Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

С наближаването на европейските избори някои политически сили се нуждаят от враг, за да мобилизират избирателите си. От внезапно изникналата без реално основание ксенофобска истерия в началото на март тази година може да се предположи, че основният набелязан враг за предстоящата предизборна кампания ще са чужденците. За да разберем как се създава определено отношение към дадена група хора, е важно да разбираме какъв език се прилага спрямо тази група.

По какво си приличат думите „мигрант“ и „джендър“? И в двата случая те масово се използват в смисъл, различен от този, който експертите в съответните области влагат в тях. И в двата случая превратните употреби на термините са дехуманизиращи за определени групи хора. Но докато манипулативният смисъл на „джендър“ е ограничен в определени държави, религиозни общности и политически кръгове, този на „мигрант“ е придобил по-широка популярност.

Ето защо, когато неотдавна българските медии съобщиха, че чужденците в общежитието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) в квартал „Овча купел“ са мигранти, а нападнатите чуждестранни студенти в село Храбрино и на столичния булевард „Витоша“ не са, изглеждаше ясно за какво става дума. Абсурда видяха комай само онези, които разбират от миграционни изследвания.

Какво казват теориите за миграцията?

„Миграционни изследвания“ е интердисциплинарна академична област. Тя съдържа елементи от социологията, статистиката, демографията, географията, историята, правото и др. Съществуват различни теории за същността на миграцията. В книгата си „От миграция към мобилност. Политики и пътища“ проф. Анна Кръстева, международно призната експертка в областта, пише: „Най-разпространеното определение за миграцията е движение на хора извън границите на страната за повече от една година [курсивът мой – б.а.].“

Кръстева обръща внимание на множеството форми на миграция. Има и циклична миграция – например на сезонните работници или на пътуващите за известни периоди при роднини или интимни партньори и др. Според нея миграцията дълго време се е мислила като „стрелки“ – промяна на мястото на пребиваване веднъж и завинаги, докато тя все повече прилича на „спагети“ – тоест хората заминават, връщат се или се заселват на нови места.

Хората, които мигрират, са мигранти. Мигранти са и над един милион българи, заселили се в чужди държави, както и българските сезонни работници в чужбина. Проф. Марина Лякова, която преподава миграционни изследвания в Германия, прави мащабно изследване на трите основни периода на миграция на българите в тази страна от началото на социализма до наши дни. То е публикувано в книгата ѝ „Възпирана, прикрита, невидима. Миграция и мобилност от България към Германия“ (на немски език).

Миграция и мобилност са различни неща. Туризмът, командировките и краткосрочните специализации са форми на мобилност, не на миграция. Затова се говори за „мобилност на учените“, а не за „миграция на учените“.

И какво излиза? Според най-разпространените миграционни теории чуждестранните студенти са мигранти, защото следването им продължава няколко години. А чужденците, залавяни на българо-турската граница или във вътрешността на страната, както и повечето от обитателите на общежитията на ДАБ не са мигранти, защото са в страната по-малко от една година.

По отношение на хората, които бягат от родните си страни, се използват най-общо определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“. Търсещите убежище са онези, които кандидатстват за легален статут, докато думата „бежанци“ се използва за онези, които вече са получили статут, но често включва и търсещите убежище. Юридически обаче термините „статут на бежанец“ или „статут на убежище“ означават доста по-конкретни неща, освен това съществуват и други названия за хората, търсещи спасение в друга държава.

Какво казва българското законодателство?

Две основни институции регулират статута на чужденците в България. Това са ДАБ и Дирекция „Миграция“ на МВР. ДАБ решава на кого да се даде (или да не се даде) убежище, и предоставя подслон на онези, които изчакват решението ѝ и нямат средства да се издържат сами. Дирекция „Миграция“ урежда (или отказва да уреди) статута на пребиваване на чужденци, дошли в България, за да работят, учат, да се съберат със семействата си и т.н. И депортира (или затваря в центрове за задържане) чужденци без легален статут.

Няколко закона уреждат престоя на чужденци в България, като най-важните от тях са Законът за убежището и бежанците, Законът за чужденците в Република България и Законът за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства. В нито един от тях не присъства думата „мигрант“.

Нека се спрем по-подробно върху Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), защото той се отнася до онези чужденци, които масово се асоциират с „мигранти“. По силата на този закон България предоставя на чужденци три типа закрила – убежище, международна закрила и временна закрила.

ЗУБ се позовава на Конституцията, че статут на убежище предоставя президентът. Президентската институция пък делегира това право на вицепрезидента, към когото е сформирана Комисия по предоставяне на убежище. Трудно можем да се сетим за случай, в който вицепрезидентът да се е възползвал от това си право и въпросната комисия да е свършила нещо.

Останалите видове закрила са в компетенциите на ДАБ. Международната закрила включва статут на бежанец и хуманитарен статут. Статутът на бежанец е за чужденци, които имат основания да се опасяват от преследване (например заради политическите си възгледи, религията или националността). Хуманитарният статут е предназначен за лица, които не отговарят на условията за бежанци, но все пак животът им е под заплаха – поради войни, конфликти или други причини от хуманитарен характер.

За разлика от международната закрила, която се предоставя или отказва за всеки отделен случай, временната закрила се отнася за цяла група хора. Принадлежността към съответната група е достатъчно основание за получаване на статут. Единственият случай на предоставяне на временна закрила в България е този с украинските бежанци.

Кой е легален и кой не е?

Отразявайки случаите, използвани за провокиране на ксенофобски настроения в началото на март, някои медии представиха чуждестранните студенти като „легално“ пребиваващи, за разлика от търсещите убежище в общежитието на ДАБ. Ала и едните, и другите са в България легално. Как тогава се стига до подобни внушения?

Институциите (най-вече МВР) често наричат търсещите убежище „незаконно“ или „нелегално пресекли границата“. Този език се използва и от политици, възприема се и от медиите. Така се създава впечатлението, че тези хора пребивават в България без правно основание и са, както е разпространено да се казва, „нелегални мигранти“. Вече стана ясно, че те не са мигранти в класическия смисъл на думата, но всъщност и нелегални не са. Защо?

Ако един чужденец премине границата без разрешение, но поиска убежище, след като се предаде на властите или е заловен от тях, ДАБ трябва да започне производство за предоставянето на някой от описаните по-горе видове статут за този човек. Докато очаква ДАБ да се произнесе, чужденецът пребивава легално. В общежитията на ДАБ (като това в „Овча купел“) са настанени точно такива хора.

Незаконното преминаване на границата е най-разпространеният начин човек да потърси убежище, а за бягащите от много държави и конфликтни райони е и единственият възможен. Никой няма да им даде виза, за да избягат. И в този случай единственото изключение, което българската държава (и ЕС) прави, е за украинските бежанци. По време на т.нар. Възродителен процес пък Турция временно отваря границите си за депортираните от България около 300 000 етнически турци.

Дори ако кандидатстващите за статут получат отказ, те могат да решат да обжалват или пък да започнат ново производство, прилагайки нови обстоятелства към своя случай – като Оксана и Елена от Русия, с които разговаря „Тоест“. Или да кандидатстват за убежище пред президента. В тези случаи престоят им в страната продължава да е законен.

Едва ако всички варианти са изчерпани, търсещият убежище може да се окаже без легален статут. Без статут впрочем може да останат и чужденци, дошли в България на друго основание, например работа, образование или брак. Това е възможно да се случи, ако например основанието им за пребиваване престане да е валидно или ако не си подновят документите навреме.

Как се промени значението на думата „мигрант“?

Някъде до 2015–2016 г. думата „мигрант“ не се използваше в настоящия си смисъл на „бежанец“ или „нелегално пребиваващ чужденец“, а се употребяваше най-вече в експертни кръгове. В България бежанците и търсещите убежище бяха наричани или „бежанци“, или неправилно „нелегални имигранти“, или още по-неправилно – „нелегални емигранти“. Имигрантите са чужденци, които се заселват в една държава не защото бягат, а по други причини, а емигрантите са представители на местното население, които напускат страната си, за да се заселят другаде.

Промяната на значението на думата „мигрант“ в публичния език настъпи в контекста на т.нар. криза с търсещите убежище през 2015 г. Мнозинството от тях бягаха от Сирия заради кървавите конфликти в тази страна, имаше и бягащи от Афганистан, както и от други страни.

Първоначално не се говореше за мигрантска криза, а за „бежанска вълна“, „бежанска криза“, „наплив на бежанци“, „бежанско бреме“. От онзи период е и известният лозунг Refugees welcome („Добре дошли, бежанци“). Постепенно думата „бежанци“ започна да се измества от „мигранти“, а кризата от бежанска стана „мигрантска криза“.

Роля за тази промяна изиграха не само някои европейски политици и гласове, критично настроени към търсещите убежище, а и политиката в САЩ и американски медии като Reuters, пишещи за Европа, чиито новини масово се превеждат от българските медии. Промяната всъщност съвпадна с политическия възход на Доналд Тръмп, който спечели изборите за президент на САЩ в края на 2016 г. Неговата реторика се характеризира с ксенофобски патос, а едно от основните му предизборни обещания, което той отчасти изпълни, беше изграждането на стена по границата с Мексико.

„Мигранти“ от Близкия изток и Африка, но „украински бежанци“

Замяната на определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“ с „мигранти“ на пръв поглед е неутрална, каквото е и самото понятие. Обаче тази неутралност се оказва привидна. Когато говорим за бежанци, е ясно, че имаме предвид хора, които бягат от нещо. По същия начин търсещите убежище са загубени без това убежище.

Думата „мигранти“ обаче няма такива конотации – човек може да мигрира по всякакви причини. С употребата ѝ по адрес на хора, които бягат от война, конфликти или преследване, се създава впечатлението, че те всъщност нямат основателна причина да бягат. Така се налива масло в ксенофобския дискурс, че тези хора нахлуват неканени в европейските страни, за да затрудняват социалните им системи и да бъдат заплаха за местното население.

В определянето на бежанците като „мигранти“ има и скрит расизъм. В този си нов смисъл думата „мигранти“ се асоциира предимно с бежанци от Близкия изток и Африка, повечето от които са с цвят на кожата, различен от бял. Много от тях идват от страни, в които ислямът е доминиращата религия. Накратко, те се отличават от местното европейско население по външен вид и по култура.

Замисляли ли сте се защо украинските бежанци са наричани именно бежанци, а не „украински мигранти“? Със самия израз се предпоставя, че те имат основателна причина да избягат от страната си и заслужават да им се даде убежище. За разлика от бежанците от Близкия изток и Африка, повечето украинци са със светъл цвят на кожата. Преобладаващата религия в страната е християнството. Те са близки до европейците както по външен вид, така и по култура.

Езикът, който неусетно дехуманизира

Важно е как използваме думите, защото чрез тях възприемаме света. Австрийският философ Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика ни означават границите на света ни. Ако възприемаме бягащите от преследване, войни и конфликти като „мигранти“, които влизат в страната „незаконно“, е малко вероятно да им дадем убежище и да ги приемем в обществото си. Наричайки ги по този начин, ние предпоставяме, че те не са толкова ценни като хора, колкото сме ние, и ни е безразлично дали ще оцелеят.

Това е форма на дехуманизация. Журналистката Татяна Ваксберг определя дехуманизацията като „представянето на група хора не като сбор от индивиди, а като аморфна маса, несъвместима с обичайните човешки черти и неспособна на човешки чувства“. Тя предупреждава, че дехуманизацията е последният етап преди физическата разправа с тази група. Спрямо търсещите убежище в България от Близкия изток физическата саморазправа е разпространена практика – като се почне от отношението на границата, където много от тях са бити, ограбвани и връщани насила в Турция от граничари.

Тук трябва да се отбележи, че България е външна граница на ЕС и иска да бъде пълноправен член на Шенгенското пространство, а ЕС трудно може да приеме всички, които искат да се спасят в него. Затова поставя условие пред България да ограничи „мигрантския натиск“. Това обяснява както преминаването към привидно неутралния дискурс за „мигрантите“, така и насилието по границите ни, масовите откази за предоставяне на статут, нехуманното отношение към бежанци, затворени в центрове като този в Бусманци.

Тъй като обаче става дума за хора, ограничаването на достъпа им до убежище следва да е свързано с осъзнаване на моралната цена, която се плаща. Затова говоренето за бежанците и търсещите убежище като за „мигранти“ е опасно – то не само е неграмотно от академична гледна точка, а и приспива моралните ни сетива.