„Алчността и солидарността винаги ще са в битка. Свободата и потисничеството – също“

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Камен Воденичаров доби популярност в едни от най-трудните години за страната ни. Години, в които стана ясно, че копнежът за свобода не означава едно и също за всички – едни искаха свободата да се развиват, работят и говорят свободно, други – да забогатяват и да концентрират власт и влияние, освободени от всякаква отговорност. Едни копнееха за старото време, други искаха възмездие за него, трети избраха да не прекарат живота си тук, чакайки нещо да се случи, и потърсиха реализация на мечтите си в чужбина.

Този дискурс създаде и музика. НЛО пееха „Ех, Канада“, Камен Воденичаров записа „Не съм избягал“. Днес Камен разказва, че песента никога не е била укорителна към емигриралите. Дори напротив. „Не усещаш ли сега, където и да си, че ти си тук – не си избягал?“ Попитах го как вижда българското общество в страната и в чужбина днес – къде са повече тези, които са избягали. Попитах го и за комедията, за онези образи, които тогава заклеймявахме като порочни, респективно осмивахме и иронизирахме: успяхме ли да заличим част от тях, или напротив – те станаха част от статуквото и днес дори не ни правят впечатление.

Участвал си в „Каналето“ и „Ку-ку“ – културни феномени от средата на 90-те, донесли много смях в едни тежки времена. Кога е по-лесно да се прави комедия – тогава или днес?

Струва ми, че през 90-те години беше по-лесно да се прави хумор. Имаше повече ярки образи, хората бяха много чувствителни и много по-искрени. Днес, вследствие като че ли на кризи, на медии, на социални мрежи, уж сме по-отворени, но ми се струва, че се случва обратното – хората са се капсулирали и са станали малко лицемерни. Върна се от социализма едно много тъпо нещо – едно пишем във Facebook, друго говорим в приятелския си кръг. Което не е готино.

Социалните мрежи ли са виновни, или те са просто една платформа и отражение?

Мисля, че те са платформата. Още повече че са замислени с позитивната идея да свързват хората, да правят мост между различни държави и пространства, ако щеш и времена. Но се оказа, че те станаха оръжие в ръцете на много лоши хора – на хора, които се занимават с пропаганда, с промиване на мозъци, с промяна на общественото мнение. И съвкупността от много фактори доведе до тези процеси. Но със сигурност гледането очи в очи, усмивката, която е божествено дело, и стремежът на хората да общуват наистина свободно ще наклонят категорично везната и тези ужасяващи негативни опити няма да успеят.

През ноември предстои да отбележим три десетилетия от онзи прословут пленум на ЦК на БКП. Как се промени комедията през тези 30 години?

Слава богу, комедията се развива, и то в посока да бъде по-европейска, по-интернационална. Всеки народ има свой специфичен стил на общуване, на смях. Свикнали сме да се майтапим, че има някои немски смешки, при които трябва да те ощипят, за да се засмееш. От друга страна, ти много добре знаеш колко е трудно да преведеш български виц – на немски, на английски, на френски, и да те разберат правилно. Но хуморът се развива и го има в пантомимата, в комедия дел арте (италиански комедиен жанр, основаващ се на импровизацията – б.р.) благодарение на много млади хора, а и колеги на наша възраст, които работят и по света.

А иначе в България всички хумористични шоу програми по телевизията някак си останаха на нивото на някакви стари смешки и стари формати, които не са смешни никому, затова все повече малки форми и интересни хора си пробиват път през социалните мрежи и през другите начини на комуникация. Традиционните медии са абсолютни пътници, особено с този мениджмънт, който имат – на пазене на едно средно статукво и на поддържане на средна скорост. Когато караш дълго време на втора, двигателят ти прегрява и спира.

Промениха ли се персонажите, които осмиваме?

Със сигурност има и много нови персонажи, които подлежат на ирония, на сатира, на осмиване. Но като цяло типажите са си едни и същи. В българската народопсихология още от времето на Алеко Константинов и на различни писатели и карикатуристи си личи, че има типажи, които си остават подобни.

Преди три десетилетия си представяхме, че за 7–8 години ще сме доста по-далеч от мястото, в което се намираме в момента. Мислехме си, че всичко ще се промени. Че за съвсем кратко време ще достигнем стандарта на народите, които са се развивали свободно в Централна и Западна Европа и които са достигнали един по-добър начин на живот и на общуване. Оказа се обаче, че на нас ни трябва много време и много пространство. Неслучайно в Библията е казано, че трябва да минат 40 години, за да измрат и последните, които познават робството. Нашата малка и клета държава на 140 години (защото това, че сме на 1300 години, е хубава историческа легенда, реалната българска държава е от 1878-ма) е преминала през ужасяващи неща. И особено този брутален отпечатък на комунизма и на промиването на мозъци все още доста ни тежи и ще трябва да мине доста време, докато се промени.

Тези промени отвориха вратите на много българи да заживеят на Запад. Ти пътуваш доста, срещаш се с българските общности – как ти изглежда публиката в чужбина?

Първо, аз съм щастлив да видя – тъй като много мои роднини, близки, съученици живеят в Европа, Съединените щати и Канада, – че за тези години българите по света се стабилизираха, намериха себе си, адаптираха се, голяма част от тях са на добри позиции, развиват бизнеса си, обучават децата си добре, борят се да бъдат в първите редици. Често си говорим, че нашата публика е в Европа и в Щатите. Имам предвид тези хора, с които можем да си говорим само с едно намигване, с един поглед или една усмивка. Намирам българите, които живеят по света, за доста по-откровени, по-емоционални и по-искрени. Поне така ми се струва от сцената и от времето, в което след това си общуваме с тях. Много се радвам, че доста българи (разбира се, не всички, но няма как да са всички) се развиват добре и са намерили своята нова родина.

И накрая: кога ще свърши Преходът?

Няма да свърши. Това е постоянен процес. Частната инициатива, свободната воля, конкуренцията, находчивостта, иновациите, образованието – понякога бавно, друг път мигновено – ще раждат нови форми на собственост и нови лидери в различни сфери. Глупостта, наивността, мързелът и шансът също дейно участват в този процес. Собственикът на видеотека от 1994 г. отдавна прави нещо друго. Жълтите таксита в някои градове в Щатите вече ги няма. Uber им завърши прехода… Земята край Банско вече не е собственост на местните жители. Те я продадоха… Някои тъпи „олигарси“, получили наготово блага от бруталния грабеж на държавата от БКП, вече са в затвора, други са на път, трети – под земята… За тях Преходът приключи! Алчността и солидарността винаги ще са в непрестанна битка. Свободата и потисничеството – също.

Още от поредицата разговори за Прехода:
→ с Георги Тошев
→ с Ивайло Нойзи Цветков
→ с Камен Алипиев – Кедъра