Искай

Здравей, Нева,

Винаги съм смятала, че лично за мен важи правилото да бъда доволна от това, което имам, а не да искам много. Пиша „лично за мен“, защото за всеки друг човек на тази земя истината може да е различна.

В професионалния си път съм си поставяла „цели“, които по-скоро бяха списъци със задачи за вършене и които естествено преливаха в резултати. Но и до днес ми е малко непонятно защо трябва да описвам всяко свое желание конкретно и точно, ако може на лист хартия, който да сложа на специално място…

Някои хора ще кажат: ти имаш проблем с получаването (семейно обуславяне, християнски ценности и т.н.). Тогава се питам как на моите невръстни 5 години в детската градина карах родителите ми да ме водят по-рано, за да мога да покарам общото трикрако колело, защото през останалото време то бе обсебено от другите?

Въпросът ми е: коя е твоята истина – трябва ли да искаме, или да сме доволни от това, което имаме?

Сърдечни поздрави,
Соня

Здравей, скъпа Соня,

Чета писмото ти и наум ти задавам въпроси – същите впрочем, които често задавам и на себе си. Дали всичко извън това, което имаме, е непременно „много“? Ами ако имаме не онова, което ни е нужно, и чувството за непълнота е закономерна реакция, каквато е гладът за тялото? И защо да е по принцип лошо да искаме много или поне повече? Ако е редно да се задоволяваме с даденостите, то кой по-точно набор от дадености да приемем за окончателен и да не мърдаме от него: този при раждането, този при встъпването в зрелостта, този при постигането на определен житейски баланс? Кой обаче залага даденостите, ако не ние чрез нашите желания – природата ли? Или семейството, обществото, времената, потребностите? Какво въобще значи да искаме – да се опитваме да си „присвоим“ едно или друго от този свят или да избираме по свой вкус посоката си през него? А не е ли именно поредицата от подобни опити в основата на всяка дефиниция за „личност“ или за „живот“? И още: задължително ли е искането да е вземане? Нима онези, които дават най-много, го правят неволно?

Чета за детската градина и колелото и си мисля колко мъдро дете си била. Защо да се боричкаш за нещо, страстта по което можеш да удовлетвориш с малко кривване от рутината? Защо въобще да се боричкаш за каквото и да било? Да, отстрани мъдрият човек може да изглежда точно толкова отстъпчив, колкото безволевия, но вътре в първия е мир, а във втория – по-скоро огорчение. Да не говорим че първият не се вълнува особено как изглежда отстрани, за разлика от втория.

Чета за професионалния ти път като върволица от задачи и резултати и ми се струва, че там, където повечето на твое място биха били горди, долавям известно недоволство. И малко неудобство, даже вина в самата мисъл да изявиш каквото и да било желание, без да имаш стройна система от защитими публично аргументи в негова полза. Същевременно обаче сякаш виждам и леко негодувание от обратното – че си длъжна да се оправдаваш за желанията си. Но длъжна ли си действително? И къде е речено, че разумът трябва да огрее и най-скритото кътче на сърцето ти, за да не остане там нито един смътен, интуитивен стремеж – всичко да е подредено и лъснато, описано с членоразделни думи и закачено на дъската за задачите? „Всякой, който иска, получава, и който търси, намира“, казва Христос според евангелиста Матей. На мен искането ми се струва напълно в съгласие с християнските ценности…

Онзи ден си говорихме с приятелка художничка. Аз се опитвах да я убедя, че огромна част от вината, която изпитва, е въпрос на превратно тълкуване; че няма добра причина да се нагърбва с нея. Тя възрази, че в покой не успява да рисува, че именно вината ѝ създава понятно чувство за дисбаланс, което отключва порив към цялост – и от този порив извира цялата ѝ съзидателност. Предположих, че ако иска да е нецяла по трудния начин, може да го направи през емпатията – достатъчно е да се огледа за страданието наоколо и ще си гарантира дисбаланс за десетилетия творчество. Тя обаче си държеше на вината и като се замислих, сякаш ми просветна защо. Вината ти дава шанс за две важни убедености: че има добро и зло (а не само белия шум на Вселената) и че си в състояние да сбъркаш, тоест да вземеш погрешно решение, тоест да имаш самостоятелен избор. Затова бих ти казала: ако се чувстваш виновна да получаваш, не спирай да искаш, а прегърни вината си.

И като казахме „неволно“, „безволев“, „недоволство“ – в речника срещу думата „воля“, от която и трите са производни, пише така: „една от основните психически способности на човека съзнателно да управлява поведението си и да насочва постъпките си в съответствие с предварително поставена цел“. Но пише също и „желание“, и „свобода“. А у балканските ни съседи во̀ленето си е направо обичане… Харесва ми начинът, по който езикът е скачил тези идеи – да искаш, да си свободен, да си господар на действията си. Харесва ми, че на български самото бъдеще се асоциира с искането – частичката „ще“ идва от същото „ща“, което сме запазили в „ща – не ща“, „не щеш ли“ и „щение“. А що се отнася до миналото: ако хората през годините не бяха искали неща и не бяха предефинирали правата си (какво е правото, ако не допустимо искане?), нямаше ли да сме още в пещерите?

Мен ако питаш, искай.

Искането е здраве. Един от базовите признаци на депресията е, че ти се отщява – да планираш, да участваш, да се движиш. Едно от най-нужните умения, които усвоява човек при порастването си, е да отсява както според разбиранията си, така и според пристрастията: това – да, това – не. (Чувала ли си чудесната история за Стоян Михайловски – как връщал светските покани на големците, с които не му се дружало, с надраскано отгоре „не щъ“?). Целият социален свят, умалено копие от който разнасяме в главите си, е изтъкан от желания (от предпочитания до амбиции, от простото заговаряне на другия до избора ни на дреха или основаването на фирма) и толкова по-добре за теб, ако в личното ти пространство те са твои, а не заимствани. За да можеш да искаш от себе си или от другите, трябва да знаеш кой си и кои са, да виждаш границите помежду ви, а не да ги измисляш според конюнктурата или страховете си. Това знание ти е нужно, за да съществуваш удовлетворително и да не вредиш непоправимо.

Искането е общуване. L‘erba voglio non cresce neanche nel giardino del re („Билката искам не расте дори в градината на царя“), казват италианците на децата си, за да ги научат, че с „искам“ не се борави като със сабя. Култивираното искане е съществена част от активната ни връзка с хората. Определя ни не само какво искаме, но и от кого, и как. Смислените изисквания помежду ни са повод за радост, особено ако са големи. За какво ти е да те избере непридирчивият или да те цени невзискателният? От близките си искаме повече време, сили, внимание, топлота, доверие, отколкото от останалите, а понякога дори чудеса, и в това няма нищо смущаващо – ако не от тях, от кого? Ако не така, как добива облик близостта? От друга страна, как хората приемат или отказват да направят нещо за нас, е безкрайно показателно за техните личности и нашите отношения – ако не ги „безпокоим“ с искания, ще пропуснем ценна информация.

Искането е възможно. Вървим веднъж през Барселона с Жорди Галсеран, моя любим драматург, и аз му казвам размечтано: „Ееех, има такава и такава постановка в Националния театър на Каталуния, много ми се гледа, ама няма да стане, защото банкрутирах от култура.“ Жорди мигва два пъти, вади телефона си, набира номера на директора на театъра (негов приятел и също „мой“ автор) и отсича: „Ей сега ще поискаме пропуск.“ Аз се изчервявам, почвам да ръкомахам да затвори и шепна: „Недей, не ми е удобно, не ми е удобно.“ Тогава той произнася с патоса на проповедник нещо, което до ден днешен отзвучава в ума ми: „Наше е правото да искаме, тяхно е правото да ни откажат.“

Искай – и ще ти се даде, Соня. Давай – и ще ти се поиска. Ако днес не ти провърви, утре ще се получи – да става този житейски обмен, да хвърчат тези енергии, да се чуват гласовете ни. Защото времето е малко и неизбежно претъпкано с пазаруване, рапортуване, закъснения, недоразумения, забавяния, разминавания, скъсани чорапи, самотни равносметки и спане, от което спомен няма.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.