Истории на върха на налъма

Колко ангела или дявола – пита упоритото клише – се събират на върха на една игла? Винаги съм гледал с подозрение на този представян за средновековен философски казус. Най-малкото заради употребата му в пейоративен контекст. Служи за илюстрация на безполезната казуистика, с която се занимават католическите схоластици. Но откъде идва въпросното клише, не е съвсем сигурно. Сигурно е, че помня как в „Сума на теологията“ на Тома от Аквино се обсъжда въпросът дали може няколко ангела да бъдат по едно и също време на едно и също място. Отговорът е „не“. А защо това е така, може да проверите в оригиналното съчинение, което го има и на български. Апропо,

колко истории могат да се съберат на върха на един налъм?

Тук отговорът ще следва златните корпоративни практики, според които при разглеждането на етични казуси често избираш между „да“, „не“ и „зависи“. Тук зависи колко си кръстосвал ориенталската география и история. И също какво точно разбираш под „налъми“. 

Една от бабите ми имаше. Държеше ги на входа на банята. Грубовати чамови дъски, изрязани в приблизителната форма на стъпало. Каишката им беше гумена лента, прикована с пирони. Веднъж ги пробвах и щях да се пребия, защото бяха неудобни, твърди и се пързаляха по плочките на външната баня, в която греехме вода в бойлер на дърва. Като говорим за пребиване, тогавашните ми съученици в местното училище имаха друга история със своите баби. Носеше се мълвата, че голямата дървена лъжица за готвене, точилката и налъмът са измежду основните възпитателни средства за „набиване на акъл“, ако трябва да се позова на една крилата фраза на бившия ни премиер Бойко Борисов. 

А универсалният характер на този културен и етнографски артефакт се доказва и от бегъл поглед към етимологията на самата дума. Ако проверим в речника на българския език, взели сме налъма от турски. Там му викат „налън“ (nalın). Само че в османотурския думата е преминала от арабския чрез интересна трансформация. На арабски в единствено число е на‘л. Тази обърната запетайка е срещащата се в семитските езици фонема, изписвана с буквата ‘айн. Звучи много особено, веднага се разпознава – едно такова жвакащо и задавено, придава характерна мелодика на арабския език. Та на арабски думата може да значи много и различаващи се от едно от друго неща. Налъм. Сандал. Папук. Патък. Чехъл. Джапанка, ако трябва да използваме един културен анахронизъм. В тези си значения се конкурира и с друг термин – шибшиб, който обаче подслонява в себе си и значението на „пантоф“ за къщна употреба, подобно на хуфф – по-затворена обувка от сандала и налъма, но по-отворена от познатите ни обувки. А на‘л може да обозначава даже и подкова, оттук и на български са дошли налчета впрочем. Но като цяло говорим по-скоро за отворен тип обувки. Не толкова за „галош“ и „цървул“, колкото за „сандал“. А за затворена обувка в арабския език има друга дума – хиза’. 

Налъмът обаче е вездесъщ. Множественото число е ни‘ал. Само че се използва рядко и за това си има причина. Все още не е ясно колко истории се събират на върха им, но обикновено побират по едно ходило в налъм. А ходилата, съгласете се, обикновено вървят по две на човек. За целта много удобно семитските езици имат двойствено число. Тези граматични форми все още се използват, макар и предимно във високата, книжовна, „най-чиста“ (фусха) форма на езика. Но налъмите също вървят по два, както и ходилата. Затова и в двойствено число са на‘лан. В родителен и винителен падеж, тоест в най-често срещаната форма на имената в арабския език, са на‘лайн. Разговорно в потока на речта понякога зазвучава като на‘лин. Оттук до турското налън и нашенското налъм има… само един налъм разстояние, нали? 

Оказва се, значи, че селските ни баби не се отличават с особена изобретателност. По-скоро залагат на консервативни, прости и изпитани в исторически план решения. Ако трябва да употребя дума, която съм научил от баба ми, „на̀ръчен“ инструмент за наказание и битово насилие си пада налъмът, и то още от стари времена. Много преди провинциалната реалност на късния социализъм, в която е минало детството ми. Да се присетим например за сборника с приказки, стигнал до нас под заглавието „Хиляда и една нощ“. Всички разпознават книгата, а някои български читатели имат досег с нея и през превода от арабския оригинал, а не с предходните преразкази и съкратени издания. Именно там намираме историята за красивия принц Тадж ал-Мулук („Короната на владетелите“, така се превежда името му), който, предрешен като търговец, изпраща една старица, за да извоюва за него любовта на царската щерка Дуня. Тази любов се оказва доста страстна, противоречива и свързана с телесни жестове от различен порядък. 

Защо да те упреквам? Че си глупак – разбрах!, 

пише в един момент царската дъщеря до Тадж ал-Мулук. Отговорът не остава без реакция от принца, който се разплаква. Това може да не е никак мачовско по съвременните критерии, но не е необичайно за мъжете в този тип разкази. И по съвет на бащиния си везир младежът изпраща обратно писмо по „зловредната бабичка“, ако цитираме разказа, до Дуня.

Тя зла е — аз я нежно възхвалявам, гнети ме — аз я в стихове възпявам,

изповядва се злощастният влюбен. Царската дъщеря прочита писмото, разгневява се, вика слугите и им нарежда: 

Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си! 

Удрят я с налъмите, докато изпадне в несвяст, а после я хвърлят зад портата. Но разказът не приключва тук. Сватовницата се свестява и се завръща отново при Тадж ал-Мулук, където непоколебимо скроява поредния план за спечелване на сърцето на „тази мъчителка“.

Нека сега да се опитаме да погледнем налъма отвъд прагматичната му употреба. Ясно е, че сандалът, чехълът, налъмът и папукът – както и да преведете на‘л на български – удобно ляга в ръката и е идеален за образователно-назидателни употреби, за „биене по задницата на престъпника“, както си спомня Иван Вазов в „Даскалите“. Може ли да потърсим по-дълбоки концептуални и духовни основания за популярността му? Оказва се, че да. В намирането на отговори ни помага поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“. В Българското възраждане може да липсват ориенталисти, сравними със западните им съвременници, но пък имаме своите оригинални приноси към полето на ислямознанието. В случая с българския свещеник става дума дори за антропологически наблюдения на терен от Диарбекир, където е заточен. 

Захванали, разказва той, да говорят из Диарбекир, че в града щял да дойде някой си Шахид шех Чубук. А той носи на главата си „налъма на великия турски на Бога първи пророк Мохамедовата валиде джаваир фатме“, пояснено от него като „скъпоценната госпожа майка“. Гротесково-подигравателното описание на шествието около свещения артефакт, на съпътстващия тормоз върху християните и проповедта на шейха в джамията не е за ухото на по-чувствителния читател, но завършва с нотка на религиозна полемика. 

Ний сме подперизи [идолопоклонници], че се кланим на дъски с изобразени образи, 

възмущава се изгнаникът в расо, очевидно визирайки иконопочитанието. А пък в същото време турците се кланят и „чест въздават“ на един налъм. 

Повечето форми на вярвания имат свещени предмети, ще си кажете. Нормално е. Но със сигурност трябва да отчетем, че реликвите намират своите основания в съдържателните основания на съответната религия. В едни по-конкретни измерения не може да очакваме да намерим в мюсюлманската практика парчета от Светия кръст например. Или мощехранителници. Или мироточиви мощи, ако трябва да посочим характерни за православната традиция явления. Защото те имат напълно различни, външни на мюсюлманската традиция обосновки. Свързани са с други текстове. Но ето, тук имаме налъм. И ако все пак изпаднем в конкретика, дали налъмът от разказа във „Видрица“ изглежда по-скоро като налъм, или като нещо, което бихме определили като сандал? Защото това за нас сега са две различни неща, въпреки че се обозначават с една и съща дума.

Османският налън, известен в Египет също като кабкаб, има характерен външен вид, много различен от грубоватия бабин дървен чехъл. Представлява

дървена платформа с особена форма, по-скоро заострен отпред, с каишка отгоре, но отдолу обикновено се крепи на два високи тока,

издялани от същото парче дърво или допълнително монтирани перпендикулярно дъсчици. Често пъти е богато украсен и инкрустиран, например със седеф или сребро, понякога има и прикрепени звънчета. Ако ме питате, идеален е за подхлъзване и сдобиване с тежка фрактура в банята. Но жените от епохата явно не мислят така и го превръщат в стандартна част от посещението на хамамите и изобщо от всекидневието им, както се вижда и от западни изображения. 

Дали обаче в предислямска Арабия и в епохата на ранния ислям познават налъма в този му софистициран вид? 

Едва ли, при все че според някои изследователи произходът на налъмите може да се проследи до дървените сандали от Древен Египет и античните сандали. Като че ли е по-вероятно арабският на‘л да прилича на нещо, което сега бихме определили като сандал, а не като османски налъм. Но със сигурност по времето на Пророка и през първите столетия след появата на исляма се случва нещо друго. В Арабия се полагат концептуалните основания на религиозния жест, наблюдаван от българския поп Минчо Кънчев през XIX век в Диарбекир. Казано с по-прости думи, анадолският ходжа съвсем не си измисля, като придава значимост точно на този предмет. 

Коранът споменава еднократно превърналия се в термин на‘л. И то във връзка с пророк Муса (библ. Мойсей). 

Аз съм твоят Господ. Свали сандалите си! Ти си в свещената долина Тýа, 

чува той от самия Аллах (20:12). Ако настъпим малко педала на преводаческия произвол, може да го преведем и с „изуй налъмите си“, нали? Очевидно е, че кораничният разказ пресъздава историята за Мойсей при горящия храст от библейското Петокнижие (Изх. 3:5, Деян. 7:33), споделяна както от юдаизма, така и от християнството. И защо да не се заиграем с подобен превод? Та дори българските преводи на Библията допускат вариации: веднъж в текста, към който препраща Корана, се появяват „обувки“, друг път – „обуща“, а на трето място – „сандали“. А еврейската дума е на‘ал и има същия общосемитски корен. Така чрез акт на аналогия (обозначавана в ислямското право с термина кийас) може да кажем, че 

сандало-налъмите обединяват в себе си трите монотеистични религии, докато плават по реката на времето като един „кораб на спасението“ 

според метафората на богословите. „Който се качи на него, се спасява, а който изостане – потъва“, бил казал легендарният имам Малик ибн Анас от VIII век.

Това, разбира се, е пълен тълкувателен произвол от моя страна. По-скоро би било окачествено с термина „религиозно нововъведение“ (бид‘а), понякога превеждан като „ерес“, и ще ми навлече недоволството и на трите религиозни общности. „Корабът на Нух “ (библ. Ной) от думите на имам Малик не е никакъв налъм, а всъщност представлява пророческата Сунна. И тя задава доста насоки, които да осмислят религиозно ежедневната наглед вещ. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.