Има ли право Палестина на литература?

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха срещу това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub. 

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, отразяваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както вляво, така и вдясно на политическия спектър.

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови. Както казва Милан Кундера:

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.

* Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.