И да няма какво да криеш, има какво да пазиш

Който се отказва от свобода, за да се сдобие с малко сигурност, не заслужава нито едното от двете.

Бенджамин Франклин

Повечето правителства и разузнавателни служби оправдават съществуването на програмите си за следене и подслушване с простичката логическа конструкция, че „няма защо да се боиш, ако няма какво да криеш“. Иначе казано, ако не вършиш нещо нелегално, казват службите, дори и да те подслушваме незаконно или по погрешка, няма нищо да ти направим. И повечето хора се подхлъзват по това извинение.

От една страна, стои въпросът: имаме ли какво да крием? И правилният отговор не е „Да“ или „Не“, а „Няма значение!“. Той изобщо не е свързан с това дали за вас е маловажно, че още някой ще знае с кои хора общувате в интернет или по телефона или къде сте почивали през лятото. Въпросът не е в това, че вие може би не намирате тази конкретна информация за твърде скъпоценна, а че неглижирате правото си на неприкосновеност на личния ви живот, кореспонденция и лични данни (чл. 7 и чл. 8 от Хартата на основните права в ЕС).

А това пък е проблем, защото тези права са изначални и ги притежавате по подразбиране. Нещо повече – те са наднационални, над закона и преди държавата. Всъщност институциите, държавите и законите се появяват, за да пазят и гарантират правата ни. Те са социален фундамент, на който са изградени модерният свят и съвременните общества. В този смисъл те дори не са лични, а колективни и ако за мен или за вас нещо няма значение днес, същото утре може да не е така или да има огромно значение за обществото. Ако не отстояваме правата си, отвоювани с толкова страдания през човешката еволюция, кой друг да го направи?

Неглижирането на фундамента разклаща из основи целия скелет на обществата ни. „Казвайки, че нямаш какво да криеш, всъщност казваш, че не те е грижа за това право“, резюмира го кратко и ясно Сноудън преди време.

Да твърдиш, че не ти пука за правото ти на неприкосновеност, защото нямаш какво да криеш, е като да твърдиш, че не ти пука за свободата на словото, защото нямаш какво да кажеш.

Едуард Сноудън

Приемайки аргумента „нямам какво да крия“ и неглижирайки правата си, допускаме правителствата в дори иначе демократични държави да се самозабравят и техните служби да създават незаконни програми за глобално следене и подслушване, какъвто беше случаят с PRISM.

Темата има и друга страна и тя е още по-страшна – глобалното следене просто не работи, както ни се внушава. Правителствата и службите няма да престанат да ни лъжат (иска ми се тук да използвам глагола убеждават, но пък не ми се ще да заблуждавам читателите), че ако прекрачват понякога закона или ограничават правата ни, то е за някакво всеобщо добро или е част от мерките срещу тероризма.

Истината е, че повечето терористи полагат всички нужни усилия и не жалят никакви средства да се сдобият и да ползват възможно най-съвременните технологии, за да прикрият и защитят комуникациите си, така че да не бъдат лесно подслушвани и проследени. Малцина от тях са немарливи в това отношение. А тези, които не правят това, най-често са обикновените мирни граждани.

Така правителствените програми за масово следене и подслушване всъщност не са ефективни срещу терористите, но пък ни превръщат в участници в безобразен и гигантски „Биг Брадър“ с изключително неясни и съмнителни ползи и последици за обществото. В това число и риска събраната информация да изтече или да бъде открадната и използвана за манипулации и други злонамерени цели, особено извадена от един контекст и вкарана в друг.

Дайте ми шест реда, написани от ръката на най-честния човек, и ще намеря в тях за какво да го обеся.

Кардинал Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо (17-ти век)

Казано с две думи, продължават вечната битка и вечният избор между контрол и свобода. И ако не съзнаваме отговорността си да защитаваме непрекъснато свободите си, това бързо може да се обърне срещу всички ни. Защото няма да има никакво значение дали аз или вие сме били най-честните, най-принципни и най-морални хора в едно общество, които са нямали какво да крият, ако то се е саморазрушило, защото е подкопало принципите на обществения си договор.

Третата страна на проблема е, че не са само правителствата. Технологичните гиганти, които се надпреварват да ни радват с безплатни услуги, всъщност искат само едно – да им предоставим доброволно колкото може повече данни за себе си. И да не преставаме да го правим.

Замисляли ли сте се колко всъщност струват гигабайтите пространство, които се предоставят на всеки, пожелал да си направи акаунт в една или друга система? А умножени по броя на тези акаунти? Подозирате ли какви огромни разходи се правят, за да се създадат и да се поддържат работоспособни всички тези платформи, които използваме безплатно? Колко високоплатени екипи от хора стоят зад тях? Колко скъпо е тези системи да бъдат непрекъснато онлайн, когато ни потрябват, достъпни с адекватна скорост, разпределени по цялото земно кълбо, синхронизирани? И защо някой ще иска да ни подари това безплатно в един свят, в който печалбата е ключова за всеки бизнес?

Отговорът е повече от очевиден и няма нищо общо с филантропията – просто бизнес моделът му е да продава данни, а не услуги. Нашите данни. А услугите са страхотни, безплатни и привлекателни именно защото тяхната цел е да извлекат повече данни, които да бъдат обработвани и продавани. Или ползвани за директен маркетинг.

Google например отдавна не е просто търсачка, нито е в бизнеса със смартфони. Google е най-голямата рекламна компания в света и за да насочва правилно рекламата и да продава повече и повече от нея, има нужда от нашите данни, от нашата поща, която да минава през нейните сървъри и да се съхранява там; и от повече и повече телефони (не непременно само Android), които ползват нейните услуги, за да споделят хората повече данни за себе си чрез тях.

Затова днешният съвет на „Тоест“ е:

Никога не предпочитайте безплатна услуга, особено ако ви предлага да съхранява вашите данни. Вместо нея изберете според възможностите си разумен платен аналог, за да има причина да вярвате, че вие сте клиентът, а не стоката.

Например вместо Gmail може да се спрете на съвсем достъпната услуга Proton, която е базирана в Швейцария (т.е. е под европейска юрисдикция). Има много удобен и приятен уеб интерфейс и чудесно мобилно приложение, предлага добро ниво на сигурност и криптиране на информацията ви от край до край.

Запомнете това, защото ще говорим подробно за тази концепция в някои от следващите ни материали, но сега накратко: това означава, че вашата поща е криптирана, докато пътува от браузъра ви или мобилното приложение до сървърите на Proton, съхранява се там също криптирана и пристига криптирана до получателя си, ако и той ползва Proton (но дори да не ползва, пак може да изпращате криптирана поща по доста интересен начин). Криптиране от край до край (end-to-end encryption) означава, че и самите Proton не могат да четат вашата поща.

Не забравяйте, че пазейки своите права и данни, защитавате и неприкосновеността на тези, с които общувате. А битката за повече свобода и по-малко контрол е една от най-важните битки на настоящето и вероятно ще е още по-важна в бъдещето.

„Тоест“ няма никаква обвързаност с Proton, нито печели нещо от това, че ви препоръчва услугата.

Всичко от рубриката „Аз, киборгът“