Какво правим с правото

През 2019 г. съдебната власт получи необичайно медийно внимание на фона на традиционната си роля на най-тихата от трите власти. Доколкото по дефиниция нейната дейност трябва да се развива по-скоро експертно, затворено и без политически заряд, истинско чудо е колко много дискусии, протести, анализи или просто интернет шеги и мемове се появиха по повод на правосъдието в България.

Еволюцията изяжда децата си

Популяризирането на темата може да се обясни отчасти с обективни фактори – колкото повече се повишават доходите на населението, толкова по-често то може да си позволи да обсъжда неща, които „не се ядат“. Има обаче и причини от субективен характер. Политическият маркетинг превърна правосъдието в евъргрийн, тъй като опозицията получава възможност да трупа точки предвид очевидната липса на смели реформи, а за управляващите диалогът с магистратите не може да се сведе до обичайното запълване на дупки и запушване на недоволни усти. Все пак поне формално съдебната власт е независима и съответно по-опасна или поне „повратлива“. Тази динамика няма да се промени и през настоящата година.

В по-едър мащаб наблюдаваното обсебване на вниманието от правосъдието е като цяло полезно, защото постепенно започва да се схваща, че ефектите от него са видими в целия ни обществен живот, а не са ограничени до бутикови спорове на неразбираем жаргон. Но ако всички Facebook глупости, изписани през 2019 г. по висящи дела (предимно наказателни), могат да се простят като знак за все още незрялото гражданско общество, същественият риск от масово обсъждане на темата се корени именно в нейното преексплоатиране. Отдавна е установено, че

всяко обединяване около популярни послания създава стаден инстинкт,

при който за едно сериозно мнозинство осмислянето на сложните процеси отстъпва пред удобните и предлагани от друг отговори. Макар да е известно, че и през 2020 г. виновни за мнозина ще са прокуратурата и редица други персонализирани субекти, може би си струва да се анализира къде грешат онези с добрите намерения. И то тъкмо заради добрите им намерения – те безспорно са най-важното, но единствено с тях не се печелят битки.

Върховенство на кое?

Каква изобщо е целта на „битката за правосъдие“? Въпросът изглежда излишен, но въпреки това отговорът не е очевиден. Ако се концентрираме върху централния „реформаторски“ апел, той гласи, че липсва върховенство на правото. Звучи ясно, но всъщност е крайно проблематично. При все че може много ясно да се посочат девиации от върховенството на правото, както и да се работи с това понятие, включително като лозунг, то е далеч от невинно. Най-елементарният казус, с който се сблъскваме ежедневно, е

напрежението между несправедливия закон и неписаната несправедливост.

Отвъд научната дискусия по темата, която не е приключила от векове, в България има два цитата, които постоянно се споменават в грижливо подбрани моменти, и тяхната красива словесност някак успокоява съвестите на фона на скучната юридическа материя. Единият цитат има спорно авторство и според него казусът трябва да се сложи на сърцето и каквото каже то, значи е правилно, и после е лесно да се преведе на езика на правото. Другият цитат е от Кристиан Таков и гласи, че правото трябва да се пази дори и от закона.

При цялата им грациозност обаче употребата на тези цитати затваря общността, вместо да я отваря. Те заявяват много ясни твърдения, но не отговарят на последващите въпроси. Неподчинението на закона може ли да бъде добродетел? И ако е така, защо тогава в други случаи се настоява, че законът трябва да се спазва абсолютно строго от всеки и че именно неспазването му е големият ни проблем?

„Правото“, на чието върховенство се настоява, включва и законите, приети от все по-омразния законодател, както и съдебните актове, постановени от все по-омразния съд.

Същевременно, когато те съответстват на усещането ни за несправедливост, всичко е наред. Подобно усещане за лицемерие оставиха някои реакции от миналия януари, когато Върховният административен съд внезапно се превърна в добър герой, защото отмени промените в плана за управление на Национален парк „Пирин“ и бързо се забравиха протестите срещу предходни решения на съда, включително по сходни екологични въпроси. Разбира се, най-нормалното нещо е съдът да бъде критикуван, когато е решил грешно, както и обратното – но подобно двойствено отношение показва, че дилемите за „правото“ и „закона“ не могат да бъдат решени по окончателен и легитимен начин, и мъдростта е в приемането им като непреодолима дилема.

Кой от кои е?

Освен че съществува проблем с формулирането на послания, липсата на по-дълбоко обществено ангажиране с правосъдните теми се дължи и на комуникационни причини. В изопнатата публична среда, развила се на принципа „наши срещу ваши“, е изключително трудно да се каже нещо, което да не бъде прикачено към някой от „лагерите“. Сред подобна крехкост основен принцип на омаскаряването през 2019 г. стана съешаването с омаскарени лица. И ако за онези, свикнали, че кадрите решават всичко, е нормално да мислят така, как да приемем същото при истински свободните? Факт е, че свободното малцинство в съдебната система и около нея е по-маргинализирано от всякога, а войната срещу него е неравностойна и отвратителна. Но тази война ще приключи със служебна загуба, ако се възприемат същите или сходни методи, включващи нетолерантност към различното мнение, агресия или извънредна кампанийност.

Тук е мястото да се спомене и изборът на теми. Дали прокуратурата да е в изпълнителната или съдебната власт, е безспорно фундаментален въпрос, но също така и абсолютно безплоден към настоящия момент. От Полша до Хонконг може да се научи един и същи урок: протестът срещу овладяването на съдебната система се разпалва най-добре, когато има малко на брой, но конкретни поводи и много ясни и разбираеми контрапослания.

Изобилните нападки също имат по-скоро обратен ефект

и изслушването на Иван Гешев е такъв пример. Процедурата действително беше силно публична, колкото и някои да не искат да го признаят. Но вместо засипване с въпроси и коментари, по-силен ефект щеше да има повтарянето на реторичния въпрос – наистина ли „ЦУМгейт“ е „въпрос на личен живот“, както Гешев убедено смяташе? Обществената енергия не е безгранична и това се потвърди, когато от умора по Гешев се проспа по-опасният избор: на Сотир Цацаров за началник на институция със съмнителни правомощия и битие на границата на конституционно позволеното.

Сложен е и балансът между нормативния фетишизъм и фиксацията върху личности. През 2019 г. наблюдавахме много и от двете, но в крайна сметка общото между тях е, че заявени самостоятелно, се превръщат във форми на утопично мислене. Ако решението на проблемите е в създаването на по-добра правна рамка, как да си обясним, че Европейският съюз заяви, че премахва Механизма за сътрудничество и проверка, който се занимава предимно с видимостта на правната рамка? Ако обаче решението е в назначаването на нови хора, значи се подценяват структурните дефицити, каквито също има.

Операция „Мръсни ръце“

Сред настойчивото призоваване за повече морал се пропуска нещо ключово. Борбата за по-добра съдебна власт е винаги политическа. Разбира се, в нея не участват само партии и не се реализира само политически резултат (стига да е искрена), но правилата на играта са политически.

Понякога впрочем политическо действие е да се запази навреме пространство за протест. Затова платените протестиращи напълно законно бяха заели мястото пред ВСС по време на избора на главен прокурор и неплатените, колкото и прави да бяха, изглеждаха и звучаха „бета“. Достатъчно е да се каже, че Иван Гешев беше най-предполагаемият кандидат (и в действителност единствен, след като скандалите около Пламен Георгиев станаха прекалено много) месеци преди началото на процедурата, но активните действия срещу кандидатурата му започнаха, когато вече бяха обречени поради липсата на своевременен натиск и евентуално издигане на „граждански кандидат“.

Страхът от омърсяване си личи при споменаване на другата чувствителна дума – корупция.

Всеки иска да има по-малко корупция, но какво точно значи това? Да се очаква, че ще има усещане за справедливост без изриване на статуквото, е точно толкова празно и наивно, колкото да се каже, че хората не бива да се обиждат помежду си. Промяната на толкова мащабно ниво изисква да се счупят няколко яйца, по израза на Ленин, включително да се примирим с евентуалното ограничаване на някои граждански свободи, потенциалното „натопяване“ на невинни и други такива. Позитивен резултат ще има, но ще се наблюдава след десетки години.

Така погледнато, се разбира колко порочно е да се говори за върховенство на „правото“. Няма обективно застинало право, за чиито скрижали да се воюва. Има право, което облагодетелства по-широки и по-тесни слоеве от населението; право, което отдава приоритет на една или друга група от хора (собственици или наематели, работодатели или работници) или решава по различен начин баланса между различни субекти (престъпниците или жертвите им). Има и стриктно, и по-гъвкаво разбиране за правото.

Изглежда контраинтуитивно един файтон от хора да се скарат помежду си, но

липсата на караница доказано обрича на едно и също: различното се оказва много повече от общото.

Роенето, което се наблюдава във всяка реформаторска общност (не само в правосъдието) през последните 30 години, се преодолява единствено със стабилни корени и изграждане на групи по интереси вътре в тактическия съюз. В момента „пазарът“ на безкористност е толкова свит, че синдикалните дейци, да речем, не биха тръгнали да водят полемика със защитниците на човешките права само защото всички те искат „върховенство на правото“.

Какво да се прави?

След подобни съмнения отговорите могат да бъдат само откъслечни. Това означава не само че са недостатъчни, а че отделните решения дават резултат единствено на определено ниво, а не изобщо. В някакъв смисъл е добре да се изостави моралното превъзходство като стратегия, в друг – да се правят невидими усилия, в трети – да се запасим със самоирония. Всичко това не е изчерпателно и няма как да бъде.

И все пак – изглежда, че трябва да се угаси пламъкът на революцията и да се настоява на бавното, сложно и професионално решение.

Независимо от различните разбирания за бъдещето на съдебната власт, тя е толкова неуловим обект на обладаване, защото формира последната преграда, най-устойчивото и в някакъв смисъл консервативното – границата на лудостта на политиците. Фактът, че правосъдието може да извади хората на шествия, е хубава новина, но не е част от решението по същество, защото то е винаги по-скучно и не се корени в „народната воля“.

Ако например се говори за прокуратурата, трябва да се влезе равностойно в дебата за рамките (и съответно спирачките), които разследването поставя на нейната дейност, тъй като реформата в полицейските органи е всъщност по-наложителна от тази в прокуратурата. Ако се говори за корупцията, да се разберем от какво бихме се отказали и къде да пипаме – в материалния или в процесуалния закон… И така нататък.

И накрая – друга една любима история за цитиране е за онзи германски селянин, който се срещнал с произвола на държавата, дошла да му вземе мелницата, и отговорил смело: „Вие може да ми вземете мелницата, но в Берлин има един съдия, който ще отсъди справедливо в моя полза.“ Симптоматично е, че и до днес не знаем името на този съдия.

Заглавна снимка: pxfuel