Изоставените деца на България стават изоставени възрастни

Британската журналистка Кейт Блюет отново посети България. И анонсира новия си филм за институциите за хора с увреждания, озаглавен „Скритите деца на България“. В него се проследява историята на някогашните деца от „дома“ в село Могилино. Думата „дом“ е в кавички, защото тези места са тъкмо обратното на онова, което един истински дом следва да бъде.

Първият филм на Блюет по темата – „Изоставените деца на България“ – предизвика международен отзвук и изигра сериозна роля за процеса на деинституционализация на „домовете“ за деца в България след първоначалните негативни реакции у нас. Тогавашният президент Георги Първанов заяви, че филмът „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“. А социалната министърка Емилия Масларова произнесе по отношение на умиращите от неглижиране и глад човешки същества крилатата си фраза „тези деца толкова си могат“. Дванайсет години по-късно журналистката от Би Би Си се опитва да установи доколко успешен е този процес.

Резултатите от проверката не изненадват онези, които са следили темата през годините. В голямата си част т.нар. деинституционализация се изразява в следното – децата и възрастните с увреждания се преместват в „центрове от семеен тип“. Разликата със старите „домове“ е, че тези центрове са по-малки. В общия случай те са симпатични къщички, построени със сериозно външно финансиране. Проблемът обаче, както отбелязва и Кейт Блюет в интервюто пред Надежда Цекулова за „Свободна Европа“, е, че зад лъскавата фасада стои същият стар и неквалифициран персонал – съответно и предоставяната „грижа“ не е напреднала особено.

Проследявайки съдбите на част от вече порасналите деца, които е заснела в първия си филм, Блюет установява, че равнището на грижи зависи не от повишаването на общите стандарти, а от личността на директорите на „центровете от семеен тип“. Ръководителката на един от тях има собствено дете с увреждане, затова отношението там е професионално и живеещите в този център могат да се развиват – макар и в тесните граници, отредени им от институционализирането.

На други места обаче почти единствените грижи за обитателите са да бъдат нахранени, облечени, изкъпани. А основното им занимание – поради липса на други стимули – е да се клатят напред-назад. Което все пак е по-безопасно от блъскането на главата в стената, което малките и големите обитатели на институциите също масово правят. За тези хора се мисли посредством диагнозите им – „този има шизофрения, този има епилепсия, и толкоз“, отбелязва Кейт Блюет пред „Свободна Европа“.

16-годишно момче с аутизъм, етикетирано като „агресивно“, споделя пред журналистката, че проблемът му е липсата на контакт с младежи на неговата възраст. А една от порасналите героини на „Изоставените деца на България“ прекарва живота си в нищоправене и отбелязва регрес, макар да е минала през професионално обучение за шивачка.

Призивът на филма, както и на организацията Disability Rights International, с чието съдействие той е създаден, е, че настаняването на деца с увреждания в институции трябва да престане веднага. Вместо това трябва да се направи всичко възможно, за да се отглеждат децата в семейна среда.

Защо това обаче не става? Известна яснота по темата може да добием от

три филма на Миролюба Бенатова.

Два от филмите, излъчени преди година, са по темата за „домовете“ за възрастни с умствени увреждания. Единият е конкретно по темата за изтезанията върху психично болните, а другият – за изолирания и скрит от обществото живот, на който са обречени. Но тъй като изолацията и изтезанията вървят ръка за ръка, и в двата филма става дума за разнообразни форми на изтезания. Най-циничното е, че изтезаваните се наричат „потребители“. Защото такива се водят официално – „потребители на социални услуги“.

Не, не иде реч за побои или изнасилвания. Изтезанията в тези институции не се правят с цел да наранят „потребителите“ им. Просто персоналът… толкова си може. За 600 лв. заплата бруто (а след удръжките – под 500) с такава тежка работа се заемат (с малки изключения) не професионалисти, а хора, които не могат да си намерят друга работа. Затова понякога „трудотерапията“ се изразява в метене на двора, а „арт терапията“ – в гледане на черно-бели индийски филми или достъп до фитнес тренажор (когато вратата на стаята за „арт терапията“ изобщо е отключена).

Като говорим за отключване – заключват се и баните. Защото „потребителите“ искат да се къпят, пълнят ваните и хабят водата. Или защото не искат да се къпят – защо им е тогава достъп да баня? Държат се заключени и хора с аргумента, че са агресивни. За да докаже тезата си, персоналът пуска един от тях, а той бърза да отиде в общото помещение, за да общува с останалите. А за отключилите е недопустимо, че човекът сам си ходи по коридора…

В началото на 2015 г. Бенатова пък представя филм по друга, но свързана с предишната тема – порасналите деца с увреждания, отглеждани вкъщи, и съдбата на родителите им. Какво става, когато родителите решат да не оставят децата си в институция? Тези родители са принудени на практика да се откажат от себе си, за да се посветят изцяло на децата си. За това те не получават никаква институционална подкрепа, а когато децата станат пълнолетни, губят и нищожното финансиране за тях. Един пълнолетен човек с тежко умствено увреждане обаче не става способен да се грижи за себе си, съответно бремето за родителите не намалява.

Ситуацията е аналогична на тази с липсващите палиативни грижи за деца, за която разказахме в „Тоест“. Впрочем отчасти и групите на родителите и децата в единия и в другия случай съвпадат. Разликата е в това, че не всички тежко болни деца страдат от умствени заболявания. И че когато има очаквана намалена продължителност на живота, се очаква в обозримо бъдеще децата да умрат. Но това невинаги се случва. Понякога непоносимо болните деца стават непоносимо болни възрастни. Филмът на Бенатова дава добра представа какво означава „непоносимо“.

Трите филма на Миролюба Бенатова за хората с увреждания съдържат впрочем далеч по-брутални кадри от последния на Кейт Блюет. Защо тогава не предизвикаха скандал?

Защото нямаше международен натиск. Важното е „да не излагаме България пред хората“. Докато проблемите остават „в задния ни двор“, можем да продължаваме да се правим, че не ги виждаме. И ако Бенатова остана без работа, не беше заради тези си разследвания, а защото задаваше неудобни политически въпроси.

Аналогично, и вече бившият социален министър Бисер Петков едва ли беше принуден да се раздели с поста си заради новия филм на Кейт Блюет. Или поне няма нищо, което да свидетелства в тази посока. По-вероятни причини за отстраняването му са застъпването за социалните работници и майките на деца с увреждания, както и усилията на министерството му да противостои на популизма, опитващ се да зачеркне буквално цялата социална сфера у нас „в името на традиционното семейство“ – от подкрепата за децата в риск до предоставянето на социални услуги от неправителствени организации.

Апропо Кейт Блюет продължава да е журналистка в Би Би Си, а Миролюба Бенатова днес си изкарва хляба като… шофьор на такси.

Деинституционализацията в контекста на борбата срещу социалните услуги

Дванайсет години след първия филм на Кейт Блюет за институциите за деца с увреждания в България ситуацията не се е променила качествено, затова пък самата България вече е друга. Новият ѝ филм се появява в контекст, в рамките на който той би могъл да бъде използван по начин, неподозиран от самата Блюет. Как?

Патосът на британската журналистка е, че децата с увреждания трябва да бъдат отглеждани в семейна среда и в общността. Ако родителите им не могат да вършат това, следва да се намерят подходящи приемни родители. В същото време в България има масирана кампания срещу всички форми на закрила на детето, а в последно време – и срещу Закона за социалните услуги.

Според християнскофундаменталистките двигатели на кампанията (същите, които произведоха истерията срещу Истанбулската конвенция и искат да се забранят абортите) никой не трябва да се меси на семейството в отглеждането на децата – нито държавата, нито неправителствени организации.

Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров.

Не социалните услуги, а именно липсата им и ниското качество на съществуващите са причина за ситуацията на децата и възрастните с увреждания у нас.

Затова не е достатъчно просто да се забранят „домовете“ и „центровете от семеен тип“. Това няма как да стане, ако на родителите не се предостави достатъчно подкрепа в грижата за болните им деца – например помощ по домовете, дневни центрове, хосписи за временно настаняване, психологическа подкрепа и средства, достатъчни за достоен живот. А това са все социални услуги.

Докато у нас не се въведат читави услуги за хора с увреждания, ще има институционализирани болни деца, които ще стават институционализирани болни възрастни. Защото у нас почти никой не желае да бъде приемен родител на болно дете, какво остава доброволно да приеме в дома си болен възрастен. Ще има жертвали целия си свят родители на тежко болни деца, които ще стават отказали се от всичко родители на тежко болни възрастни. А когато родителите вече ги няма, съдбата на преживелите им деца ще бъдат отново… институциите.

Всъщност това иска да каже и Кейт Блюет – качеството на живот на малките и порасналите изоставени деца е въпрос на политика.

Политиката не се прави от семейството – тя би трябвало да е в негова подкрепа. Докато я няма, ще продължаваме да държим хората с увреждания скрити и да се сърдим на онези, които ни ги показват.

Заглавната снимка е илюстративна. Източник: piqsels