Външната политика: Още от същото и след изборите

Броени дни преди провеждането на парламентарните избори в България на практика липсва дебат между водещите партии на тема външна политика. На пръв поглед това изглежда нормално в ситуация на пандемия, когато най-обсъжданите въпроси са здравеопазването и държавната подкрепа за икономиката. Ако се вгледаме обаче в позициите на българските партии, разбираме, че причината е друга. Дебат по външнополитически въпроси липсва, защото

огромната част от играчите на политическата сцена у нас следват наложената от двете най-големи партии линия –

и в много малко и много специфични случаи си позволяват да изразят различно мнение. Конформизмът по тази тема е следствие и от острия недостиг на експертен потенциал – нещо, което си проличава в предизборните програми, където липсват конкретни външнополитически цели или ако са изброени такива, те не са последвани от описание на начините за тяхното постигане. Вместо това секциите за външна политика в партийните програми съдържат основно повтаряни от години клишета и изтъркани фрази, групирани в няколко по-големи теми.

Тук ще разгледаме три основни насоки във външната ни политика, които стават жертва на статуквото между големите партии, както и на липсата на дългосрочна визия.

„С нас Москва е в мир и в бой“

Разигралият се едва десетина дни преди изборите шпионски скандал, при който бяха задържани няколко лица по подозрение за шпионаж в полза на Русия, показа няколко неща. Първо, че българската държава е „пробита“ откъм външни интереси. И второ, може би още по-важно – че управляващите използват чуждото проникване в държавната система за собствени политически цели. Според бившия военен министър Бойко Ноев българските власти се опитват „да си спасят кожата пред Брюксел и Вашингтон“, а тази имитация на борба с руското влияние се налага, защото „Бойко Борисов лично – особено по време на последния си мандат – по стратегическите въпроси изцяло защитаваше или провеждаше интересите на Русия в България“.

Третият мандат на ГЕРБ (2017–2021) се превърна на практика в изпълнение на вижданията на БСП и други русофилски партии за отношенията на България с Русия. Правителството на Борисов завърши българската отсечка на газопровода „Турски поток“ и по този начин бетонира руския енергиен монопол на Балканите, с потенциално разрастване към Централна Европа през Сърбия и Унгария. Всъщност по енергийната тема ГЕРБ се оказаха по-големи русофили дори от БСП. Правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски все пак под натиск от ЕС и САЩ прекрати строежа на „Южен поток“ през 2014 г. Реализирайки енергийната стратегия на БСП, Борисов успя да стопли и личните си отношения с Владимир Путин, след като руският президент бе преминал през период на открити словесни атаки срещу България заради спрения „Южен поток“.

Междувременно единствената възможност за реална диверсификация – изграждането на газов конектор с Гърция – се бави вече цели 12 години и изглежда, не е приоритет на управляващите, въпреки многократно по-ниската инвестиционна цена в сравнение с изградения вече „Турски поток“. Свързвайки газовата си мрежа с Гърция, България щеше да може да внася и газ от наскоро откритото находище в Източното Средиземноморие, както и от гръцките и турските терминали за втечнен газ. Именно вносът на втечнен газ от САЩ помогна на Литва да сложи край на пълната си енергийна зависимост от Русия.

В предизборните програми на по-малките партии различни виждания за „Турски поток“ изпъкват само на две места.

Обединението „Демократична България“ говори за „намаляване на загубите от проекта“ и за „търсене на отговорност на лица и институции за стартирането на тези икономически неизгодни за България проекти“. Подобно виждане за ширеща се корупция около руските енергийни проекти беше коментирано наскоро и от американски анализатори като потенциална причина САЩ да наложат санкции срещу „Турски поток“, подобни на тези срещу „Северен поток 2“.

Партията на бившия втори човек в ГЕРБ – „Републиканци за България“ – също споменава в програмата си нуждата от „ограничаване на позициите на Русия в България и региона“, защото „националният интерес на България предполага диверсификация на енергийните източници и отслабване на руското политическо влияние в региона“.

Според програмата на ГЕРБ тази проруска политика ще бъде приоритет и в евентуален следващ мандат: „Ние сме за прагматичен диалог на ЕС с Руската федерация в областта на научния, образователен и културен обмен, както и активизиране на икономическото сътрудничеството.“ Тук виждаме пълно съответствие между възгледите в програмите на ГЕРБ и БСП. Социалистите от своя страна пишат: „Нормализирането на отношенията с Руската федерация е стратегически важен аспект от реализацията на националните ни интереси; сътрудничеството с Русия трябва да има за приоритет икономиката и енергетиката…“

Че причината за изграждане на „Турски поток“ е именно засилване на влиянието на Русия в България – това призна и самият Бойко Борисов в края на 2019 г. на среща с генералния секретар на НАТО:

Именно заради диалога с Русия работя толкова активно за съвместния проект за АЕЦ „Белене“ и за „Балкански поток“. Това го знаят в Белия дом, в НАТО и в ЕС. Нищо тайно и скрито не правим. Това е балансът, който дава възможност на България да играе ключова роля в Черно море и региона.

Тези думи на българския премиер бяха в контекста на плановете на НАТО да засили способностите си за отбрана в Черно море след руската окупация на полуостров Крим пет години по-рано.

Точно по въпроса за нуждата от засилена отбрана срещу руската агресия в Черно море си проличаха еднаквите позиции на двете най-големи партии спрямо отношенията между София и Москва. През 2016 г., когато Румъния призоваваше за създаването на постоянна флотилия на НАТО в Черно море, премиерът Борисов отказа българско участие. Тази позиция на ГЕРБ впоследствие беше одобрена и защитена именно от БСП. През 2019-та Борисов отново беше на първа линия в защита на руските интереси, като в условия на засилващо се присъствие на НАТО и САЩ в Черно море премиерът пак повтори, че „няма да допусне“ военноморска база на НАТО на територията на България.

Хармонията между ГЕРБ и БСП пролича и в още един случай, свързан с Русия. През март 2018 г. бившият офицер от руското военно разузнаване и британски шпионин Сергей Скрипал и неговата дъщеря Юлия Скрипал бяха натровени в Солсбъри, Англия, предполагаемо с препарата „Новичок“. Последва изключително остра реакция от страна на Великобритания, а в солидарност с Лондон редица страни изгониха руски дипломати. Това включваше дори държави като Албания, Северна Македония и Молдова. Премиерът Борисов демонстративно зае изчаквателна позиция и в крайна сметка България не изгони руски дипломати – позиция, която според анализатора Даниел Смилов „руши доверието на основните ни партньори от ЕС и НАТО и ни превръща в удобна мишена за провокации от страна на Русия“:

С неясното си поведение ние се самоизолираме в Европа и създаваме впечатление, че се стремим към непълноценен, половинчат статут в евро-атлантическите организации.

Както и в случаите с „Турски поток“ и присъствието на НАТО в Черно море, тук ГЕРБ отново получи пълната подкрепа на БСП. Допълнително доказателство за крайността на проруската позиция на правителството беше и личната похвала за Борисов от страна на Волен Сидеров – политикът, който само три години преди случая „Скрипал“ започна инициатива за излизане на България от НАТО.

Прокарването на руски интереси в България от ГЕРБ , удобно наречено от Борисов „балансирана външна политика“, получаваше подкрепа не само от традиционно русофилските БСП и „Атака“, но и от българския президент. Румен Радев, който, по думите на вицепрезидентката Йотова, е върнал „мястото на Русия в българската история“, също недвусмислено подкрепи решението на ГЕРБ да не бъдат гонени руски дипломати след опита за отравяне на Скрипал.

Македонският пъзел

Освен по посока на отношенията с Русия, съглашението между ГЕРБ, БСП и Румен Радев пролича и по друга ключова тема от външната ни политика. България блокира началото на преговорите за членство на Северна Македония в Европейския съюз, като по този начин саботира собствения си национален интерес, спирайки разширяването на ЕС на Балканите и създавайки нови разделителни линии в региона. Наложеното от правителството на Борисов вето на Скопие получи подкрепата както на социалистите, така и на президента. От друга страна, партията „ВМРО – БНД“, която влезе в настоящия парламент чрез коалиция с крайно проруската „Атака“, използва разгарянето на този спор, за да вдигне собствения си рейтинг преди изборите.

В предизборната си програма ГЕРБ претупва този въпрос в две изречения:

… настояваме за спазването на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество от 2017 г. и спирането на езика на омразата. Общата ни история трябва да ни обединява, не да ни разделя.

Не става ясно какво планира управляващата партия, за да намали създалото се напрежение между София и Скопие.

Партията на Корнелия Нинова от своя страна също залага на клишетата по тази тема, като отново не виждаме предложения как именно да се реши спорът. Според социалистите „следва да се търси трайно и устойчиво решение на спорните въпроси като предпоставка за напредък в процеса на присъединяване на Северна Македония към ЕС, при последователно отстояване на националните интереси на страната“.

Макар и неочевидно на пръв поглед, съвпадащите становища на ГЕРБ и БСП по тази тема отново са в полза на Русия, както потвърдиха германски и американски анализатори.

В контраст с написаното в програмите на двете най-големи партии, Обединението „Демократична България“ отбелязва в платформата си следното:

Продължаването на сегашния блокаж на преговорите на Република Северна Македония с ЕС не е в интерес на България, която така и не успя да обясни добре своята позиция на своите европейски партньори, камо ли да получи подкрепа за нея. Времето не работи в наша полза. […] Оставането на Северна Македония трайно вън от ЕС е огромен риск за националния ни интерес.

За да се излезе от безкрайните спорове със Скопие, ДБ описва детайлно и нуждата от „пътна карта за излизане от блокажа“, в която се включват и доста смели идеи, като „конкретен график за изграждане на обща комуникационна инфраструктура с наш административен ресурс; редовни общи заседания на кабинетите и парламентите, на които да се обсъжда прилагането на договора за приятелство и другите мерки, и особено инвестициите; програма за общи действия в областта на отбраната и службите“.

В предизборната програма на „Републиканци за България“ също личи противопоставяне на настоящото статукво. Партията на Цветан Цветанов дава негативна оценка на досегашната политика спрямо Северна Македония, но без да навлиза в детайли как този спор би могъл да се разреши:

Оценяваме ветото от страна на България за началото на преговорния процес с Република Северна Македония и Албания като непоследователно и недалновидно решение. На мнение сме, че страната ни може да защити ефективно интересите си в рамките на преговорния процес на ЕС и той трябва да започне възможно най-бързо.

Китай – далеч и встрани

Противопоставянето между САЩ и Китайската народна република достигна връхната си точка през 2020-та. Все повече анализатори описват конфронтацията между двете най-големи световни икономики като „нова Студена война“. Европейският съюз еволюира в подхода си спрямо Китай и започна да нарича Пекин „системен съперник“, отклонявайки се от дългогодишното ползотворно, изцяло търговско партньорство и доближавайки позицията си до тази на Вашингтон. Промяната в курса на Брюксел си пролича най-силно, когато Съветът по външните работи на ЕС одобри първите от 31 години насам санкции срещу Китай.

На този фон фрапантно изпъква почти пълната липса на темата за отношенията между София и Пекин в предизборните програми.

Единствено ГЕРБ, БСП и „Демократична България“ споменават Китай в платформите си, като и на трите места това става само в едно изречение.

Партията на Бойко Борисов говори за „продължаване на сътрудничеството с Китай, включително в инициативата 17+1“. Както Емилия Милчева вече писа в предишния брой на „Тоест“, тази позиция на управляващите е странна, след като България не изпрати лидер – премиер или президент, на срещата на китайския държавен глава Си Дзинпин на 9 февруари т.г.

Според БСП е „необходимо да се търсят възможности за задълбочаване на икономическото сътрудничество с Китай чрез реализация на конкретни инвестиционни проекти в инфраструктурата, информационни технологии, земеделие, здравеопазване, култура, образование“. Споменавайки инфраструктурни проекти, социалистите явно имат предвид по-широко включване на България в китайската глобална инфраструктурна инициатива „Един пояс, един път“.

„Демократична България“ единствено споменава нуждата от координиране на отношенията ни с Китай към общата политика на ЕС: „Взаимноизгодно сътрудничество с Китай на основата на общата европейска външна и търговска политика на ЕС и други наши съюзници и партньори към тази голяма страна с бързоразвиваща се икономика.“

Това, което нито една партия не е успяла да отбележи, е, че най-голямото предизвикателство пред София с оглед на отношението към Пекин е

съчетаването на икономическия интерес с геополитическа позиция, следваща тази на партньорите ни в ЕС и НАТО.

Две са основните опции пред България като държава със стратегически важно местоположение на Балканите. По тези два възможни пътя поемат северната и южната ни съседка. Румъния наскоро прекрати възможността китайски компании да участват в обществени търгове, а през 2020 г. спря участието на китайска фирма в изграждането на АЕЦ „Черна вода“. Изглежда, че блокирайки китайското икономическо навлизане на своя територия, Букурещ иска ясно да покаже, че застава зад Вашингтон в глобалното противопоставяне между САЩ и Китай.

На противоположна позиция e Гърция, която през 2016 г. се съгласи да продаде 51% от пристанище „Пирея“ на китайския морски гигант COSCO, с опция компанията да изкупи още 16% през следващите пет години, ако изпълнява записаното в концесионния договор. Ключовото значение на това пристанище като връзка между морските пътища на Азия, Близкия изток и Европа накара китайските собственици в последно време да планират разширяването му и превръщането му в най-голямото пристанище в Европа. Паралелно с това в Гърция бяха открити клонове на две от най-големите китайски банки. Тази позиция на Атина предизвика негативни реакции от САЩ, но в същото време чрез умела дипломация правителството на Мицотакис успя да договори пълно модернизиране на военната си авиация чрез договор за доставка на американски изтребители. Именно страхът във Вашингтон от нарастващото китайско влияние в Гърция направи тази сделка възможна.

България има пред себе си два избора: да последва Букурещ в създаването на антикитайски фронт на Балканите или да се нареди до Гърция като място за китайски инвестиции и инфраструктура. Единственото, което българските политици не могат да си позволят, е да останат без ясна позиция и действия по темата.

Заглавна снимка: Ian S.