без усилие и вина изпитва щастие.

Исландия е прозирно място.

Светлината е бистра, категорична, в нея всичко изглежда точно очертано и някак приповдигнато. Като в илюстрация за деца. Градусите на 5 април са около нулата, но грее празнично слънце. Докато си на припек, става топло, чувстваш се зареден – в момента, в който стъпиш в сянката, мразът е такъв, че светкавично ти се изяснява метафората светлина–мрак за добро–зло.

В повечето европейски столици се предполага, че трябва да се пазиш от различен вид попълзновения. В Рейкявик се предполага, че такива няма да има. Тук може да си оставиш чантата в паркираната къде да е кола и да не се грижиш, че в най-добрия случай ще изчезне само чантата. Тук в националния театър няма гардеробиер – просто си окачваш дрехата и влизаш. Тук може да пътуваш на стоп сама. „Най-лошото, което би се случило на пияна жена, ако се връща вкъщи посред нощ в столицата, е да ѝ спрат такси и да не може да си го плати“ – записала съм си нечия реплика. Едни казват: „Исландците са добри“, други – „Исландците са наивни“, трети – „Исландците са старомодни“, четвърти – „Исландците са южняците на Севера“. Сигурно имат предвид едно и също и то е в основата на дивното чувство за мир, което витае навсякъде.

Исландия съществува. Това беше ясно по принцип, но си го повтарям с непроменена изненада всеки ден от кацането в Кеплавик до отлитането. Аха, Keflavík се произнася с п, тролът се изговаря като „тротл“, а góða nótt („лека нощ“) е горе-долу „гоуда ноухт“. О, произношенията, значенията и постоянните открития! Както каза някой, в исландския лесното е, че ударението винаги пада на първата сричка, а трудното – всичко останало. Нищо не звучи познато – телефонът е „сими“, автомобилът е „битл“, филмът е „квикминд“ („жив образ“), ехото е „бергмаул“ („планински език“). Един от най-очарователните клипове, рекламиращи национална култура, се казва „Най-трудната песен за караоке“ и – на фона на потресаващата исландска природа – прави мъчнотиите на езика привлекателни.

Името на Бьорк значи „бреза“, а една местна нисичка, тъмна разновидност на брезата е най-типичното дърво по тези иначе голи земи. На летището – цитат от Ейнар Маур Гвундмунсон: исландците обичат да се ровят в родословното си дърво, защото почти нямат дървета на острова. А когато ги има, са малко, ниски и криви. Виц: какво прави исландецът, когато се изгуби в гората? Изправя се, отупва се и се прибира.

Несметните дъги, полетът на гъските, неизтребимият сняг и стотиците беловежди дроздове – ей такова запомням началото на исландската пролет.

В Рейкявик живеят поне половината (от току-що станалите 350 000) исландски граждани. Край езерото до общината се разиграва типична майчинска сцена, само че изцяло с мъже: група татковци с колички пият кафе, бърборят и бавят бебета. (От друга страна – а друга ли е? – министър-председателят е жена: Катрин Якобсдохтир, 42-годишна филоложка от партията на ляво-зелените, майка на трима сина.) По леда патраво минават лебеди. Пиша картички, в които разправям на приятелите си колко е впечатляващо, че вулканите са под ледници, че всеки момент се очаква да изригнат я Хекла, я Катла (да, с името на змеицата от отвъдното на Астрид Линдгрен!) и че малко се надявам да е, докато съм тук, та полетът ми да се отмени и да се наложи викингите да ме спасяват.

За из път съм си взела „Легендарен атлас на исландските пътища“ на Йон Р. Хяулмарсон на италиански: в книгата авторът следва прочутото шосе № 1, което обхваща като пръстен острова, и разказва предания, свързани с всяко ново място. Положението с начесто срещаните елфи и тролове е следното: първите (наричани още „скритите люде“) са по-красиви, по-магични и по-умни от хората, а вторите са по-едри, по-грозни и по-зли. Докато елфите са способни и на добро, и на лошо, троловете са преобладаващо недобронамерени. Някой по-голям камък може да бъде я елфски дом, я нощен трол (такъв, който се е превърнал в скала, защото е дочакал сипването на зората, без да се скрие). „Трол“ се използва за „грозен“.

„Ела да видим има ли Северно сияние!“ – прекъсва разговора за музика Е. и излизаме боси в измъчената трева пред дома му, но не би. През април в столицата сиянието е вече на доизживяване, но все още се случва да се покаже. Не можеш да предвидиш кога, трае от няколко минути до няколко часа. Зелено, красиво, „понякога го чуваш как се движи в небето“, казва Е. После установявам, че не говори в поезия, а сиянието действително издавало пукот при определени условия („но само когато има и розови оттенъци“, твърди Е.).

Е. работи в службата за спешно отзоваване (112) и го питам какви са типичните неприятности, за които му звънят. Най-често припадъци и гърчове, което продължава да го изненадва, и проблеми със сърцето. Изгубени туристи, понякога изгубени телефони. Пияни: „… приятелят ми падна и си удари главата…“. Веднъж или два пъти в годината – убийства или опити. Досега, за тринайсет години на тази работа, е изродил пет бебета по телефона. Виж, с бебетата проблемите са различни – понякога при висока температура се стягат и сякаш спират да дишат, устничките им посиняват, майките пощуряват. Не е опасно, казва Е., успокоява ги, всичко минава за минути. В Исландия освен това самоубийствата са повече от катастрофите. Добре, а колко са катастрофите? Десет-петнайсет на година.

Е. свири на бас в група, която се казва „Нощните тролове“. Ако туризмът (милион посетители годишно) и риболовът са двете водещи занимания в материалния живот на острова, музиката е номер едно извън него. В музейно магазинче попадам на шест хумористични картички от млада швейцарска художничка, Карин Курцмайер – особености от исландския живот, удивителни за чужденците: от душ тече вода с мирис на развалени яйца (да, с 30 активни вулкана и къкрещата жега под земята, топлата вода и отоплението в страната са безплатни)… автомобил с гигантски колела, готов за всякакви терени… Една от картичките е разделена на четири и във всяко правоъгълниче се пъчи човек с различно облекло, а надписите отдолу гласят: „Аз съм фермер и правя музика“, „Аз съм пожарникар и правя музика“… Вярно е. Всички, с които се запознавам, пеят, свирят и/или композират без оглед на „дневната“ им професия. И ми пускат музика.

Заради Бьорк, Сигур Рос и Мум вече беше ясно, че исландците мислят необичайно и пеят като ангели, все едно в кой жанр и по коя тема. Е, намират им се още толкова чудни автори и изпълнители, че нямам друг изход, освен да спомена набързо съвсем малко от тях: Аурстидир с вековния химн на случайната гара, Калео с кавъра на легендарна песен за двама влюбени в гората, изпълнявана през 60-те от един от местните любимци за всички времена – Вилхяулмюр Вилхяулмсон… Някои пеят на английски, като Ъф Монстърс енд Мен (които са приказни), Соулей (която е извънземна) или Мугисон (който е пò американец от американците); други – на родния си език, като Самарис, Хялталин или Рьокюроу; трети – ту на единия, ту на другия, като близначките Паскал Пинон, Син Фанг или Снори Хелгасон; четвърти главно те карат да припяваш, като Оулавюр Арналдс.

Тук не е имало война, войска няма. На 30 март 1949 г. в Рейкявик протест срещу влизането на страната в НАТО се превръща в най-голямата исландска размирица за всички времена. Няколко хиляди души са на площада, полицията пуска сълзотворен газ, чупят се стъклата на парламента, 12 души се озовават в болницата с ранявания. Това е най-драматичното, което може да се посочи. Исландия никога не е била във въоръжен конфликт и дори когато е била „притежание“ на Дания; никога не са я подлагали на нещата, които войната или чуждото владичество правят на народите.

„Извинете – казвам на момчето с кафето, – искам да ви се усмихна, но лицето ми е замръзнало.“ Отговаря: „Ние на това му викаме витринно време: гледаш го през прозореца – хубаво. А навън – хапе.“

Първия от прочутите исландски пуловери виждам в миниатюра, навлечен на кученце. Иначе ги носят всички (разбираемо): те са красиви, надеждни в студ, трайни както едно време. Никога, дори в Мексико, не съм виждала толкова много чихуахуа и ми е странно как оцеляват, при положение че са едни от най-зиморничавите на света. В Рейкявик кучетата са били забранени от 1924 до 1984 година, имало ги е само по фермите… Е. ми разправя как страдал от комарите „из Европа“. По тези ширини не се вясват. Няма и хлебарки. Няма и лисици, вълци, мечки, лалугери, порове, рисове – май освен птиците нищо диво не издържа на зимата. Има едни мънички летни мушички в големи облаци, за които само съм чувала – от тяхното име („ми“) идва това на цялата великолепна, изумителна зона на езерото Миватн. Добре де, питам Е., какво ѝ е най-лошото на природата тук според тебе? Вятърът, казва, понякога е толкова силен, че ме събаря с все мотора.

Още първия ден, на двучасова обиколка из столицата, научавам основни детайли за бъдещото си финансово оцеляване и преместване в пространството – пазарувай в Бонус, яж скир, а като тръгнеш да пътуваш, избягвай автобусите, които са малко, ужасно скъпи (както всичко впрочем) и твърде бавни. Най-добре споделено пътуване – скачаш в нечия кола и плащаш част от горивото. Самферда е страницата онлайн, където може да се свържеш с пътуващи в твоята посока, а за Акурейри моментално намирам превоз в съответната група за карпулинг във Facebook. Ще ме кара 21-годишен културист, който на една снимка в социалката е гушнал чихуахуа, на друга – автомат. Изразявам съмнение пред Е. дали ще преживея четири часа в компанията му. „Не бой се – смее се, – в Исландия има едно изчезване през 70-те и това е… тук такива работи не се случват.“

Момчето се оказва безкрайно симпатично и дългият, занимателен разговор с него е поредното доказателство, че в Исландия въобще не мога да усетя разминаване между поколенията: културизмът е голямата му любов, да, състезава се намазан с фалшив шоколадов тен, за да изпъкват мускулите в убийствената светлина на прожекторите, но иначе учи, чете и работи в дом за възрастни хора. Разправя ми история за духове от първа ръка: видял в дъното на коридора отдавна покойна дама, която и до ден днешен обича да минава през определена врата в хосписа, стига да я оставиш отворена.

Акурейри е вторият по големина град в Исландия след Рейкявик – цели двайсет хиляди жители. Градските автобуси са безплатни. Водата от душа вече мирише на развалени яйца. И най-сетне виждам – от един балкон на блокче в краен квартал – Северното сияние: ветрее се като ефирен зелен воал из половината небе в нощта на 10 април. Балконът е на Мак, баск, и двамата му съквартиранти, чехите Ян и Ян. Заради тях Акурейри ми остава в главата като някакъв реален Фортитюд (ако не сте гледали сериала за малката международна общност далеч на Север, доставете си това удоволствие). Мак събирал пари две години, купил си кола, подкарал я и дошъл да живее тук. Говори смесица на английски и испански с откъслечни исландски вметки, особено „яу“ (да) и „ней“ (не). „Безработицата тук е под 2%“ – казва. Когато през 2016-та се преместил в Исландия, положението било такова: идваш и ако си готов да си запретнеш ръкавите, на втория ден си вече на работа. „Ако трябва да опиша исландците: свестни хора“. Миналата година била убита една жена и нацията преживявала нещастието с месеци. „У нас това е всеки ден и никой не отделя време дори да се трогне.“ Питам го кой ще ми отвори, като се прибера. „О, не заключваме вратата.“

Исландия е лесно обозрима географски и с почти неправдоподобна природа, която местните хора познават и обичат и която води особен вид туризъм, далеч от евтиното пиянство, пренаселените плажове и ибиските клубове по другите острови. Това добавя към усещането за сигурност.

Как да се подготвим за Исландия, преди да я посетим (или да си я живеем по-дълго, когато вече сме отпътували)? С книги. По-стари: едите на Снори Стурлусон/Снуре Стюрлюсон (с първата транскрипция, по-близка до исландската, е издаван преди десетилетия, с втората, норвежката – неотдавна) и романите на нобелиста Халдоур Лакснес. По-нови: вече споменатият Ейнар Маур Гвундмунсон и Йон Калман Стефансон. С филми: сериалът „В капан“ и награждаваните по куп фестивали „За конете и хората“ и „Овни“. Със смях. Помните ли онази карикатура с жената, която пита: „Искаш ли чай?“, мъжа, който отговаря: „Не“, и надписа „Анархия в Обединеното кралство“? Тя е част от възмутителното творчество на Хюглейкюр Дагсон – ако ви „накърти“ от красоти, посегнете към него за една пресилено безобразна картина на исландския бит и душевност. С тършуване в интернет. Яу например е великолепен сайт, чрез който, ако разполагаш с поне част от нечии координати (име/телефон/адрес), може да откриеш останалите, да пратиш есемес, да видиш карта и снимка от фасадата на мястото… Исландия е безкрайно „разписана“ онлайн и за нея се намира всякаква полезна и любопитна информация: защо „фамилиите“ на исландците са всъщност бащини имена (онова -сон или -дохтир), по колко милиметра на година се „разтяга“ островът, както и отговори на въпроси, които и през ум не са ти минавали. Аз лично препоръчвам Грейпвайн, будното списание за столични събития, но и за екскурзии, личности, навици извън Рейкявик…

Така или иначе, най-личната ми препоръка за бърза връзка с Исландия е хип-хопът. Освен че звучи страхотно и показва страната откъм ежедневието, както се полага на жанра, го прави на фон, от който ти пада шапката. Не, нямам предвид вечните мацки по гащи, които танцуват сластно зад изпълнителите – много се старах да ги открия по клиповете, но ги няма и това трябва да значи нещо. Вижте голееемия Емсие Гойти (започнете със страхотната му разходка през Рейкявик), страаашните Улвур Улвур (и забавния им поглед към местната гето култура), дииивите Йоуипе и Кроули, веселите Аухтан и още ненавършилия 19 Арон Кан (с баща турчин, майка исландка), който преди две години и нещо отвя рап сцената. Каквото и да пеят, наглед го докарват смислено и вълнуващо.

„Ела да видим има ли китове!“– казва Адалстейн в Акурейри и изскачаме на брега на фиорда, но не би. Значи следващия път. Викат му „исландският вирус“ – отидеш ли веднъж, обречен си да се върнеш.

Заглавна снимка: Изглед към центъра на Рейкявик от Хатлгримскиркя.
Всички снимки са на авторката Нева Мичева.

Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.