Инфраструктурата на съвременния танц

В различните сфери на изкуствата в България често има дефицити, към които артистичните общности се опитват да привлекат внимание. Това води до разнообразни нива на успехи или неуспехи.

За съвременния танц в България онова „отсъстващо“, за което все става дума от отчайващо много години, може да се обобщи в един център за съвременен танц и пърформанс. Това най-общо би означавало голямо пространство, което има собствена програма от спектакли, добре обезпечено е технически, дава възможност за репетиции, в него се провеждат уъркшопове и има резидентски програми, занимава се с копродуцентска, образователна, изследователска и архивна дейност, има собствен мениджърски, комуникационен и технически екип. Накратко казано – място, което приобщава и средата, и публиката. То няма да върне инвестицията или поне би отнело десетилетия, защото не би могло да съществува в пазарни условия.

В София историята на наличните пространства, съвсем сбито, би изглеждала по следния начин.

Години наред компенсаторна и приютяваща роля за съвременния танц имаше Центърът за култура и дебат „Червената къща“. Derida Dance Center възникна като независимо място, в което бяха представяни спектакли и се провеждаха обучителни програми. През 2019 г. екипът му създаде сценично пространство, където изцяло пренесе дейността си. В момента в месечната му програма има танцови спектакли, продуцирани от Derida, но и различни гостуващи събития на независим творци.

През 2015 г. започна работа „ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс“. То играе много съществена роля за видимостта на сцената през последните години, тъй като е репертоарно, тоест в него регулярно се играят български спектакли. Редовно има представяния на работата на чуждестранни хореографи и изпълнители и се провеждат много уъркшопове. От няколко години малката Галерия „Етюд“ има собствена програма от събития в сферата на танца и пърформанса. Все повече пърформативни опити и представления могат да се видят и в доста суровото пространство на Националния студентски дом.

През последните седем години културни организации, артисти и културни мениджъри положиха доста усилия, за да се създаде Центърът за съвременни изкуства „Топлоцентралата“. Неговото откриване е планирано за втората половина на септември тази година. Според идейния проект „Топлоцентралата“ ще е изградена от всички изброени елементи в началото на този текст. Единствената разлика е, че дейностите в Центъра няма да са насочени само към съвременния танц и пърформанс, а ще имат много по-широк обхват от съвременни форми, жанрове и практики в различните изкуства.

Пространствата за съвременен танц са всъщност инфраструктурата.

Описанието е на румънската хореографка и кинематографка Симона Дяконеску, която гостува на 14-тото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ със своя спектакъл „Танцови маниаци“. Впрочем фестивалите винаги са добър гид за наличните и възможните пространства за това изкуство във всеки град и често дават ясна моментна снимка на тази инфраструктура. Представлението на Симона е продукция на Националния център за танц в Букурещ (НЦТБ), който през последната пандемична година успява да подпомогне създаването на 10 нови спектакъла, в които среща опитни хореографи с млади танцьори.

Българският хореограф Вили Прагер е един от поканените в Академията за танц и пърформанс на НЦТБ. „Целта на този проект беше, когато танцьорите завършат образователната програма, да получат съвсем реален професионален ангажимент, който освен това е заплатен. Бяха поканени няколко хореографи, които избраха с кого искат да работят. За танцьорите това не е дипломен спектакъл, а нещо като първи стъпки в професионалния живот“, разказва Вили. Спектакълът, който той създава, носи заглавието „По-малкото може да е повече, но понякога си е просто нищо“ и също е част от програмата на „Антистатик“. Вили е също така съосновател на фестивала заедно с Ива Свещарова и Стефан Щерев.

Двете представления дават добър повод да се поговори за сцените и възможностите в Румъния, за които тук малко хора знаят достатъчно, а също и за 20-годишния опит на институция като НЦТБ. В България неговият близък модел се създава едва сега. Освен Симона Дяконеску и Вили Прагер, в разговора участват и Кармен Коцофана, която е хореографка и е сред създатели на НЦТБ и ръководителка на неговия продукционен департамент, както и младият танцьор Адриан Попица, избран да играе и в двете представления.

Каква е причината тазгодишният „Антистатик“ да постави специален акцент върху Националния център за танц в Букурещ?

Вили Прагер: Обикновено за пример се дават държави, които боравят с големи бюджети в сферата на културата – като Франция и Германия. Но ето този център е в Букурещ, на по-малко от 400 км оттук. Ние от години се борим за „Топлоцентралата“, която да събере всички изкуства. А тук става дума за специализирано място за съвременен танц и мисля, че това рефлектира страшно много върху създаващото се в Румъния. Близо 10 години Центърът се помещаваше в Националния театър в Букурещ. След реновирането на театъра НЦТБ се премести. В момента обаче се ремонтира една голяма сграда на Румънската комунистическа партия, която се намира точно срещу Националния театър, и тя ще бъде предоставена на Центъра за танц. Това е държавна институция конкретно за съвременен танц и според мен е нещо много специално, защото е нужна и политическа воля това място да съществува.

Симона Дяконеску: Поколението преди моето е това, което всъщност основа Националния център за танц. Важно е да се каже, че тази институция е създадена от артисти и продължава да бъде управлявана от доста от тях. Това я прави различна от Националния театър или от други театри, в които работя понякога – в НЦТБ има съвсем друга атмосфера. Той е държавна институция, но носи усещането за независимост.

Как бихте определили неговото значение за развитието на съвременния танц и пърформанс в Румъния?

Адриан Попица: Това е лесно – докато имаш място, където всички важни съвременни хореографи се срещат, обменят идеи и творят, очевидно имаш институция от жизненоважно значение за сферата на съвременния танц. Защото едно е да знаеш за тенденциите и развитието на танца и съвсем друго е да ги живееш.

Кармен Коцофана: Центърът насърчава изследвания и експерименти в практиката и теорията на съвременното изкуство. Програмите и проектите всъщност дават възможност да се срещнат артисти, журналисти, писатели и творци от различни сфери и с различен работен опит. Гостите на НЦТБ участват в репетиции, уъркшопове, курсове и представления, могат да наблюдават творческия процес в най-уязвимите му фази. Така Центърът става платформа за дебати, които заличават границите между визуални артисти, хореографи, музиканти, писатели и теоретици от различни среди.

През 2018 г. НЦТБ създаде Училище за изпълнителски изкуства за деца – това беше първата програма за обучение и творческо образование в съвременен танц и изпълнителски изкуства. Също тогава НЦТБ даде началото и на Академията за танц и пърформанс, единствената интензивна обучителна програма за млади танцьори и изпълнители в Румъния.

Вили Прагер: През първите десет години на Националния център за танц (създаден през 2004 г. – б.р.), ако в чужбина се говореше за Източна Европа и за съвременен танц, винаги на фокус беше Румъния. Това, разбира се, размести пластовете на сцената в Букурещ. В момента там има още три пространства, които са частни и независими. Просто появата на този Център доведе до алтернативи, тъй като той е държавен и се превръща в институция, а има хора, които, естествено, не са съгласни с различни аспекти и започват да създават алтернативи. Говорим за много крачки напред, които в България не са извървени въобще.

Симона Дяконеску: Независимият хореографски център Linotip е друго (много красиво) място за съвременен танц в Букурещ. То е изцяло ръководено от артисти и е много, много свободно по отношение на финансирането. Те почти не получават финансиране, издържат се от курсове за професионалисти и аматьори. Преди бяха артистична група, после създадоха пространство, в което основно представят своята работа и канят други хора да работят с танцьорите. Има също така и WASP (Working Art Space and Production), ръководено от Андреа Капитанеску. Екипът е част и от културна организация, която създава Explore Festival (преди е бил Explore Dance). Миналата година на проектен принцип стартира и пространство за хореографско развитие Areal. Правят го четири организации и се намира съвсем в центъра на града. То не е място за представления, а е повече като пространство за репетиции и създаване на даден проект. Всички те, включително НЦТБ, са малки и не са финансирани достатъчно. Все пак мисля, че румънската сцена остава силна и че в момента преоткриваме кои сме.

Кои са най-важните дейности на НЦТБ в момента?

Симона Дяконеску: Мисля, че това е желанието да се инвестира в образование и в новото поколение хореографи и танцьори. НЦТБ наистина успява в това. Срещат участниците си с по-млади учители, с учители извън Румъния, оставят ги да се „изцапат“ малко и не им казват какво да мислят. Направиха това, което казаха, че ще направят, и то в година, която беше страшно трудна. В нея те успяха да продуцират 10 представления. Струва ми се, че това е нещо, което поизлекува средата, защото толкова много хореографи работеха.

Кармен Коцофана: В последната година, заради пандемичната ситуация, всички проекти бяха замразени и фокусът се измести изцяло в подкрепата на независимите артисти чрез представяне на работата им онлайн и финансиране на бъдещи проекти. Създадохме програмата Dance me to the End of… (exercises, distances, proximities). През нея се насочихме към идеята да представим и дискутираме с публиката някои от работите от близката история на румънския съвременен танц, които предлагат различни подходи, перспективи и дискурси, нови хореографски практики и форми.

И накрая, какво е мечтаното пространство за танц?

Симона Дяконеску: О, аз наистина знам, мислила съм за това. То се намира някъде в планината, много далеч от града, и е суперекологично. Има студио, в което може да се репетира, и много голямо отворено пространство. Ако го създавам аз, бих го направила за тази междинна фаза, в която репетираш и имаш нужда от време; в която е важно да се почувстваш спокоен. Много бих искала да мога да предложа това, да предложа нещо, което ми липсва. На такова място артистите биха имали време да се свържат с другите, със себе си и да подлагат работата си на съмнение. Това въображаемо пространство ще елиминира сроковете, в които след три седмици трябва да направиш нещо и не можеш да си позволиш грешки. В момента е много трудно да се провалиш. Имаш малко време, малко пари и трябва да направиш нещо добро, защото следващия път може да не получиш средства. А добрата работа често е резултат от постоянни провали.

С представленията „По-малкото може да е повече, но понякога си е просто нищо“ (5 юни, 19:30, сцена „Дерида“) и „Танцови маниаци“ (6 юни, 19:00, „ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс“) ще приключи ХIV Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс.

Заглавна снимка: Кадър от „Танцови маниаци“ © Andrei Dudea / CNDB