Израел и Палестина – нито да говориш, нито да мълчиш

Тъй като всичко казано по темата за Израел и Палестина може да има негативни последствия, започвам с уговорката, че тази статия изразява личните ми позиции. А не тези на редакторите на „Тоест“, които може да не са съгласни както с мен, така и помежду си. Затова моля авторите на бъдещи критики да ги насочват лично към мен.

Защо е тази статия

Напоследък „Тоест“ е обект на остри критики заради няколко статии, свързани с темата за Израел и Палестина. Редакцията е обвинявана в ционизъм, псевдолиберализъм, защита на геноцида, както и че ѝ се плаща да подкрепя позициите на Израел. Повод за критиките са най-вече анализът на Искрен Иванов за политиката на Бенямин Нетаняху и поредицата от материали на Еми Барух, от които към момента на написване на настоящия текст са публикувани два: интервю с писателя Етгар Керет и репортажът „Раната Израел“.

Към това се добавят и упреци заради липсата на реакция от редакцията във връзка с публикуването на отворено писмо до организаторите на „София прайд“, осъждащо присъствието на представители на Посолството на Израел и на еврейската организация „Шалом“ на прайда.

Атаките срещу „Тоест“ не се случват във вакуум. Те са малка част от проявите на крайно изострените отношения между произраелските и пропалестинските лагери – далеч не само в България. Това е конфликт, който взема неочаквани имиджови жертви освен физическите.

Така например през май т.г. „Шалом“ отне на главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева наградата „Шофар“ за противодействие на антисемитизма, ксенофобията и езика на омразата, връчена на редакцията на правозащитния сайт през 2018 г. През последната седмица пък същата организация плюс още няколко изпратиха писмо до собственика на „Икономедиа“ по повод повтаряната от години шега на журналистката от „Капитал“ Полина Паунова, че иска да се ожени за богат възрастен евреин. Тази шега те определиха като проява на антисемитизъм.

В сегашната крайно напрегната ситуация най-безопасно е човек да си мълчи, въпреки че може да бъде обвиняван и за мълчанието си. Ала колкото повече умерените гласове мълчат, толкова повече се чува само крещенето на радикалните. Докато в един момент буквално не почнем да се избиваме с доскорошни приятели и съюзници. Затова се връщам към думите на Стивън Хокинг: „Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.“ Колкото и да е трудно и колкото и неприятни да са последствията.

Всичко ли е контекстът?

„Контекстът е всичко“, обича да повтаря южноафриканският комик Тревър Ноа. Един от примерите, които той дава в тази връзка, е как едно и също изречение може да бъде или да не бъде проява на расизъм – зависи кой и защо го казва. Изречението е „Африка спечели Световната купа“. То се отнася до факта, че доста от играчите в националния отбор на Франция, който спечели Световното първенство по футбол през 2018 г., са от африкански произход. Когато това изречение се изрича от бели националисти, то е расизъм. Но казано от хора с африкански произход е проява на радост и гордост.

Има ли обаче контекстът граници? Участниците в разговор с Еми Барух за влиянието на снимките от войните върху въображението споделят различни позиции. Философът и писател Тодор Тодоров изглежда съгласен със Славой Жижек, който твърди, „че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст“. „Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията“, смята обаче поетът и културолог Кирил Василев. Тази позиция, изглежда, се споделя и от самата Еми Барух, която критикува „контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора“.

Да контекстуализираме, без да релативизираме, не е лесна задача. Още повече, че неизбежно стоим на една или друга ценностна позиция, която се опитваме да оправдаем. Моралната тежест на престъпленията може да се релативизира както от пропалестински, така и от произраелски позиции. Но пък без контекст изобщо не е ясно за какво говорим. Трудното е, реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките.

Упражнение по контекстуализиране

Нека започнем с няколко цитата извън контекста, за да видим после какво е неговото значение:

Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя [Палестина – б.м., С.Е.] и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление.

Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви?

„Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население.

Тези цитати, взети сами по себе си, няма защо да не се харесат на пропалестинските читатели, а някои от произраелските може да се подразнят от съдържанието им. Но, изненада – първите два са от интервюто на Еми Барух с писателя Етгар Керет, а третият – от репортажа ѝ „Раната Израел“. Все статии, заради които „Тоест“ получи упреци в „ционизъм“ и т.н.

Ето как контекстът променя всичко. Изглежда, самият факт, че определени публикации показват вътрешни гледни точки за Израел, предизвиква гняв у определена група читатели, независимо колко критични към политиката на Израел са статиите. Щом не се крещи за „геноцид“, желанието за разбиране секва.

Същата липса на желание за разбиране се наблюдава и по отношение на статията на Искрен Иванов, която представлява анализ на политиката на Израел, без да ѝ дава морални оценки. Що се отнася до споменатото по-горе отворено писмо – в „Тоест“ няма практика да се публикуват отворени писма.

Второ упражнение по контекстуализиране… и една прахосмукачка

Преминавам към другите два примера, които споменах в началото – отнемането на наградата на Юлиана Методиева и отвореното писмо срещу Полина Паунова.

Абсурдът с отнемането на наградата на Юлиана Методиева е двоен. По-малкият абсурд е, че редом с нея от наградата си е лишен заради антисемитизъм и вече бившият журналист от БНР Петър Волгин, който стана евродепутат от листата на националистическата партия „Възраждане“. Антиизраелските позиции на Волгин са следствие от проруските му. Що се отнася до Методиева, тя е дългогодишна правозащитничка, която не може да остане безразлична пред големия брой цивилни жертви сред палестинското население. Така както не остават безразлични и множество правозащитни организации.

По-големият абсурд е, че точно Юлиана Методиева беше съдена в продължение на близо четири години от вече покойния бивш легионер Дянко Марков, който се обидил от определението „антисемит“ в отворено писмо, публикувано в „Маргиналия“. Въпреки че от трибуната на Великото народно събрание е нарекъл евреите „враждебно население“, оправдавайки депортацията им.

Методиева беше съдена първо редом с екипа на „Маргиналия“ (част от който бях и аз), после и лично – заради статията ѝ „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. В този контекст получи и наскоро отнетата ѝ награда от „Шалом“. Съдът я оправда окончателно в края на 2018 г.

Що се отнася до Полина Паунова, шегата ѝ как иска да се омъжи за богат евреин в преклонна старост би могла да се интерпретира като проява на лош вкус, ако не беше специфичният контекст на възникването ѝ. А той е, че журналистите, критични към властта (сред които е и Паунова), представителите на неправителствени организации, правозащитниците и гражданските активисти от дълги години са упреквани, че са „соросоиди“. Тези упреци идват от хора, които къде със скрит, къде с явен антисемитски патос демонизират личността на основателя на „Отворено общество“ Джордж Сорос.

Шегата на Паунова прилича на заигравка тъкмо с тези обвинения в „соросоидство“ и в този смисъл е имплицитна критика на антисемитизма. Щом така и така я упрекват във връзки със Сорос, който е богат възрастен евреин, тя казва, че иска да намери такъв, който действително да я направи богата (понеже Сорос не го е направил). Преди години и аз се бях пошегувала в подобен дух – че Сорос ми е купил прахосмукачка.

Препъникамъни и неподходящи компании

Крайните пропалестински и произраелски позиции в България, слепи за контекстите, не са изолирано явление – такива има на глобално равнище. Те са впрочем и сред факторите, разклащащи устоите на европейската идентичност. Която след Втората световна война е изградена върху един основен принцип: никога повече.

Из градовете на почти цяла Германия човек може да се натъкне на т.нар. Stolpersteine, или „препъникамъни“. Това са павета с месингово покритие, върху които е гравирана информация за убити евреи. Всяко паве съдържа името само на един загинал човек. Такива „препъникамъни“, каквито вече има над 100 000, са поставени в трийсетина страни, но огромната част от тях е в Германия. И както си върви, човек се натъква на някой от тях и се сепва: „Никога повече.“

Това отказват да разберат радикалните пропалестински гласове, които упрекват Германия и други западни държави, че не прекъсват дипломатическите си отношения с Израел. Някои от тях дори отричат правото на съществуване на Държавата Израел. В тази компания някои са по чисто правозащитни съображения. Други са мюсюлмани или имат приятели мюсюлмани, затова е обяснимо, че преобладаващо срещат и подкрепят такива позиции. Много от тях познават жертви на конфликта или техни близки. Трети, четвърти и пети са проруски, леви и/или анархисти, някои от които винаги са говорили срещу Израел и за „геноцида“ в Газа дори когато е нямало и намек за геноцид. Някои са си откровени антисемити. Да не забравяме и ислямските терористи.

От другия лагер също има правозащитни гласове на хора, борещи се систематично срещу антисемитизма. Както и евреи и техни приятели, които са познати или близки на жертви на терора на „Хамас“. Но и хора, които безкритично оправдават всички действия на Държавата Израел и наричат „антисемитизъм“ всяка критика срещу нея, дори от своите съмишленици. Има и такива, които подкрепят евреите, защото мразят арабите и изобщо мюсюлманите. И крайни консерватори (и еврейски, и американски, че и някои европейски), и религиозни фанатици (и еврейски, и християнски).

И сред двата лагера има типажи, в чиято компания едва ли бихте искали да бъдете. Но ще ви причислят към някоя от тези компании (или и към двете) дори ако се опитате да изкажете умерено мнение. А вие ще се чудите кога – и дали – отново ще бъдете рамо до рамо с доскорошните си приятели и съюзници. Особено ако сред тях има и евреи, и араби. И каква форма ще е придобил светът ви след тази поредна криза.

Отсъстващата мъдрост. И едно стихотворение.

В тези времена много ми липсват мъдрите думи на Емил Коен. Ще ми се да знам какво би казал той, който хем се идентифицираше с еврейския си произход, хем не свеждаше човешките права до групите, към които самият той принадлежи.

Не смея да гадая и какво би казал Марин Бодаков. Изпитвам силно желание да го попитам, но уви. Сещам се за едно негово стихотворение, с което ще завърша. Не за да оправдавам с авторитета на Бодаков всичко, което написах по-горе и за което отговорна съм само аз. А за утешение за онези, които също като мен не знаят дали в тази ситуация е по-правилно да говорят, или да мълчат.

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.