„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.

Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някакъв прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма¹ за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие?

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум².

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект³, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно⁴ мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър?

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист⁵, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

Бележки на редактора:

¹ В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи.

² От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие.

³ Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия.

⁴ От англ. insular – ограничен, тесногръд.

⁵ Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката.

Още от поредицата:
→ Разговор с журналиста Георги Тошев