Истории на върха на налъма (продължение)

<< Към първа част

Според преданията (хадиси) Пророкът, докато водел молитвата на общността, свалял сандалите си и ги полагал от лявата си страна. Като видели това, неговите последователи започнали да правят същото. Нормално, бих добавил аз. Когато си убеден, че това е „Пратеникът на Аллах“ (Расул Аллах) и че той е „прекрасен образец“ за теб (Коран 33:21), ще искаш да си като него. След края на молитвата Пророкът запитал хората защо го правят, а те отвърнали, че е, защото са го видели да постъпва по този начин. Той пък разказал как самият архангел Джибрил (библ. Гавраил) го е осведомил, че върху сандалите му има мръсотия. Оттук и заръката към мюсюлманите: видят ли, че сандалите им са зацапани, на път за джамията, да ги избършат и тогава да се молят. 

По време на един от военните походи (газуа) Пророкът казал на правоверните да гледат да носят сандали, защото човек остава яздещ, докато е обут със сандали. А ако връвта на единия сандал се скъса, да не се ходи с един сандал. Тогава е по-добре бос. В друг пък разказ един от съратниците извадил два сандала (или налъма?) с каишки, за които друг казал: „Това бяха сандалите на Пророка.“ Било предадено, че Мохамед веднъж наложил наказанието за пиене на вино чрез бой с палмови клони и сандали. Или налъми. А Абу Бакр по този повод отмерил четирийсет удара. В друга версия на същия разказ самият Пророк налагал по четирийсет удара с палмови клонки или сандали. Налъмът, съответно сандалът, може да служи и като знак за състояние на посвещаване и ритуална чистота при поклонението хадж, наричано ихрам. Съпровожда се с обличане на определени дрехи. А Мохамед препоръчва тогава да се носят сандали. Не може затворени обувки. Извън специфичната регулация на поклонението, Пратеникът на Аллах според едно предание забранил човек да си нахлузва чепика, докато е изправен. 

Без да превръщаме този текст в енциклопедия на налъма по шериата, става ясно, че

назидателната употреба на чепика съвсем легитимно може да бъде подплатена с религиозен аргумент.

Очевидно е възможно да имаме едно и също следствие, породено от различни причини. Идейните основания на баба ми едва ли са свързани със Сунната. Както и Вазовото „биене по ръцете“, „задницата на престъпника“, че и на страховитата „фалага“ – с бой по ходилата. Но в рамките на една добре информирана от Корана и Сунната образователна и възпитателна традиция може да очакваме причинно-следствена връзка между тях и препоръките да се възпитава чрез бой, нали? А в старите медресета това е неизменна част от образованието. Така поне научавам от арабски образователни класики, като съчиненията на Ибн Сахнун от IX век или на Ал-Кабиси от следващото столетие и началото на XI век.

На учениците се нанасят до десет удара, като причините са много – лентяйство, бавно запомняне на текста на Корана, грознопис, заспиване по време на урок.

Съветът е да се избягват чувствителни части, например лицето, да се внимава да не се нанесе трайна телесна повреда, но да се причини болка. Лошият учител се отличава с това, че наказва учениците заради своя собствен гняв, а не „заради тяхна полза“. Препоръчват се удари по нозете, защото, по думите на Ал-Кабиси, те „са най-издръжливи на болка“ и рискът да се стигне до голямо увреждане е нисък. А от други извори знаем, че наказанието се нанася чрез пръчка, с дреха или със сандал, налъм, чехъл, както искате го наречете. 

Възпитателната мярка според традиционното арабско право обаче не е приравнена с наказанието, наложено за простъпки на свещения закон. Има различни термини. Възпитателното наказание чрез бой обикновено се обозначава с та’диб, тоест „дисциплиниране“. Идва от арабската дума адаб, тоест „етика“, „възпитание“, „порядки“, но също и „литература“. Оттам пък изразът байт ал-адаб, тоест „дом на етикета“, на „добрите порядки“ или направо „домът на литературата“, е един от много евфемизми за тоалетна. За боя с цел наказание по свещения закон се употребяват други термини. Но и при него сандалът играе роля. И до днес е така, както свидетелстват запитвания на мюсюлмани из големите портали за онлайн запитвания (фетви) относно наказанията чрез бой с палмови пръчки или сандали, налъми, обувки... 

Освен към инструменталната и негативно натоварена наказателна употреба на налъма, текстовете на Корана и Сунната отпращат и към други културни практики, например съногаданието.

Големите арабски съновници, включително и този на Ибн Сирин от VII век, комуто се приписва първият запазен сборник с мюсюлмански тълкувания на сънищата, твърдят, че ако сънуваш да те бият с налъм или сандал, ще бъдеш изложен на упреци.

Само че сандалът на Пророка е друго нещо. Около него се развива специфична литература, посветена на достойнствата му. Разказва се, че векове след смъртта на Пророка все още съществуват автентични съхранени негови сандали. Един от тях е предаден от съпругата му Аиша. Парче от сандал на Мохамед се открива запазено и в Кайро през IX век при съдията Абд ал-Басит ибн Халил ибн Ибрахим от Дамаск. Имало и друг запазен образец в училището по хадис „Ал-Ашрафия“ в Дамаск, също историците говорели за още един, запазен в мароканския град Фес по времето на прочутия Мулай Исмаил ибн Шариф, султан на Мароко в края на XVII и началото на XVIII век. Така поне твърди богословът Ахмад Таймур от Египет, когато пише „Реликвите на Пророка“ в средата на миналото столетие и обговаря наличните артефакти, приписвани на Мохамед. Да речем, плащ, меч, косми, знаме. И разбира се – дълго разсъждение, посветено на свидетелствата за запазен „пророчески свети сандал“ (ан-на‘л аш-шарифа ан-набауийа). 

А Фес не е случайно място, особено що се отнася до свети налъми и сандали.

Там се подвизава авторът на най-известното съчинение за сандалите, или налъмите на Пророка. Ахмад ибн Мухаммад ал-Макарри живее през втората половина на XVI и първата половина на XVII век и произхожда от Тлемсен в Алжир. Кариерата му на богослов и правист го отвежда във Фес и Маракеш като част от дворцовото обкръжение на Ахмад ал-Мансур, мароканския султан от края на XVII столетие. След като Ал-Мансур умира през 1603 г., Ал-Макарри се установява отново във Фес и поема престижния пост на имам на джамията „Ал-Карауин“, към която от IX век действа и едно от най-авторитетните религиозни училища в мюсюлманската история. Чак години по-късно, през 1617-та, заминава за Кайро. Там започва да пише най-известното си съчинение – история на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), която се превръща в стандартен справочник по темата на Запад поне до ХIХ столетие. Пътува до Дамаск, Мека, Медина, преподава хадис и умира през 1632 г., докато се подготвя да се установи в Дамаск. Изобщо, мюсюлманските богослови и прависти са космополитни. Пътешестват много по работа, за препитание, по лични причини, в преследване на политическа кариера или пък в заръчаното още от Пророка „търсене на религиозно знание“ (талаб ал-‘илм). 

Но за нас е интересно друго. През 1621 г. Ал-Макарри пише съчинение, посветено на обущата на Пророка. А заглавието на арабски е впечатляващо и римувано, както му се полага – „Победа от Всевишния в прослава на сандалите“ (Фатх ал-Мута‘али фи мадх ан-ни‘али). Може да си поиграем с превода – арабските заглавия на съчинения го заслужават. Често пъти са дълги, метафорични, конструирани са от формални, да не река изкуствени рими. Бих могъл да предложа и „Завоевание от Всевишния във възхвала на налъмите“. И тези два варианта далеч не изчерпват всички възможности. А съчинението се е превърнало в класика. Започва с разглеждане на частите от Сунната, посветени на сандалите на Пророка. Обсъждат се и значения на точно определени изрази от тях, тълкувания на богослови, живели преди. Ако искате да се гмурнете в темата и сте готови да се вкопчите в борба с арабския език от XVII век, това е вашето четиво в чудесен, чист и четивен препис, съхраняван понастоящем в библиотеката „Честър Бийти“ в Дъблин. 

За по-визуално ориентираните читатели документът съдържа безценни изображения. Ето как в епохата на Ал-Макарри изглеждат различните видове сандали.

Запомнете този дизайн. Хем са много сходни, хем различни. Разширена основа, стесняване в долната част, нагоре заоблено разширяване и заострен връх. 

А защо е важна формата? Защото точно в тази форма исторически се появяват и талисманите на „светия сандал“, да не кажа „налъм“ (като един поп Минчо Кънчев). И до днес може да си купите такъв. Християните носят кръстчета, евреите имат своите „Маген Давид“ („щитът на Давид“, известен още като „звезда“), а мюсюлманите носят талисмани с формата на сандалчета от метал или дърво. Често пъти не са празни по средата като тези на Ал-Макарри, а са запълнени с геометрична орнаментация или са изписани с благочестиви формули. Може да си ги сложите в рамка на стената, на ключодържатели, като висулка или като декорация на дрехата. На късмет било, твърди се в мюсюлманските общности онлайн, където богослови много често обясняват какви са достойнствата на сандалите на Пророка, и препращат към предходни съчинения по въпроса. Дори материалът на оригиналните сандали на Мохамед е предмет на обсъждане. Жълти били, от кравешка кожа. 

За това жълто се сещам, докато се разхождам из пазара във Фес по време на пътешествието ми там. Кожените сандали и чехлите греят в пъстри, ярки цветове. „Как ги наричате тези?“, питам един продавач. Книжовният ми арабски винаги предизвиква шок. Човекът явно държи малък дюкян за портмонета, обувки, сандали, чехли и след първоначалния стрес от моя арабски превключва на много сносна версия на езика на Пророка. „Тук им казваме бабуш“, ми обяснява. А, ясно. Думата, подозирам, е свързана с нашенската папук, която шества из Персия, Турция, Близкия изток, та чак до Мароко. Като четеш обяснения за бабуш по арабските сайтове, често пъти го представят като вид на‘л. Само че не е толкова отворен, прилича на чехъл със заострен връх, не толкова на налъм или на сандал. Тъй като Фес е мястото и на известните бояджийници за кожа, където недейте стъпва, ако сте с чувствителен нос, питам и за вида кожа. „Имаме четири вида: най-скъпата е камилската, после е кравешката, после овчата и накрая – тази от коза“, ми се казва. А дали е така, не знам, приемам го на доверие. „Добре, а защо някои кожени неща, които искаш да ми продадеш, са овехтели и позагубили баграта си?“ – продължавам да разпитвам. „Защото са боядисани с естествено багрило, което е щадящо природата.“ Разсмивам се. Веднага се сещам за диалога ми с продавач на сувенири на Капалъчаршъ в Истанбул преди много години. 

– Колко искаш за тези сувенирни украси от керамика? – питам един продавач.
– 40 долара! – отговаря.
– Добре – казвам, – за тези пари ще взема две, плюс ей тази декоративна метална кутийка. 
– А, не! – обижда се. – Само тази кутийка струва петдесет долара. Погледни я, от сребро е, а вътре е слонова кост.
– Виж сега. Това не знам дали е сребро, но вътре виждам само пластмаса.
– Е – казва той веднага, без дори да се замисли, – така е. Ама не ръждясва!
– Браво! – разсмивам се аз. – Не ги искам.

С това пътешествието на върха на налъма приключва. Но остава с отворен край. Започнало от „шамарената фабрика“ на социализма с налъмен привкус, преминаващо през възрожденската дряновица и бунтовните ни свещеници, Корана, Сунната, султани, принцове и везири в халифата. Всички те мързеливо се пошляйват по ориенталски сандали някъде в сокаците между пазари, хамами, палати, дюкяни, медресета и джамии, между България, арабския свят, Османската империя и Северна Африка. И ако някой ми каже, че темата е изчерпана, бих му отвърнал, че това ще стане, ама когато цъфне налъмът.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.