Как COVID-19 наложи вето на политиката

Светът не е приличал повече на глобално село, отколкото при пандемията от коронавирус. Новините, в които присъстват ключовите думи „COVID-19“, „коронавирус“, „пандемия“, „жертви“, „броят на заразените“, са окупирали първите места на новинарските емисии и докато не бъдат детронирани, това ще е новата нормалност. Засега те нямат конкуренция – освен ако не се появи убедително доказателство за разумни извънземни.

В България всички герои в политиката – и „добри“, и „лоши“ – останаха на заден план.

Подгонени олигарси, арестувани олигарси, разпитвани олигарси; главен прокурор с мисия „супермен“; премиер със или без „къща в Барселона“; финансов министър, чиято проверка за апартамент от кръстника се бави повече от година; бивш Втори, опипващ почвата за ново дясно обединение; лидер на опозиционна партия, който ще се бори да запази поста на първите в историята на политическата сила преки избори; и т.н., и т.н.

Пред заплахата аз, ти, някой от хората, които обичаме, да се зарази и да умре – в случай че е обременен със заболявания или помощта е твърде закъсняла, всичко друго отстъпва не една, а поне три крачки назад. Съдейки по данните за България, предвид застаряващата нация, най-късия живот в ЕС и твърде големия брой хоспитализации и ТЕЛК-ове, голяма част от българите са застрашени от подобна перспектива.

Стабилни в нестабилността

С ежедневните си комюникета, излъчвани от почти всички медии, властта подсилва усещането за обреченост. Сякаш ей сега падаме в геената огнена и мерките на Националния оперативен щаб, обявявани от генерал-майор Венцислав Мутафчийски и премиера Борисов, са единствено спасение и упование. В България управляващите разбират точно така кризисната комуникация – нали не друг, а премиерът Бойко Борисов каза, че сме „във война“. Мнозина – изключение правят младите хора – се чувстват застрашени, объркани, потиснати, алиенирали се в пространството между екрана и социалните мрежи, където темата е пак същата.

Удобен момент да се прокарат законодателни (и не само) инициативи,

които в друг момент биха срещнали смислен, освен на журналистите, отпор.

Например промени в Закона за достъп до обществена информация, внесени от депутати от ГЕРБ, които дават възможност на всяко ведомство само̀ да преценява какви такси да иска за предоставяне на такава информация. Адвокат Александър Кашъмов от „Програма достъп до информация“ предупреди за готвената „през задната врата“ промяна.

България вероятно ще се размине и с членството в Механизма на обменните курсове (ЕRM II), известен като „чакалня за еврозоната“. Светът след пандемията ще е свят на още по-голяма несигурност и нестабилност заради вече обозримата на хоризонта рецесия. Присъединяване към единната европейска валута със сигурност би спестила на държавата и българските граждани част от последиците от забавянето на икономическия растеж.

Говоренето за предсрочни избори спира.

Никоя опозиционна сила не би пожелала власт, за да се справя с извънредно положение – затова и приглушават критиките. А и повечето хора искат сигурност, независимо дали статуквото им харесва, или не, и власт и опозиция добре го разбират. Това не е политическата и финансова криза, в която изпадна България през 1996–1997 г., вината за която носи една политическа каста – и след предсрочни избори бе избрана друга власт. Нито контролираният взрив на КТБ през лятото на 2014 г. („заслугите“ отново са на политиците), след който отново последваха избори и пак се върнаха Борисов и ГЕРБ.

Тази криза е от друго естество – има „невидим враг“ и държави, които се затварят като средновековни крепости. Нейният генезис няма нищо общо с българската политическа класа, нейното „обнуление“ (по Путин), корумпираност, лошо качество и липса на визионери. А политическа сила, която реши да извлича дивиденти, критикувайки властта за закъснели и неефективни мерки, ще бъде наказана – и от избирателите, и от симпатизантите си.

Дори лидерът на БСП Корнелия Нинова и президентът Румен Радев, пословично критични към управляващите, този път заложиха на умерения тон. Нинова не спести някои упреци към Борисов – че всява паника, че мерките са закъснели, че трябва отсега да се помисли за последиците в социален и икономически план. Но спря дотук. А след изявлението си на 3 март с призива да не се поддаваме на „вируса на манипулацията“, държавният глава мина към балансиран тон, като призова тази седмица в Плевен да не се допуска „парализа на икономическия и обществен живот“.

В парламента на 13 март се случи немислимото досега –

опозиция и управляващи се обединиха и подкрепиха консенсусно предложението на правителството за извънредно положение до 13 април.

Борисов благодари на Нинова, Нинова благодари на Борисов. В резултат премиерът обеща нов щаб, с експерти на опозицията и министри на властта, който да обмисли какви мерки в икономически и социален план да се предприемат предвид замрялата заради епидемията икономика.

За първи път премиерът допусна, че власт и опозиция съвместно могат да разпределят бюджетния излишък. Чудо невиждано в най-новата история на България, в която всяко правителство раздава тия порции както намери за добре.

Казаното от премиера на Великобритания Борис Джонсън, че „това е най-тежката криза в областта на здравеопазването за нашето поколение“, може да бъде потвърдено и за всяка друга държава.

След колапса в здравеопазването следва спад на растежа –

заради намаляването на икономическата активност и парализиране на цели индустрии, и допълнителни тежести за социалните системи. В България хотели вече затварят поради липса на клиенти – временно или задълго, тепърва ще стане ясно; заведения и културни институции са все по-празни. Заплашени на практика са всички сектори, с изключение на фармацевтиката и аптечния бизнес. За пост-COVID-кризите най-неготови са най-слабите държави – България е една от тях.

В края на третия им мандат на Борисов и правителството му се налага да преодоляват изпитание, за което няма изпитана рецепта, готов план или ноу-хау, което да получат даром. Няма кого да обвини, няма как да подаде оставка, дори да му се иска. Със сигурност правителството му прави много грешки, защото подцени заплахата – и налучква как да действа.

Успехът ще се мери по това дали мерките на щаба ще ограничат разпространението на вируса и колко ще са заразените и жертвите.

Увеличат ли се значително, проблемите ще се задълбочат и недостигът на апаратура и анестезиолози, ниското заплащане на специалистите, липсата на инфекционисти ще са не просто видими, а животозастрашаващи. В момента България разполага с 1463 респиратора в болниците и със 142 – в извънболничната помощ.

Лошата новина е, че лошото едва сега започва. Добрата – че никой не знае колко лошо ще бъде.

Заглавна снимка: Стопкадър от заседание във връзка с коронавируса, излъчено по YouTube канала на Бойко Борисов