Как работи дезинформацията

Зад сложния сюжет на филма „Генезис“ (Inception) има една простичка, но въздействаща идея. Успееш ли незабелязано да посееш зрънце на съмнение (или нова идея), то може да завземе съзнанието и да промени възгледите и поведението на хората. За да подейства истински, е нужно едно: човек да възприеме идеята като своя. Инфодемията действа по много сходен начин. И затова е толкова опасна.

Как възприемаме, запомняме и се доверяваме на информация? Нека проследим процеса стъпка по стъпка с помощта на медийни проучвания и научни изследвания.

Принципът на Парето

В късните фази на една успешна дезинформационна кампания фалшивите факти са масово разпространени. Това е целта: да изглежда, сякаш грешната информация е факт, познат на много хора. Тази илюзия за масовост ефикасно прикрива реалността, че дезинформацията се създава и разпространява стратегически от малък кръг хора.

Вилфредо Парето е италиански философ и икономист, който през ХIХ век отбелязва, че 20% от населението на Италия притежава 80% от земята. Тази идея набира популярност в мениджмънта през 40-те години на ХХ век и днес се прилага в редица области като „Принципа 80/20“. Процентното разпределение е ориентировъчно (рядко математическата пропорция е точно 80/20). Основното е идеята, че по-голямата част от изходния резултат се дължи на малък брой причини/ресурси/действащи лица. Този принцип важи и при създаването и разпространяването на фалшива информация.

Според изследване на Центъра за противодействие на дигиталната омраза във Вашингтон само 12 души са отговорни за близо 2/3 от антиваксърското съдържание във Facebook. „Дезинформационната дузина“ включва остеопата д-р Джоузеф Меркола, натрупал милиони от алтернативна медицина, и Робърт Ф. Кенеди-младши, който получава 255 000 долара годишно като председател на една от най-влиятелните американски активистки групи срещу ваксините. Според проучвания, цитирани във вестниците „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и реномираното издание Nature Medicine, създаването и разпространяването на дезинформация е не просто финансирано от малка група хора. Това е стратегически разработен и добре координиран процес, чиито послания достигат до над 59 млн. онлайн последователи.

Основната целева група са „колебаещите се“, които не знаят дали да се доверят на официалната информация. Причините за това са различни: от трудност в разбирането на специализирана научна информация до проблеми с доверието в авторитетите. Най-усилено се таргетират групи потребители, които проявяват по-високи нива на страх, тревожност, липса на доверие в науката и в авторитетите, с интерес към алтернативни методи и конспиративни теории като QAnon.

Все по-често се появяват обвинения в цензура срещу Facebook и онлайн платформите, които премахват съдържание с доказано грешни факти. Истината обаче е, че социалните медии и прекомерното доверие в тях са ключов фактор за инфодемията. Принципът на Парето работи перфектно в тази екосистема, защото популярното съдържание от шепа източници достига експоненциално до голяма аудитория. „Дезинформационната дузина“ инвестира в онлайн реклама на съдържанието си и технологичните компании трябва да балансират между желанието си да изглеждат като етичен играч и основния източник на финансиране на иначе безплатната им услуга.

Алтернативно мислене срещу научен консенсус

Наличието на фалшива информация не е достатъчно условие за инфодемията. От зората на масмедиите има издания, които пишат за конспиративни теории и публикуват сензационна информация, базирана на полуистини или откровени лъжи. Разликата е, че преди появата на интернет и социалните медии те са достигали до ограничена, често изцяло местна аудитория. Днес маргинални доскоро възгледи могат да достигнат до милиони хора с инвестиране на минимални средства. Демократизацията на достъпа до информация, за съжаление, улеснява и достъпа до дезинформация.

Гюнтер Айзенбах, медик и преподавател в Университета на Виктория в Канада, създава дисциплината „инфодемиология“ (епидемиология на дезинформацията) преди близо 20 години (Айзенбах, 2002). Той определя инфодемията като „нефилтриран поток от информация“ и за съжаление, именно тук е ключът към разбирането на феномена. Няма значение до колко информация имаме достъп, ако не знаем как да я отсеем. Дори високообразовани хора са уязвими в области, с които никога не са имали досег. Основната причина научното и медицинското образование да отнемат години е, че в основата им е не запаметяването на твърдения, а усвояването на научния метод и знанието как се анализират данни, за да се достигне до тези твърдения.

В науката основните критерии за качество са колко взискателен, методичен и прецизен е изследователският процес и дали анализът на данни е правилно извършен. Също така дали са спазени етичните и професионалните стандарти. „Експертите“ герои на инфодемията – като Андрю Уейкфийлд, Долорес Кахил (правилното произношение на келтски е с „а“, но е разпространен и британският вариант Кейхил), Джуди Миковиц и Чарлз Хоф – са отритнати от научната общност не защото са безстрашни научни версии на Давид, който се изправя срещу Голиат. Те са дискредитирани заради сериозни нарушения – като кражба на данни, неспазване на стандартите за качество в провеждането на изследвания и доказано грешни твърдения.

Науката е надеждна, защото тези нарушения се откриват именно благодарение на изпитаните ѝ методи. Ако отделен учен направи грешка, научният метод помага грешката да бъде открита, поправена и адресирана в нови изследвания. Също така науката изучава сложни теми и често тази сложност води до противоречиви резултати. Когато се променят и актуализират препоръките за пандемията, това е не защото учените не знаят какво да правят, а защото с натрупване на нови данни разбират проблема по-добре и калибрират своите съвети.

Хората, които не познават този научен процес, са най-податливи на дезинформация, защото си съставят мнение основно по два критерия. Първият е дали експертът е известен (в онлайн коментари ненаучни твърдения се защитават с репликите „Миковиц е известен учен“, „Андрю Уейкфийлд е световен специалист“, „Защо тогава толкова световноизвестни лекари се обявяват против това?“…). Вторият критерий е дали дадено твърдение съвпада с предварително изградената им позиция (учените наричат това склонност за потвърждаване, на английски confirmation bias).

Това са подвеждащи критерии: в науката не са важни отделни личности и изследвания, а натрупването на доказателства. Един учен (дори от реномирана институция) би могъл да греши: затова са важни репликацията (дали други учени могат да достигнат до същия резултат) и натрупването на данни от много изследвания, проведени от различни екипи. Ето защо няма значение известността, а дали данните и правилно приложените методи са налице.

Кампаниите за дезинформация често работят и с фалшиви новини за утвърдени експерти. Например: „Проф. Угур Шахин, създателят на медикамента на „Пфайзер“ срещу ковид, каза, че все още не се е ваксинирал. Защо, щом ваксината е безопасна и вирусът толкова смъртоносен?“. Според Poynter този слух тръгва от Instagram, a и най-вероятно от грешно разбиране на думите на Шахин през януари т.г., че още не е негов ред да се ваксинира (според регулациите в Германия дори създателите на ваксините не се ползват с предимство и първо се ваксинират хората в най-рисковите групи). Още през март в BILD и други немски издания става дума, че той вече е ваксиниран заедно със служителите на „Байонтех“.

В интернет може да се намери информация в подкрепа на абсолютно всичко. За да се отсеят достоверните твърдения, е нужна обективна преценка за качеството на източниците и специализирани познания как да се провери надеждността на дадено твърдение.

От снежна топка до лавина от дезинформация

Вече знаем, че дезинформацията може да се проследи до малък брой източници и че те таргетират специализирани теми, които без специални познания са лесни за изопачаване. Сега е време да разгледаме самия механизъм на разпространение.

Известен факт е, че се използват онлайн тролове за моделиране на нагласи. По-важният въпрос е защо хора, на които не се заплаща за това, доброволно споделят лъжлива или неточна информация? Защо жертви на инфодемията стават интелигентни и образовани хора? Тези, които споделят фалшиви новини, понякога са наши близки и публични личности, не само тролове или бот акаунти. Как попадат те в този капан?

Ключът е именно в зрънцата съмнение, които споменахме в началото. Знаем от научни изследвания, че директната конфронтация не помага и дори представянето на проверени факти не може да промени чуждото мнение. Затова специално се таргетират хора, които се колебаят и търсят информация.

Всичко е въпрос на маркетинг и дезинформаторите ни маркетират най-любимия ни продукт – нашето его. Дезинформацията е „брандирана“ като нещо, което ще даде специален статус на запознатите с нея. Репликите „информирай се“, „отвори си очите“, „чети“ целят да посеят съмнение в официалната информация.

Вместо да се притесняват, че споделят маргинални възгледи, вярващите в конспиративни теории се чувстват като членове на специален клуб на просветени („малко останаха авторитетите, които не се поддадоха на финикийските знаци“, „малко са медиците, които биха се осмелили да кажат истината“, „аз съм си отворил очите, ти вярвай на научни измислици“). Съответно хората, които са на противоположното мнение, се обезличават с колективни презрителни названия („овцете“, „ковидиотите“, „истериците“).

Семената на съмнение се посяват с линкове и споменавания на редица фалшиви новини. След това се намесва механизмът на човешката памет. Изследванията показват, че сме склонни да вярваме на фалшива информация, ако идва от хора, на които имаме доверие (Шоу, 2016). При смесване на вярна и невярна информация запомняме комбинацията от двете и не можем да ги различим (Лофтъс и Грийнспан, 2021). Освен това помним съдържанието, но не и първоначалния източник: многократното повторение засилва податливостта ни на фалшива информация и увереността ни в нея (Арндт, 2012). Паметта ни е уязвима не само за външна информация – хората понякога не забелязват манипулация и подмяна дори в текстове, писани по-рано от тях самите (Кокран и др., 2016).

С други думи, само една статия или коментар може и да няма ефект, но натрупването на фалшива информация (особено ако я повтарят хора, на които имаме доверие) може да се запечата в паметта и да стане трудно да се отдели от фактите. Ако не помним как и защо сме достигнали до нея, започваме да третираме информацията като собствено мнение и критериите за вярно и фалшиво се размиват. В добавка към това, дори да си мислим, че реагираме рационално, сме подвластни на много капани на мисълта. Помним по-лесно това, с което сме съгласни, подбираме фактите, които се вписват в убежденията ни, и пренебрегваме останалото (Канеман, 2011).

Неслучайно фалшивите новини имат в заглавията си „Шок!“, „Ужас!“ и други фатални послания („Д-р Чарлз Хоф: Експерименталките гарантирано ще избият наболите се до няколко години!“). Паметта и вниманието ни са устроени да приоритизират отрицателна информация. Ако сме в реална опасност, това помага бързо да реагираме на нещата, които ни застрашават. Ако не сме, този уклон към отрицателното привлича вниманието ни към определен тип новини (Сорока и др., 2019) и често играе лоша шега. Също така, колкото по-емоционално ангажирани и афектирани сме, толкова по-трудно водим рационална дискусия.

Представете си група във Facebook. Членувате в нея заедно с някои приятели и следите определена тема от известно време. Основните новини по тази тема съдържат факт А и донякъде факт B. Чувате ги по телевизията, по радиото и чуждата преса. Напоследък обаче често се споменава факт C. Той твърди нещо доста различно от А и B.

Не знаете дали е вярно, но звучи интересно и важно (Съмнение). Запомняте го, защото вече и някои експерти по телевизията го споменават, но не всички (Запаметяване). В продължение на няколко седмици отново и отново се повтарят коментари и статии за C (Повторение). В друга група виждате новини по темата, но никой не споменава С. Вече се замисляте дали не е добре да кажете на другите за това, ако още не са чули сами (Склоняване). Веднъж споделили коментар за С, все повече забелязвате всички споменавания. Дори малко се дразните, ако никой не се сети да го спомене. Ако някой се противопостави, търсите информация онлайн защо не е прав. Не сте усетили как факт С вече е не просто информация отвън, а е станал част от собственото ви мнение.

Ако факт C e истински, няма проблем. Намерили сте нещо интересно и вярно и го споделяте. Но какво се случва, ако факт С е фалшива информация? Вече няма значение: споменът откъде е дошла информацията, е размит от многото повторения и места, на които сте я срещнали. Ако приятел или роднина види какво сте написали, ще го приеме за истина, защото е написано от човек, на когото има доверие, а не от анонимен профил. Така се задвижва порочният цикъл.

Накратко: източниците на дезинформация са малко на брой, но особено активни онлайн профили (които често повтарят няколко основни тези). Социалните мрежи улесняват инфодемията, защото споделянето скрива първоначалния източник на информация. Трудно е да отсеем истината, особено по специализирани теми. Дори да сме скептични към подозрителни профили, ние се доверяваме на близки, без да знаем дали те са проверили това, което споделят. В паметта ни се запечатва прочетеното и неволно приемаме непроверени твърдения за факт. Малко са тези, които нарочно споделят невярна информация – инфодемията е опасна, защото е несъзнателен процес.

Можем да спрем снежната топка на дезинформацията, преди тя да се превърне в лавина. Най-важните стъпки са да не формираме мнението си по важни въпроси от социалните медии и винаги да правим проверка на фактите – особено по теми, които се отклоняват от научния консенсус.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.