Не знам други страни, освен може би само Папуа Нова Гвинея, където в ХХI век горят жени на клада, защото са магьосници. Но дори да се върнем в годините на най-мрачното Средновековие, едва ли и тогава хората са вярвали, че хилядите жени, хвърлени от Светата инквизиция в пламъците на кладите, са били вещици. По-скоро че са набедени от Църквата за нейни врагове.

Десислава Иванчева със сигурност не е вещица, но младата жена очевидно е сред недолюбваните от властта. Най-малкото защото измъкна едно кметско място от ГЕРБ във важен за столицата район и така разби статуквото избори да се печелят само от партийни кандидати. Преди няколко години тя оглави гражданските протести срещу застрояването на зелените площи в кв. „Младост“, а днес, по ирония на съдбата, трябва да плати за тази своя позиция. Двайсетгодишната присъда има за цел не само да смачка Иванчева. Не, тя е предупреждение за всеки, който дръзне да се изправи срещу интересите на парите и властта.

Този текст няма за цел да оневини Иванчева,

нито е своеобразна адвокатска пледоария в нейна защита. Става дума за това как изглежда процесът срещу бившата кметица и нейната заместничка извън съдебната зала, в очите на гражданите. Които и без да са правно грамотни, имат право на мнение. А това дело несъмнено привлече голям обществен интерес.

Нека приемем хипотезата, че обвинените и осъдени на първа инстанция Десислава Иванчева, Биляна Петрова и Петко Дюлгеров (бивш кмет на район „Младост“), получили съответно присъди от 20, 15 и 12 години лишаване от свобода, са виновни. Казвам хипотеза, защото до окончателното приключване на делото тримата обвинени бивши длъжностни лица остават невинни пред закона. Въпросът е: ако разследващите са имали достатъчно събрани улики за вината на Иванчева и Петрова, защо не извършиха задържането им без излишен шум и показност? Защо ѝ беше необходимо на спецпрокуратурата да проведе тази унизяваща човешкото достойнство акция? Очевидно защо – за да привлече общественото внимание и да внуши (още преди да е започнал съдебният процес) убеждението, че имаме класически пример за корупция: длъжностни лица, които искат подкуп в особено големи размери от инвеститор, за да му разрешат строителство в столичния квартал.

Вместо да убеди гражданите в правотата си, специализираната прокуратура и съд ги настроиха срещу себе си.

Най-вече с прекомерното прилагане на закона срещу двете жени: държаха ги месеци в ареста, където само те знаят какво са преживели; водеха ги с пранги на краката към съдебната зала, а там ги поставяха в стъклена клетка – „привилегия“, на която не са се „радвали“ дори рецидивисти с особено тежки престъпления, като убийства, изнасилвания, наркотрафик. И в болницата, където Иванчева постъпи миналото лято за изследвания с потвърдена диагноза „тумор на хипофизата“, бившата кметица е лежала окована за леглото като Ханибал Лектър – психиатъра човекоядец от романа „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис.

Всички тези действия, дори и да приемем за доказана вината на двете жени, изглеждат прекомерни, злоумишлени и несправедливи от гледна точка на елементарната хуманност. Те предизвикват основателна неприязън и недоверие към съдебната ни система. Дотам, че след произнасянето на несъотносимо тежките присъди, сравнени с такива за предумишлени убийства, извършени с особена жестокост, правото в България изглежда изнасилено и поругано. Стреснат от собствените си действия и от общественото мнение, Специализираният наказателен съд излезе със съобщение до гражданите, в чието име правораздава. Съобщението е кратко и емоционално и завършва така: „Не питайте „Защо сега“? Никога не е късно да израсТнем.“

Разбира се, че няма да питаме: „Защо сега?“ Не е необходимо. Защото знаем.

Сега, когато скандалите за търговия с влияние разкриха не един и два случая на облагодетелстване на върхушката от различни институционални нива с луксозни жилища, придобити не на пазарни цени, трябваше да има демонстрация на прилагането на закона с цялата му строгост. И демонстрацията не закъсня – делото срещу Иванчева и Петрова приключи в необичайно кратък за българското правосъдие срок и с присъди, чийто размер поставя под въпрос справедливостта на процеса и самата вина на двете обвиняеми.

След тези присъди човек съвсем логично си поставя въпроса: щом за поискан, но недоказано получен подкуп в такъв размер, съдът присъжда 20 години затвор, то колко ли трябва да получат недосегаемите, откраднали десетки и стотици милиони левове от българската хазна и европейските фондове? Въпросът е риторичен, а обществото ни не очаква еднакво справедливо правосъдие за всеки.

Поне не и днес, когато министърът на правосъдието заяви в ефира на БНТ: „Това дело обучи не само институциите, то беше лакмус за гражданското общество за това какво е борба с корупция и как трудно се доказва тя.“ Няма да коментирам как Данаил Кирилов се произнесе за дело с толкова висок обществен интерес. Още повече след като разбрах, че той [по повод новите повдигнати обвинения по делото за автобусната катастрофа край Своге м.г., при която загинаха 20 души – б.р.]

„от новините е формирал предположение, че разследването е много задълбочено“.

Съдебната сага по делото „Иванчева“ продължава и тепърва предстои да се развива до произнасянето на следващата инстанция. Специалисти с дълъг опит в наказателното право са коментирали пред „Капитал“, че „само̀ по себе си е абсурдно някой да бъде осъден на 20 години затвор само за поискан подкуп, не за получаването му“. И припомнят, че искането за подкуп според българския Наказателен кодекс не е представлявало престъпление чак до 2002 г., когато законът е допълнен с този текст.

Изданието препраща и към сайта на ВКС, на който са публикувани списък с дела и повече от 90 съдебни решения по корупционни престъпления от февруари 2017 г. до сега. „Дори и бегъл преглед на тези документи показва, че за българската прокуратура подкупите съществуват единствено в полицията и особено в пътната, където размерът на подхвърлената сума варира от 20 до 100 лв., а в един случай – и 2,5 кг рязан тютюн. Затова и присъдите започват от 6 месеца условно“, пише „Капитал“.

Независимо дали вината на Иванчева, Петрова и Дюлгеров ще бъде доказана и на следващата съдебна инстанция, или не, делото ще бъде посочвано в бъдеще като пример за това как не бива да бъдат третирани обвиняеми в хода на един съдебен процес преди окончателното потвърждаване на тяхната виновност. По този казус със сигурност ще има и решение на Съда за правата на човека в Страсбург, при това с особено голям размер на обезщетението, което държавата ще трябва да плати на бившата районна кметица и на нейната заместничка.

Апропо, за недомислията на българския съд ще платим всички ние. Солидарно.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT през юни 2018 г., когато излязоха доказателства от специалните разузнавателни средства

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.