Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

<< Към първа част

Оттук и третата ни уговорка.

И при „Шарли Ебдо“, и при „Юландс Постен“ трябва да отчетем, че акцентът не пада толкова върху изображението или самия акт на изобразяване. Онова, което предизвиква ярост, е по-скоро оскърбителното отношение. В традиционното мюсюлманско право може да бъде наречено „клевета, набеждаване“ (ар. казф), „обида“ (ар. сабб), „злословене“ (ар. рамйи), „проклинане, псувня“ (ар. шатм) на Пророка. Свещеният закон (шариат) може и да не е толкова ясен във връзка с изображенията. Но всяка ислямска регулация е недвусмислена относно санкцията при обида към основната религиозна фигура.

Смятат се за грях – оттук и престъпление (доколкото в религиозното право тези категории често съвпадат) от ранга на богохулството – обидата срещу Аллах, Корана, отстъпничеството от исляма (ар. ридда, иртидад) и неверието (ар. куфр). Най-често наказанието е смърт според твърде дълга верига от религиозни авторитети. Нормативно се разглежда и като едно от „углавните престъпления“ (ар. худуд), за които се полага определено възмездие. Смърт за богохулство и отстъпничество. Бой с камшик за пиене на вино. Отрязване на ръката на крадеца. Първоначално – камшик за прелюбодейците, а по-късно – пребиване с камъни (ар. раджм). Затова и външните на мюсюлманската историческа традиция изображения, обидни за мюсюлманите, са по-скоро сходни по въздействие със „Сатанински строфи“ на наскоро намушкания многократно с нож Салман Рушди. Да изобразиш пророка с тяло на куче или чалма с бомба е толкова скандално, колкото да се подиграваш на фикционалния му образ. Че и да го наричаш Махунд, по името на идола демон, за който в Европейското средновековие се твърди, че бива обожествяван от мюсюлманите.

Но в случая с „Хамлин“ имаме нещо по-смущаващо, което не бива да се смесва с предните скандали.

Защото не става въпрос за изображения извън мюсюлманската традиция. Тяхната основна функция е преднамерено да осмеят, да уязвят, да обговорят „самоцензурата“ или „да привлекат внимание към политкоректността“, както обясняваше Ларс Вилкс. Там е леснообяснимо защо са обидни. Обясним е и трагичният развой, подобно на атентата срещу Салман Рушди от миналата година. За хора като нас реакциите не са изненада.

Тук обаче говорим за исторически артефакт, произведен и припознат като ключов вътре в общността, колкото и обтекаеми да са нейните граници. Преписът от историята на Рашид ад-Дин в момента се съхранява в ръкописната колекция на Единбургския университет, Шотландия (Or.Ms.20). Хрониката притежава свой собствен исторически контекст. Основна нейна задача е да възхвалява възхода на династията на Чингис хан. Пълна е с изображения на монголоидни фигури с копия върху коне, но не всички те са на монголи. Според типичния мюсюлмански предмодерен подход наративът започва от сътворението и продължава през пророците, чак до съвремието на хрониста. Илюстрациите днес са се превърнали в част от всеки стандартен наръчник по мюсюлманско изкуство. Хрониката се смята за един от най-важните стари писмени паметници на историописта въобще.

Ето го и скандалния Мохамед.

Не знам защо, но мен лично ме скандализира монголоидното женствено лице на архангела. Представял съм си го по-мургав, семитски и мъжествен. Може би подозирам подмазване, насочено към потомците на Чингис хан. Откровено не ми се нрави лекото му шкембенце. Скандализират ме и крилата му, които изглеждат като костюм от „Джъмбо“, закрепен за ръцете и гърба. И броят на крилата не ми харесва. Та нали според Сунната Мохамед разказва, че Джибрил има шестстотин крила. Но така или иначе, аз съм изцяло външен наблюдател.

И това не е единственото изображение на Мохамед в ръкописа. Има го нарисуван при раждането му. На друго място решава спор между мюсюлманите кой да повдигне Черния камък в Каабата. Стои като момче пред монаха Бахира, който го признава за пророк. Извършва нощното си пътуване (ар. исра’) към небето и престола на Аллах върху гърба на фантастичното същество Бурак, тук изобразено с женствено лице. Мохамед го е прихванал с ръце, заобиколен от въоръжени ангели. Бяга с верния съратник Абу Бакр от Мека към Медина (преселението, хиджра, поставило началото на мюсюлманския календар), докато край тях жена дои кози. Все събития, съставляващи всяка негова стандартна биография в исляма.

Да, Мохамед може да бъде открит из мюсюлманските ръкописи. Не е от най-разпространените сюжети, но присъства. И то в различни исторически периоди – на Тимуридите, на Моголската империя, на османците, на персийските Сефавиди. Много често го изобразяват с було на лицето, деперсонифициран, с ореол като огън. Понякога лицето му е обрамчено с брада, например тук, пак яхнал Бурак (Ръкопис от колекцията на университета „Макгил“ в Канада, MSP фолио 38). Също така бива стилизиран в калиграфски антропоморфен силует, изписан с арабски букви, като символ на „съвършения човек“ (ар. ал-инсан ал-камил). Особен тип „изображение“ е и калиграфското изпълнение на описанието му в строго определена форма и съдържание, т.нар. хилйа, популярна в Османската империя като хилйе. Там имаме само текст в стандартна композиция. И на фона на тази съществуваща изобразителна традиция студентката от „Хамлин“ казва:

Никога не съм виждала изображения на пророк. Като мюсюлманка и чернокожа нямам чувство за принадлежност – както и не смятам, че някога съм принадлежала – към общност, която не ме цени като неин член.

В отговор на това университетската администрация светкавично изпраща имейл до студентите, в който заклеймява инцидента като „ислямофобски“, и твърде прибързано прекратява договора на преподавателката, с което скандалът лавинообразно набира скорост. Докато не се озовава и на страниците на „Ню Йорк Таймс“.

По време на изслушването на Ведаталла тя твърди през сълзи, че никога не е съзирала изображение на пророк през живота си, а вече е получила множество заплахи. Според Джайлани Хусейн, изпълнителен директор на Съвета за американо-ислямски отношения (CAIR),

ислямофобията може да намери множество изражения.

Курсът не може да бъде смятан за инклузивен, след като поставя условие на някои мюсюлмански студенти да напуснат лекцията.

От отсрещната страна Кристиане Грубер, преподавателка в Университета в Мичиган и експерт по ислямско изкуство, е един от най-гласовитите защитници на уволнената преподавателка. Администрацията на университета, твърди тя, квалифицира целия корпус от изображения на Мохамед като изпълнен с омраза, нетолерантност и ислямофобия.

Но всъщност визуалният доказателствен материал показва обратното: изображенията са създадени, почти без изключения, от мюсюлмански художници за мюсюлмански покровители от уважение и преклонение през Мохамед и Корана.

По този начин, разгръща аргумента си тя, университетската институция излишно привилегирова една ултраконсервативна мюсюлманска гледна точка, която някак иронично съвпада с европейското клише за пълното отричане на изображенията в исляма.

В защита на преподавателката се обявяват и ПЕН клубът, Асоциацията за близкоизточни изследвания (MESA), Мюсюлманският съвет по обществени дела (MPAC), Алиансът за академична свобода.

Междувременно Прейтър завежда дело за тормоз, религиозна дискриминация и нарушаване на договора от страна на университета. Надигат се гласове в подкрепа на нейното възстановяване на преподавателското място.

Грубер впрочем е автор на една от любимите ми статии за мюсюлманско изкуство. Казва се „Знаците за Часа: есхатологичната образност в ислямските изкуства на книгата“. Занимава се и с изображенията на ада. Там също виждаме Мохамед, яхнал Бурак, да наблюдава мъченията на лъжесвидетелите. А за нас вратите на ада в академията зейват след изказвания като това:

Уважението към религиозните студенти мюсюлмани би следвало да замени академичната свобода.

Твърди го Фейниз С. Милър, президент на университета „Хамлин“. Стои обаче въпросът на кои точно измежду религиозните студенти мюсюлмани? Сунитите или шиитите? „Либералните“ или „консервативните“ (каквото и да значат тези дефиниции сред мюсюлманите)? Привържениците на школите на ханбалитите, ханифитите, шафиитите или маликитите? А какво ще кажем за религиозните студенти християни? За православните, католиците, традиционните или новите протестанти? Или за изповядващите юдаизма, но за кои по-точно – за ортодоксалните, реформираните или либералните? За студентите атеисти? За представителите на останалите религиозни общности?

Ами ако се окаже, че каноничното за едни е оскърбително за други,

какъвто често е случаят? Дори и основните текстове на религиите, вдъхновяващи сюжети във визуалните изкуства, може да бъдат обидни за външни страни. Коранът, Сунната, Петокнижието, Талмудът, Старият и Новият завет. Ако следваме логиката на CAIR, възприеманото като обидно съдържание не просто трябва да бъде поставяно в контекст и споделяно след подходящи предупреждения. За да не се накърни принципът на инклузията на всяка цена, би следвало то да бъде изхвърлено от учебната програма.

Междувременно мнозинството от преподавателите в същия университет наскоро гласуваха в подкрепа на оставката на президента Милър.

Скандалът вероятно ще отшуми. И няма да бъде последният. Но остана поне едно дългосрочно последствие от него.

През 2008 г. мюсюлмани организираха масова подписка под надслов „Махнете изображенията на Мохамед от Уикипедия“. Тя събра около 100 000 подписа за по-малко от два месеца, без да постигне целта си. Но от 6 януари тази година изображението на Мохамед в Уикипедия от хрониката на Рашид ад-Дин вече е маркирано със следния етикет:

Изображението на Мохамед може да засегне религиозните чувства на мюсюлманите.

Съответно има препоръка, когато въпросното изображение се добавя в статии, да се включи определен код, така че мюсюлманите да могат да го скрият. Вярвам, че това няма да бъде съдбата на всяко изображение на Мохамед в дигитализираните колекции на западните университети. Силно се надявам също, че преподавателското тяло няма да възприеме инцидента като размахан пръст, че учебните програми и планове трябва да бъдат постоянно ревизирани и преподавани след множество уговорки. От страх, че предметът им ще се окаже обиден ту за една, ту за друга страна в учебния процес.

И накрая – мой спомен от докторантските години в Софийския университет.

По време на курса ми при професор по философия на религиите, бивш посланик във Ватикана, въпросният преподавател реши да ни покаже фотографията на Андрес Серано „Потапяне: Христос в пикня“ (Immersion: Piss Christ) от 1987 г. Не в урина даже. Английското piss не звучи неутрално. Пък и заглавието на фотографията може да значи „препикай Христа“. Нямаше дълго предупредително предисловие, нито поставяне в контекст. Християните, участващи в семинара, би следвало да се обидят, нали така? Обидно, че и богохулно, заявява възмутената публика в САЩ. За разлика от самия фотограф, който твърди, че е католик. Миналата година беше в София с изложба, посветена на изтезанията.

По същата логика и графитът, от който тръгнах, е несъмнено ислямофобски. Но дали е „ислямофобско“ снимането му, публичното показване и обсъждане на един противоречиво представен Мохамед? В тази дискусия академичната свобода пада лесна жертва. А човекът, както знаем от добрия стар Аристотел, „по природа“ се стреми към знание. Особено в академията. Иначе тя рискува да изгуби природата си. А макар и по парадоксален начин, подобни случаи ни показват, че изследванията на предмодерната мюсюлманска история продължават да са релевантни на нашето съвремие.


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни