Нева, здравейте!

Прекрасно е, че сте създали такова пространство и че възкресявате нещо, което умира тихо, деликатно, но и безцеремонно пред очите ни – изкуството на центрирания разговор-съобщение, на насоченото слово и кондензирания в мълчание разговор.

Какво имам предвид? Мисля, че писането на писма е особен вид „упражнение“, един диалог от дълги монолози, който се оплита около, но и стъпва здраво върху мълчаливите пространства на изчакване, които пристигането на отговора издълбава и пълни. Тъй като не мога да се похваля с това, че докато растях, имах възможността да живея в среда, която да подхранва такова общуване, не крия, че то стои по някакъв начин отдалечено, колкото и пъти да съм опитвал да го внедря в живота си. Като онези специфични културни наслоявания, които се изграждат дълго и отрано (свиренето на пиано, примерно) и които, добавени по-късно, винаги стоят някак пришито.

Та се замислих от какво сме лишени чрез загубата на писмата, чрез инстантизирането на опосредстваното общуване, чрез възможността разговорът, съвсем като истински, да се разклонява и да прескача от тема на тема, като така обаче предполага доста по-голямо усилие, за да задълбае в нещо съществено. Не знам Вие как живеете в тази нова комуникативна среда; честно казано, не знам и ние, които на практика сме израснали в нея, как и докъде ще продължаваме напред.

ИN

Здравейте, ИN, драго ми е да говорим за това!

Много обичам писмата и картичките, марките, печатите и пощенските кодове, гишетата, кутиите и пощальоните с техните чанти, мастилените петна от първите думи, които остават по малкото пръстче и с изместването на пишещата ръка вдясно се отпечатват многократно нататък. Всъщност едно от нещата, които са ми най-любими във физическата кореспонденция, е именно физическото присъствие на събеседника. Хартията пренася не само характера му чрез почерка, подписа и евентуалните грешки, поправки и украси (рисунчици, мацнати с червило целувки), но и миризмата на дома му и на изминатия път, беглите дири от съпровождащи кафета или сълзи, даже ДНК-то (сериозно, човек може да остави за идните поколения повече информация за себе си в слюнката под близната марка, отколкото с участието си в обществения живот).

Физически осезаемо за мен е и вложеното време: за да напишеш на ръка, се налага да мериш думите си по-прецизно, тоест по-бавно, и да изпълниш цял ритуал от избора на лист и средство за писане до отнасянето на резултата в пощата и очакването на отговор. Много ми харесва това, което казвате за здравото стъпване върху мълчаливите пространства – всъщност точно заради него приемам писмовното общуване не за двуглас от дълги монолози, а за разсрочен, но особено валиден диалог.

Разликата е, струва ми се, във важността на събеседниците един за друг: ако е голяма, и най-бавното и опосредствано общуване е ефикасен диалог; ако не е, и най-бързият, очи в очи разговор е сбор от къси монолози.

Обичам адресите и тефтерчетата с адреси, възможността да бъда получател на различни места, които после да си спомням тъкмо защото някой е събрал завинаги моето име и името на чуждия град на гърба на картичка. Радва ме пространството на доверие между мен и останалите, което включва предаването от ръка на ръка между непознати на къс от моя живот – тъй широко споделена интимност. Вълнува ме възможността да пъхна писмо в книга, да я сложа в библиотеката и да го „получа“ отново случайно, след години. Или да го получи някой друг. Вълнува ме и възможността да го накъсам на ситно, да подскачам по него, да го изхвърля с драматичен жест през балкона или да го изгоря…

С по-бързата комуникация, която сама по себе си е нещо великолепно и спасително, кореспонденциите донякъде изгубиха вкуса си на лично преживяване – сега активните познанства лесно стават в пъти повече, отколкото преди, както и пасивните начини за убиване на времето в излишно бъбрене. Най-любопитното за мен в този процес е, че по-бързото работи повече със заготовки и по-малко с импровизация (а тя уж е рожба на светкавичната спонтанност, не на мудното обмисляне). Отдавам го именно на отпадането на физическия, свръхличния елемент: колкото по-стилизирано и автоматично – толкова по-стерилизирано и неангажиращо.

Съмнявам се, че имейлът или чатовете ще произведат велики епистоларни четива (няма виртуални ракли и тавани, където някой изведнъж да попадне на дългото общуване между Х и Y, да се вдъхнови и да го публикува) или нещо щураво и чудесно като мейл-арта… Миналата година покрай един превод четох повечко за Борн и Айнщайн; тази година за Панаира на книгата съм си записала специално да се снабдя с тяхната кореспонденция. Е, днешните големи умове надали някой ще ги чете така след години: оттук нататък наяве ще излизат само преднамерените изявления за пред публика, а частното ще си остава строго обособено и няма да бъде „подслушвано“ от благодарното недискретно човечество (което може би е правилно, но все пак е жалко).

От друга страна, така е то, както казва Кърт Вонегът. Когато бях на 13, писмата на майка ми и на брат ми правеха живота поносим в една далечна сибирска болница (но щях да съм много по-радостна, ако можехме да се „скайпваме“ и да си пращаме смешни гласови съобщения в WhatsApp). Когато бях на 16, си пишех на италиански с „непознато другарче“ от Бразилия (и да, беше хубаво, но щеше да е още по-хубаво да мога да уча езика и от филми, песни и речници онлайн, а не да влизам в епични битки за всяка трошица знание). Когато бях на 21 и всички емигрираха извън България или дълбоко в себе си, моят приятел замина за Щатите: открих, че на един от телефоните на Коневръза (ъгъла на СУ пред пешеходната пътека, която отвежда към Художествената академия) предплатената ми телефонна карта не свършва.

Бях щастлива, но щях да съм много по-щастлива, ако можех да не се гърча от мъка на публично място и ако не бях научила по трудния начин, че с развален телефон и писма през ден (които пристигат след месец и получават отговор след два) връзка не става.

Съгласна съм, че неизградените навици стоят някак пришито, претенциозно, когато човек реши да си ги завъди без корен. От друга страна (това искам да ми го пише на надгробната плоча – такава утешителна вратичка е от друга страна), животът е веднъж, кратък е и ако на човек му се прище нещо невинно, което има шанс да сбъдне, непременно трябва да опита. Истината е, че кръгът от хора, с които си пращаме картички, се разширява през последните години, нищо че сме свързани по всички други канали и повечето не ги мотивира нито навик, нито носталгия. Тук вече няма необходимост, а избор на начин, което ми допада много повече от миналото без алтернативи. Така де, реактивните самолети не са отменили удоволствието от разходките в парка или катеренето на планини, просто са съкратили друг вид дистанции.

Често, като пращам картички вкъщи, татко казва, че нищо не ми разбира (почерка си и аз едва разчитам), но много се радва. За нещо такова ми е надеждата в тази рубрика: отговори на важните въпроси нямам, но имам желание и време да се спрем, за да помислим заедно, да си обърнем внимание, да видим колко от частните прозрения или съмнения са всъщност общи. Освен това вярвам, че когато разговаряме спокойно за неща отвъд шума на ежедневието, се осъществяваме като хора. Ако ще нищо да не разберем накрая – поне да сме се порадвали.

„Най-хубавите сълзи са тези, които ни правят по-добри, и тези, които не се отдалечават твърде много от смеха“, казва Роберто Боланьо в своя рецензия, в която предупреждава, че „Чаринг Крос Роуд 84“ ще ни разплаче. Става дума за едно тънко книжле от 1971-ва, в което е събрана 20-годишната кореспонденция между Хелейн Ханф, заклета любителка на четенето от Ню Йорк, и Франк Доуъл, управител на лондонската книжарница „Маркс & Ко“. Всичко започва с една поръчка от Хелейн и се развива в дългогодишна беседа между нея, от една страна, и книжаря, семейството и служителките му, от друга – чак до смъртта на Франк през 1969-та. Отначало сдържано любезни и делови, двете страни постепенно започват да добавят въпроси, детайли от живота си и други прояви на приятелство. Хелейн изпраща колети с храна, насъщни за следвоенна Великобритания, лондончаните ѝ отвръщат с подбрани с вкус и топлота подаръци… След публикуването на книгата около нея се формира малък култ от ценители на литературата, писмата и родствата по избор, следват пиеса, филм с Ан Банкрофт и Антъни Хопкинс, преводи, преиздания, нови поколения от почитатели (непременно вижте коментарите в Goodreads, чуйте и трогателния прочит на цялата кореспонденция на два гласа в една съвременна сиатълска библиотека…).

Излишно е да казвам, че мен ме разплака още рецензията и че веднага се снабдих с книгата. Друго исках да добавя за довиждане. Формите за мигновена връзка ни освободиха от тегавата част на общуването. Което ни най-малко не значи, че с нея е задължително да си отиде и човечната, чаровната му страна… Миналата година трябваше да пътувам с ферибот от Стокхолм до Рига. Докато си резервирах мястото, нещо не разбрах, така че писах до компанията за разяснение. Отговори ми служител, който не просто ме осветли търпеливо в два имейла, но и отговори с чувство за хумор на някаква моя шега, пожела нещо хубаво за довиждане, не помня подробностите, помня доброто чувство. Към моя имейл с последни благодарности закачих една от снимките, които току-що бях свалила от фотоапарата си: разногледо яренце, което, снимано отблизо, сякаш се смее. (Знам, не е нормално, но както споменах – всичко невинно, което ми се прави, гледам да правя, докато може.) На следващия ден получих отговор: „Към вашата резервация – гласеше той – е добавен безплатен обяд на ферибота.“

И ето как един непознат човек, вдъхновен от една непозната коза, не просто сподели малко време и симпатия с мен, но и ми доказа, че безплатен обяд има.

Важното, струва ми се, е не толкова как и докъде ще продължим напред в определени неща, а с кого. За доброто общуване (тоест живеене, обичане, работене) начините са вторични. Първо трябват подходящи партньори.

Поздрав най-сърдечен,
Ваш приятел вечен

Снимки: © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.